— Да, вкусно е! — излъга той.

— Вие май още ми се сърдите?

— Ни най-малко… И все пак като му отнемете на един мъж правото да бъде кавалер — тогава какво му остава?

— А защо да ми се отнема моето женско право?

— Защото не е женско, а мъжко.

— Слушайте, професоре, вие знаете, че съм от средногорски род… Много стар и известен на всичко отгоре. Ние тъй сме възпитани — от най-далечните прабаби, та досега. Мъж не може да шета на жена — това е противно и на бога, и на хората! — Тя се засмя.

— И аз съм от средногорски род — каза Урумов.

— Ами тогава?… Да сте виждал дядо ви да е принасял нещо на софрата? Или баща ви?

— Сигурно е така! — измърмори той. — Ние, възрастните хора, изглежда, че сме прекалено чувствителни.

— И не сте възрастен! — добави тя ядосано. — Човек, който работи поне колкото двеста млади научни негодници, не може да бъде възрастен, той е точно в разцвета на силите си. Нали знаете, на шейсетгодишна възраст Сократ е казал, че се намира по средата на жизнения си път.

Не го знаеше, но не биваше и да му вярва. Данте доста по-рано се бе оплакал по същия повод.

— Кюфтетата са наистина хубави — каза той след малко. — Просто си имат вкус на месо.

— Нали ви казах? — кимна Мария зарадвана, сякаш ги бе приготвила самата тя.

И изобщо обедът излезе доста сполучлив, независимо че коминът на скарата все тъй бълваше от време на време миризлив дим върху тях. Но лекият ветрец го подемаше и отново им докарваше дъх на полски цветя. Дори притоплената лимонада им се стори много по-вкусна от софийската. И нямаше никаква опасност да преядат, така че с леки стъпки се отправиха към реката, където се носеше човешка глъч и ек на тупалки. Но дори и тая нещастна разходчица не можа да им развали съвсем настроението. Човешката врява стана непоносима, крещяха деца, жени тупаха черги в бистрите струи на реката — тая същата софийска вода, която по-долу милиционерът така ревниво пазеше. Някакъв дебелак със запретнати крачоли дори се опита да поизмие в нея колата си, но тук рибарите се намесиха с викове и ругатни, размениха се обиди и закани, докато най-сетне прогониха нахалника. Някакъв жълтокос старик унило въртеше шишове, очите му бяха станали кървави от дима. Двамата му сина, с две големи черни волги, които шляпаха белот край него, от време на време нервно му подвикваха да върти. Бабичката, седнала върху износеното ковьорче, гледаше с пусти очи човешката суетня около себе си. И на всичко отгоре в цялото това човешко стълпотворение Мария намери три великолепни печурки.

— Подарявам ви ги! — каза тя. — Вярно е, че не са четирилистни. Но затова пък са ужасно вкусни.

Урумов измърмори, че ще му бъде доста трудно да ги пъхне в тефтерчето си.

— Защо в тефтерчето? Професоре, прекалявате с женските сувенири. Тия ще ги посолите, може да им сложите съвсем малко масълце в чашките — и във фурната!… Ще си изядете пръстите!

Седнаха и те под едно усамотено дърво, но към четири часа Мария първа предложи:

— Време е да си вървим!

— Защо? — каза той със свито сърце. — Още е съвсем рано.

Наистина беше рано, реката пред тях блестеше като разплавена под яркото слънце. Но поречието бе доста утихнало, рибарите бяха прибрали отчаяни пръчките си, пияните шофьори изтрезняваха под дебелите сенки.

— Криста обикновено се обажда към шест часа… Ще се разтревожи, ако не ме намери.

Пътят до София премина като някакъв сън. Вече караше съвсем спокойно колата. Облегнат назад, сухите му ръце небрежно държаха волана. Много му се искаше да си подаде левия лакът навън, както бе виждал, че правят някои млади фукни, но усещаше, че ще прекали. Тясното дефиле бе усойничаво и прохладно, но от време на време в очите му блясваше силното следобедно слънце, той намаляваше малко скоростта, докато отново се гмурне в прохладната сянка. В София отведе Мария до дома и, после се прибра с колата. Но като се опита да паркира до самия бордюр, джантата н капакът иззвънтяха злокобно. Той излезе загрижен навън, всъщност белегът бе съвсем незначителен. Така или иначе никой няма да разбере, че колата е местена, Чувствуваше се като момче, което е откраднало за половин час велосипеда на баща си, без никой да го разбере. С това лукаво чувство той се изкачи съвсем неусетно до своя етаж. И с някаква тъга затвори вратата зад себе си, сякаш бе прехвърлил най-увлекателната страница в книгата на своя живот. Наближаваше шест часът, слънцето бе огряло силно източната стена на кабинета му, белите коне светеха като живи. Това беше неговият истински ден и тоя ден трябваше да остане вечен.

