— Мислех, че няма да дойдеш! — каза тя, като залепи горещите си устни на бузата му. — Не си се бръснал!

— Бръснах се — отвърна той. — Но ми поникна брадата от напрежение.

— И как мина?

— Отвратително. Но чакай да се огледам по-напред.

Имаше какво да се гледа наистина. На една от стените бе окачено голямо корабно кормило. Стара, ръждясала котва, не по-малко от двеста-триста килограма, бе сложена край вратата. Имаше освен това компас, секстанти, развален барометър, който неизменно предсказваше бури.

— А къде е морският пътешественик? — запита Сашо.

— Преди час отиде за телешката глава — каза Донка. — Сигурно я яде по пътя.

— Запил се е някъде — обади се отегчено Кишо.

— А тая котва? Как я изкачихте?

Фифето се засмя:

— Двамата с Хари. Цяла седмица сме я тътрили по стълбите — стъпало по стъпало. Нямате представа колко е силен, най-малко колкото двама хамали.

Седнаха около софрата. Кишо отвори бутилката дюбоне, доста калпав аперитив, както Сашо немилостиво отбеляза. Но нямаше как, трябваше да го пият, тъй като му го бе донесъл белгиецът. Като глътнаха но чашка, Сашо подробно разказа какво се бе случило на събранието. Слушаше го само Кишо, разбира се, момичетата си говореха за някакъв нов естраден певец, който бил екстра, само че педераст за съжаление. Защо пък за съжаление — питаше Донка. Но Криста неочаквано се заслуша в разговора на мъжете, лицето й лекичко поруменя. Когато младежът най-сетне свърши, Кишо продължаваше да дъвче равнодушно жилавото резенче пастърма.

— Както очаквах — каза той кратко. — Азманов не е глупак.

Сашо пламна вътрешно, но не се издаде.

— А според мен — идеален глупак — отвърна той сдържано. — С тоя апломб той настрои против себе си цялото събрание.

— Много го интересува него събранието. Той се мери много по-високо, чака там да го чуят… И да го оценят.

Сашо враждебно мълчеше. Кишо беше прав, разбира се, и все пак не му се искаше да бъде прав.

— На всичко отгоре не разбира от биохимия.

— Това не е важно — отвърна с досада Кишо. — И тия, дето ще го чуят, не разбират нищо от биохимия. Но друго е, като се каже, че не се изпълняват държавни поръчения — това вече всички ще разберат.

— Предполагам, че и това не е вярно.

— А бе важното е да се направи диверсията, да се хвърли съмнението. Пък иди после се обяснявай, ако си нямаш работа.

Точно в тоя миг се чу някакъв трясък, сякаш се къртеше входната врата. В стаята нахлу голямото Фифе с някаква огромна тава в ръцете си. Мазнина бе заляла реверите му, панталоните му бяха потънали в сняг и кал. Изглеждаше така покрусен, че всички се стреснаха.

— Какво ти е? — запита уплашено малкото Фифе.

— Изпуснах телешката глава!

И той разказа историята, като все още се задъхваше от изкачването по стълбите. Главата дали не в обикновена фурна, а в някакъв ресторант, за да я приготвят, както трябва. То се знае, в ресторанта го забавили, едва я дочакал. Веднага награбил тавата, както била гореща, парела го ужасно, но нямало как — търпял. Нали знаел, че в къщи го чакат цял куп гладници. Свалил си шалчето, прихванал я с пешовете на шлифера. Но понеже тавата му пречела да вижда добре къде стъпва, подхлъзнал се и…

— … Телешката глава се изтърколи чак на паважа. Аз лежа на земята, облят в мазнини, разни дураци се хилят, а на всичко отгоре един камион лети право срещу главата…

Тогава Хари се хвърлил и измъкнал проклетата телешка глава буквално изпод гумите на камиона. И докато я носел с две ръце отново към тавата, побеснелият шофьор използувал ситуацията и му загрял два такива плесника, че едва не му изскочили очите. Но нямало как, претърпял, още повече че се чувствувал виновен.

Кишо отиде да прегледа главата.

— Нищо й няма — каза той неуверено. — Само дето шкембето е малко изкаляно.

