— Най-важното! — отвърна Азманов. — Да свържем нашата работа с конкретните нужди на производството.
След това се изказа самият Скорчев. Изглеждаше доста неспокоен, говореше малко объркано. В цялото му слово личеше неговото желание да се дистанцира по най-деликатен и вежлив начин от своя патрон, от отговорността за неговите изследвания.
— Несъмнено академик Урумов е световен учен — заяви той. — Неговите трудове се превеждат непрекъснато в чужбина. Наистина той работи в чужда за мене област, така че аз няма да ви натрапвам моето некомпетентно мнение. Съгласете се, откъде-накъде ще се съмнявам в едно научно дело, което досега не е било оспорвано от световната научна мисъл? При всички положения на академик Урумов трябва да се създават най-добри условия да доведе докрай своята научна работа. Това е естествено. И все пак аз смятам, че статията в „Простори“ беше прибързана. Не могат да се изказват такива мрачни предположения без достатъчно научни доказателства. Светът има над главата си прекалено много страхове и кошмари, за да му прибавяме още един.
И Скорчев отдели много време, за да докаже, че институтът е изпълнявал успешно своя държавен план. Тъй че намеците на доцент Азманов са съвсем недобросъвестни. Ако има да се оплаква от задачите, нека се обърне към тия висши държавни институти, които, преценявайки своите нужди, са ги възлагали на института.
Скорчев слезе от трибуната леко изпотен, но доволен. Изпратиха го с оживени ръкопляскания. Думата бе дадена от старши научния сътрудник Аврамов. Той излезе намръщен, като че ли се готвеше да кихне. Първите му думи прозвучаха доста свадливо.
— С чувство на истински срам изслушах някои от другарите. За пръв път в живота си виждам да се аплодира невежество и дилетантство. И то в един научен институт. Става дума за изказването на доцент Азманов. Изглежда че тия, които го аплодираха, не стоят по-високо от него. Или пък си правеха някакви други сметки, което не ми се иска да вярвам.
Тоя другар наистина няма дори минимална представа за усилията и търсенията на академик Урумов. Нима не е ясно поне това, че задачата, която той си е поставил, е изключителна, бих казал, на най-високо световно ниво. Нима не разбирате, че ако академик Урумов успее, ще открие нова ера във вирусологията? Практическите резултата от такова откритие биха били неизмерими. А да не говорим за това, че ще издигне престижа на нашата наука, на нашата страна, както никой друг учен досега, както никой друг българин. Живеем в епоха на велики открития, достатъчно сме се напъвали да се гордеем със сопрани и фолклорни ансамбли.
А какво се получава? Вместо да се постараем да подпомогнем академик Урумов ако не със своя труд, то поне с активната си морална подкрепа, ние се опитваме да му прехвърлим собствените си недостатъци. Нима той е виновен, че някои дами предпочитат плетивата си пред науката? И кой пречеше на доцент Азманов да се залови за своята любима биологична защита на растенията, вместо да ни подхвърля нескопосани обвинения. Щяхме да го подкрепим, макар че това не е в профила на нашата научна дейност. И може би щеше да успее, ако не губеше цялото си свободно време с гюдерията и пастата за лъскане, вместо да прочете някоя и друга книжка. Но, разбира се, много по-лесно е да си пробиваш път с лакти, вместо да се занимаваш със сериозна наука.
— Протестирам! — извика високо Азманов.
— Можеш да протестираш, колкото си искаш! — отвърна с досада Аврамов. — Над нас има, колкото си щеш, инстанции, готов съм да отговарям за думите си пред всяка от тях. И с това свършвам. Просто не ми се иска да похабявам аргументите на академик Урумов, той ще се защити много по-добре, отколкото това бих направил аз.
На дъното на салона се чуха оживени ръкопляскания. И точно в тоя момент вдигна ръка Сашо. Урумов изтръпна — само тоя неприятен сюрприз не бе очаквал той от своя племенник. Младежът излезе на трибуната външно спокоен, но щом заговори, академикът усети скрито вълнение в гласа му.