Може би само в провинциалните градове се намират все още такива смешни и натруфени къщи. И трогателни в същото време в желанието си да предложат на своите обитатели всичко, което имат и богатите домове. Наследствената къща на Обретенови беше жълта като дюля, с фалшиви розови конзоли и две назъбени кулички от двете страни на покрива, в които сега мътеха гълъби. Имаше освен това изронени гипсови фронтони над прозорците, малко балконче под централната арка на покрива, ветропоказател, който отдавна не показваше ни ветрове, ни посоки. Но иначе беше удобна къща. Освен майката и дъщерята на втория етаж живееха две ученички, дошли от селата. Юлияна ги държеше не толкова за наема, колкото за това, че го плащаха в натура — някое агънце или пък истински градински приткар фасул.

И Криста живееше на втория етаж в малка стая, украсена с два гоблена и безброй стари семейни снимки в черни лакирани рамки. Живееше при това спокойно, дори малко лекомислено, много рядко се ослушваше в тихите провинциални нощи дали „онова“ няма да се обади. Но то, разбира се, си мълчеше и спотайваше, здраво сраснало с нея. Криста изобщо не го усещаше, само дето бе прибавила и неговия глад към своя, тъй че добре си похапваше. Иначе се чувствуваше превъзходно, усещаше някакъв дълбок прилив на сили и жизненост. Веднъж леля й я завари да скача в двора на въже като момиченце.

— Ще го изтърсиш мари! — каза тя укорно.

— Няма такава опасност! — засмя се момичето. — Какво носиш в мрежата?

Леля й носеше пиленца, кокошчици, понякога тлъсти свински пържоли, заради които ругаеше с пяна на уста местните снабдителни власти. Те наистина никак не се престараваха, пък и защо да се престарават като всеки му намираше колая, особено пролетариатът. Какъв пролетариат, като дядо и баба си живееха на село, работеха в стопанствата, а освен това гледаха в задния двор всякакви животинки, така че почти не оставаха без месце.

И изобщо само една грижа имаше Криста през тия дни — да не мисли за нищо и за нищо да не се тревожи. И тя не мислеше ни за него, ни за детето му, упорито ги пъдеше от ума си. Но като минаха няколко дни и се успокои съвсем, започна да чувствува някаква непонятна нежност към онова — малкото, — към свитото на кълбо нещастно лешниче, което не знаеше, че е осъдено на смърт. Или пък не е осъдено? Може ли човек да вярва на лекомислени млади момичета — на техните обещания и закани?

По цели дни не излизаше никъде, четеше като бясна романи. И съвсем истински романи при това, не като ония скучни трактати, които четяха и изучаваха в университета факултативно. Нейната леля ги бе изрязвала от жълтите вестници през трийсетте години, бе ги подвързвала с яки насмолени канапи с помощта на шило и обущарска игла. За толкова десетилетия лошата вестникарска хартия вече се ронеше, но си оставаше все тъй здраво подвързана. Бяха всички до един любовни романи. И правилно! — мислеше тя — има ли смисъл да се пише за друго, всичко друго е скучно, както и любовта, разбира се, макар че в тая любов има поне мъничко гъдел. И тя се лееше като ведро от пожълтелите страници, случваха се всякакви чудесии, главно изневери, бягства с непознати мъже, мистериозни удавяния, убийства. Тя ги гълташе по два на ден, на края съвсем обърка и герои, и заглавия, и случки. Но поне душата и се насити на любов, особено на изневери. И наистина какво друго заслужават тия противни и глупави мъже, освен да ги кичиш с рога, стига да можеш, разбира се. Но тя не можеше и не й оставаше нищо друго, освен да се удовлетворява с романите. Старото време е било доста трудничко наистина, освен кризите е имало безброй мухи и дървеници, охтика, полици и фалити. Но е имало и рахат-локум, боза, шарденчета и шоколади с премии. Имало любов и любовни романи. Как само са въздишали момичетата в ония години, как са плакали! Сега ако видиш, че някакво момиче плаче на улицата, сигурно е от зъбобол, от какво друго може да бъде, като и двойките в университета си ги гълтат като бонбончета. А да не говорим за момчетата, които съвсем са се разглезили и дори не смеят да отидат в лятната къпалия, за да не срещнат случайно някоя гола жена. На обяд Криста се нагълтваше с хубавите домашни гозби на леля си, после бързаше да се качи в своята тиха стаичка. Макар да беше и тук доста горещо, тя се завиваше в своя розов юрган от любовни мечти и надежди и пипваше здраво следния роман. Оставаха й още двайсетина, трябваше да ги прочете всичките, преди да си тръгне. Отде да знаеш, последният може да се окаже най-хубав. Тая Дафна де Морие, пък и Оливия Уедсли — как да не знае досега, че е имало такива славни писателки на света.