Настъпиха нови усложнения, когато трябваше да я разчупят. Голямото Фифе намери някаква тесла и нервно хласна главата по темето. Чу се хрускащ звук, парче месо се залепи върху бялата блузка на Донка. Тогава всички жени се скриха зад тоалетната преградка на малкото Фифе. Кишо намъкна някакъв стар женски пеньоар. И с общи усилия успяха да я сломят. Разцепиха черепа, изтръгнаха ченетата, измъкнаха езика, ядките, мозъка. Едно от очетата се залепи с угасналия си поглед върху някаква созополска къща. Най-сетне, отвратени от себе си, почти покрусени, те разделиха всичко по чиниите, но дълго време не можеха да хапнат нищо. Едва когато се понахраниха, Кишо се обади доволно:

— Заслужаваше си труда!

— Остави! — каза мрачно голямото Фифе. — Няма по-отвратителен звяр от човека.

Изпиха кафето и Криста предложи да си вървят. След първоначалното оживление, сега тя изглеждаше някак посърнала, беше се оттеглила мълчаливо на диванчето. Опитаха се да я спрат, но на нейна страна застана и Сашо. Вуйчо му си лягаше много късно, винаги след полунощ. Защо пък да не се отбие, да поговори малко с него? Когато излязоха вън, поледицата бе станала гладка като стъкло, едва пълзяха по студените улици. Криста, все тъй мълчалива, се бе заловила за него като катеричка. Най-сетне и Сашо разбра, че може би нещо не е съвсем наред.

— Не си в настроение — каза той. — Какво ти е?

— Нищо — отвърна Криста. — Мисля си.

— Какво си мислиш?

— Мисля си защо доцент Азманов е постъпил тъй.

— Ами ясно защо… Да си завоюва по-добри позиции.

— Искаш да кажеш — кариерист?

— Изглежда, че това е точната дума — отвърна младежът неохотно.

Криста още по-здраво се улови за ръката му и ги погледна тъй, сякаш искаше да зърне очите му.

— Сашенка, трябва да ти кажа нещо… Доцент Азманов е мой чичо.

— Какъв чичо? — не разбра младежът.

— Ами чичо — брат на баща ми.

В тоя миг и двамата се подхлъзнаха, едва не се проснаха на заледения тротоар. Но Сашо все пак успя да запази равновесие.

— Съжалявам! — каза той леко сконфузен. — Макар че за мен това е съвсем без значение.

— Все пак трябва да знаеш — каза Криста. — Главно с какъв човек ще си имаш в бъдеще работа.

— Няма опасност да ми стане директор — отвърна младежът с едва прикрито раздразнение. — Само на мене — не!

Тъкмо минаваха край някакъв ресторант, мощният му вентилатор бълваше отвътре тежка воня на тютюн и лоши напитки.

На второто заседание академик Урумов отиде без никакво желание, с неясното чувство за някакво вътрешно омерзение. Макар че всички карти все още не бяха раздадени, тенденциите на играта вече се очертаха. Групата на доцент Азманов бе повела атаката не само срещу него, но срещу цялото ръководство на института. Азманов, разбира се, не можеше да очаква, че ще го направят директор, липсваше му преди всичко научна квалификация. Но до мястото на Скорчев спокойно можеше да се добере.

И тоя път салонът беше препълнен. Сега бяха отворили двукрилата задна врата и бяха наредили няколко редици столове, така че повече хора можеха да седнат. За негово учудване Сашо отново се бе разположил на първия ред. Снощи академикът добре бе забелязал неговите маневри в желанието да заеме по-задно място. А сега доброволно бе седнал отпред. Да, хубаво, нека свиква с мисълта, че ще играе важна роля в бъдещия живот на института.

Най-напред се изказаха двама души, навярно от окръжението на Скорчев. Тяхната теза беше, че досега институтът е изпълнявал най-стриктно утвърдения държавен план, два пъти е бил провъзгласяван за отличник. Тъй че напъните на доцент Азманов са безпочвени и злонамерени. И човек би могъл сериозно да се усъмни за неговите морални подбуди.

При второто изказване Азманов стана зачервен на мястото си.

— Аз говоря не само за формални планове! — каза той нервно. — Аз говоря за истинските, реални задачи, които са напълно по нашите сили и възможности.

— Не извъртай, Азманов! — каза навъсено Кънчев. — Ти каза черно на бяло, че не изпълняваме правителствените поръчения. Кажи точно, кое правителствено поръчение не сме изпълнили?