— Уважаеми колеги — започна той, — снощи тържествено обещах на академик Урумов да не се изказвам на това събрание. Той беше прав, разбира се, не е признак на добро възпитание, когато роднини или приятели почнат да се защищават един друг. И без това никой няма да им повярва, само дето ще се изложат. Тъй че аз няма да кажа нито дума за академик Урумов, нито за неговата научна работа.
Но след изказването на другаря Аврамов, струва ми се, че нямам право и да мълча. Все пак истината трябва да стои над всякакви скрупули и предразсъдъци. Както са ни учили в университета, самата тя е висш етичен закон. Тук мнозина другари според мен справедливо се усъмниха в подбудите на доцент Азманов, в тяхната добросъвестност и обективност. Винаги е малко подозрително, когато някой прекалено много се бие в гърдите, когато се престарава, когато иска да се покаже по-голям папа и от самия папа. И в тоя смисъл, струва ми се, че нямам право да скрия от вас това, което знам за доцент Азманов. Косъмът му наистина не е много чист. Той се оказа брат на Продан Дражев, невъзвръщенец, един от активните сътрудници на Радио „Свободна Европа“.
— Не ми е никакъв брат! — обади се от мястото си Азманов.
— В известен смисъл Азманов е прав — продължи младежът. — Той се е отказал официално от брат си, тъй че има някакво формално право да не го споменава в служебната си биография. Но и в това отношение според мен се е престарал. Какво е виновен баща му, та да се откаже от неговото име и да приеме фамилията на майка си? Разбира се, всеки човек отговаря за своите дела, не би трябвало да го държим отговорен и за чуждите грехове. Тъй че бих подминал тая страничка от неговата биография, ако не бе подкрепена от други факти. В университета доцент Азманов се е замесил в груповски борби и е бил просто принуден да напусне своята работа. Аз знам кой му е помогнал да постъпи в нашия институт, макар че нямаме никаква нужда от специалист по хистология. Той сам си плати греха, Азманов съвсем не го пожали в своите нападки срещу института. Хора от тоя тип са винаги безогледни, те спокойно могат да ухапят ръката, която си му дал за помощ.
Но и това не е достатъчна причина да взимам тук думата и да изнасям тия факти, които, така да се каже, не се отнасят до същината на повдигнатите въпроси. Но мен ме раздразни до крайна степен нещо друго. Старши научният сътрудник Аврамов много добре го характеризира — невежество и дилетантство. Азманов може и да разбира от хистология, но в областта на нашата наука е наистина пълен дилетант. И същия тоя човек се занимава с перспективите на нашия институт, чертае бъдещите му задачи. Извинете, но това е нахалство. Бих му простил кариеризмът, това е съвременна болест, доста добре развита в научните институти, но не мога да му простя невежеството и посредствеността. Той говори за апатия в института, а сам не се е отчел с нито едно що-годе значително дело. И на какво се дължи тая апатия?… Дали на липса на интерес към нашата работа? Или на най-обикновена некадърност? Аз съм отскоро тук, но ми се струва, че втората причина е много по-вероятна. Няма нищо по-трудно от това да се издигне преграда за посредствеността. Като вирусите нея не я ловят никакви филтри, не й действуват никакви имунни системи, не я поразяват никакви антитела. Защото тя не е наш враг, а наш приятел. Ние й ходатайствуваме, пробутваме я на роднини и приятели, караме се с тях, ужасно им се сърдим, ако не ни послушат и отблъснат кандидата ни.
— А тебе кой те пробута тук? — обади се някой враждебно.
— Моята диплома! — отвърна ядосано младежът. — Завърших като първенец на курса, моята дипломна работа ще излезе в годишника на БАН. Има ли други въпроси?
Нямаше други въпроси. Изобщо нямаше кой друг да вземе думата, макар че се бяха записали още неколцина. Тогава Кънчев се поокашля внушително и излезе на трибуната. Тихо и малко неохотно той съобщи на събранието, че са били повдигнати интересни и принципни въпроси. Партийното бюро в най-скоро време ще ги обсъди и ще излезе със становище по проблемите.
