В къщи младежът намери майка си седнала пред телевизора. Даваха някакъв боксов мач, тя гледаше като хипнотизирана, и от увлечение от време на време повдигаше нервно крак, като куче, което препикава дърво.

— Добър вечер — поздрави той.

В първия миг тя едва го погледна, после изведнъж се вторачи в него.

— Какво ти е?

— Нищо — отвърна той.

— Вуйчо ти каза да му се обадиш, ако си дойдеш по-рано.

— Добре — каза той.

И отиде право в стаята си, макар че телефонът се намираше в хола. На телевизора оня с белите гащета фрасна с опакото на ръкавицата своя противник. Тя се почувствува удовлетворена, защото бе заложила точно на него своите симпатии. Досега губеше, да, добре го цапна. Публиката изрева възмутена, съдията предупреди нейния късокрак любимец. Мачът вървеше все по-зле, нещо глождеше като прашинка ума и, макар че не успяваше да го осъзнае. Най-после стана и без да почука, влезе в стаята на сина си. Той лежеше по гръб на леглото, погледът му блуждаеше някъде през отворения прозорец.

— Няма ли да се обадиш на вуйчо си?

— Утре отвърна той кратко.

— Защо утре?

— Нямам настроение днес. Имах някакви неприятности в службата.

— Може би точно за това те търси.

— Не е за това.

Майка му мълча известно време, втренчила в него ясните си студени очи.

— Много си амбициозен — каза най-сетне тя. — Ние не сме такива.

— Вие не сте — каза той. — Но навярно баща ми е бил.

— Баща ти беше човек на живота — отвърна тя. Него животът го интересуваше.

— А как е станал според теб от прост чирак един от най-добрите шивачи в София?

— Няма значение. Него животът го интересуваше, това е истината.

Майка му излезе. Какво, като е амбициозен — помисли той с досада. Това да не е порок? Светът е създаден от амбициозните хора, не от гуляйджиите и мързеливците. Амбиция плюс талант — това е всичко. А той знаеше, че ги притежава и двете. И пак не можеше да се спаси от усещането за гнетяща пустота, което бе заседнало в него още край автобусната спирка.

Беше нощ, големи бели вълни летяха в мрака и заливаха опустелите плажове. Може би точно там бе загубил всичко. Да, навярно така бе станало. Сега си спомняше само, че имаше къпини край зидовете от шуплив камък. В зелената спокойна вода плуваха кучешки рибки. Деца събираха мидени черупки по брега, все още горещи от пясъка. Отегчено крещяха гларуси. Далече някъде в морето, в най-синьото море, почти на ръба на хоризонта, като призрак минаваше мъничък бял кораб. Той го гледаше от мокрия кей с ръждясали железни подпори и знаеше, че вече никога няма да го зърне. Сузи, Сузи, отчаяно, амбициозно момиче, захвърли тая проклета цигулка, никога не ти е била нужна. Тя само погуби живота ти.

Това му говореше тая нощ топлото ревящо море, така внезапно събудено в спомените.

И насън не бе очаквал такава странна развръзка. Като всеки истински учен той не вярваше ни в съдби, ни в провидения. Според него всичко на тоя свят бе подредено като камъните, в простия селски зид — на пръв поглед хаотично, но винаги в някакъв строг, мъчно разбираем порядък. И навярно оттам идваше лъжливото усещане, че се е случило нещо случайно и неочаквано.

Академикът три пъти подред прочете писмото, макар че смисълът му бе съвсем простичък. След това извади от речника единствената дума, в която не бе напълно сигурен. Нищо в писмото не се промени, то си остана същото. В крайна сметка най-простите неща като че ли са най-непонятни, мислеше той. На пръв поглед най-просто от всички фигури е сферата — няма ни стени, ни ръбове, ни ъгли. Но именно за това е най-сложната и най-трудно се поддава на измерения. И когато една сфера докосне друга сфера, те прието остават непознати помежду си — толкова незначителен е контактът.

Писмото бе пристигнало вчера, но Урумов го загуби някъде между вестниците. И днес случайно бе попаднало под погледа му и той го отвори. Обикновено тъй става в живота, човек налита като сляп само върху бедите. Спа неспокойно тая нощ, но се събуди с чудесно настроение. Някъде гукаха гълъби и това внезапно му напомни неделните утрини във Вършец, когато ходеше там през ваканциите. И тогава ставаше рано, стъпваше бос на голите хладни дъски, ослушваше се щастлив за своите гълъби-преметачи, които сито се обаждаха на покрива. Тогава не свистяха гуми и не скърцаха зловещо автомобилни спирачки. Но тия звуци той изобщо не чуваше, особено когато имаше нещо на ума си.

И къде ли се губи това момче? Ангелина, която шумолеше нещо в кухнята, му бе казала, че ще дойде. Струваше му се, че всичко ще се превърне в реална действителност едва когато го научи и той. Защото може би само племенникът му на тоя свят бе напълно реална действителност. Но Сашо се бавеше, новината заплашваше Да изстине. От дете знаеше, че топъл геврек и студен геврек са две съвсем различни неща. И все пак, ако се замисли по-дълбоко човек, каква новина е това? Може би само една надежда и нищо повече. Най-сетне към осем часа навън се позвъни, академикът отиде сам да отвори. Сашо, гладко избръснат и свеж, го погледна внимателно. Или може би малко учудено. Толкова ли се бе изменило лицето му?

— Ти в колко ходиш на работа? — попита шеговито вуйчо му.

— Горе-долу по това време.

— Не е ли малко късничко?

— Директорът случайно ми е приятел — засмя се младежът.

Влязоха в кабинета, всеки се разположи на мястото си. Младежът беше сигурен, че ей сега, след малко, ще чуе някаква хубава новина. Нямаше нужда от интуиция, видът на вуйчо му бе съвсем красноречив. Той бръкна в бюрото си и извади оттам лист хубава, плътна хартия.

— Прочети това!

Сашо взе писмото. Бе написано на официална бланка с изряден чист шрифт на пишеща машина. Буквите бяха светлосини и много приятни. Сашо най-напред погледна бланката — биохимическата лаборатория на Корнуелския университет в Щатите.

— Я по-добре аз! — каза нетърпеливо академикът. — Сам ща ти бъде по-трудно да се справиш с превода.

Сашо му подаде обратно писмото.

— Уитлоу не е ли в Корнуел?

— Точно тъй — отвърна вуйчо му. — Писмото е лично от него.

— Значи те изпревари все пак? — попита учуден младежът.

— Сега слушай внимателно! — каза академикът и зачете бавно: