— Кой, моля?

— Тук е академик Урумов — каза той. — Възванието е готово, може да пратите да го вземат.

Оттатък настана кратко неловко мълчание.

— Другарю академик, преди всичко моите съболезнования… Но ние мислехме… — тя се запъна.

— Че няма да се приготвя, така ли?

— Да, така… Извинете, но го поръчахме на друг и…

— Няма значение на кого сте го поръчали. Трябва да видите и моето, така че пратете да го вземат… Може да се окаже по-добро.

— Да, разбира се, ще изпратя веднага! — мърмореше секретарката.

Академикът затвори телефона. Ето защо никой не му се обаждаше — просто от неудобство! „Моите съболезнования!…“ Тая дума много трудно се превърта в устата на хората, защото всъщност е съвсем безсмислена. Не можеш да съучаствуваш в ничия болка, можеш само да съчувствуваш. Хората обичат да им съчувствуват, но се дразнят, когато им го показват натрапчиво. Малко поуспокоен, той се върна в кабинета си, бавно се пъхна под кардираното одеяло на диванчето.

Дъжделиви и мокри, дните се изнизваха един след друг в сивия сумрак на облаците. Постепенно академикът свикна със самотата си, тя вече не му тежеше. Започна отново да работи, макар и с някакво дълбоко неверие в сърцето си. Всичко се бе свършило, животът отиваше към своя край. Навярно други щяха да довършат това, което бе почнал. Други, но кои други? Може би неговият собствен племенник? Той бе наистина умен и талантлив младеж, в това нямаше никакво съмнение. И все пак някъде в дъното на душата си старият човек сякаш усещаше зрънце отровно недоверие. Работата се състоеше в това, че на младежа всичко му се отдаваше някак прекалено бързо и лесно. Не говореше ли това за малко лек характер, за повърхностно мислене? Истинският учен трябва да напредва по-солидно и бавно. Трябва по-малко да вярва и повече да се съмнява. И по-добре е мъничко да заеква, отколкото да говори съвсем гладко и хубаво. Сашо говореше гладко и хубаво, умът му работеше като кибернетична машина. Кой знае защо, това не му харесваше.

Той все по-често се връщаше към тия мисли, мъчеше се да се убеди, че не е прав. Защо пък, има и крилати гении. С каква лекота Айнщайн бе превъртял колелото на всички науки. Сигурно е несправедлив към момчето, тая мисъл все по-често му се натрапваше. Възрастните хора именно за това са възрастни, защото не харесват нищо, което е различно от тях. Не бива да смята лекомислен тоя млад човек само защото мисълта му лети по-бързо. Но дали само за това — мислеше той с горчивина. Ето толкова дни бяха минали, без да му се обади. Тия съвременни киборги навярно не можеха да вършат нищо, в което да няма известен разум. Или известна сметка. Но той бързо прогони тая мисъл.

— Къде се губи Сашо? — запита академикът сестра си. — Не се е мяркал пет-шест дни.

— Знам ли къде скита? — отвърна недоволно сестра му. — Да не мислиш, че крушата пада по-далече от опашката.

Очевидно тя намекваше за своя покоен мъж. Много рядко го правеше, особено пък пред брат си. Достойнството като че ли беше първата и най-чувствителна черта на Урумовци. Неговият баща не се бе съгласил да понаведе гърба си дори пред царя. И сам той не помнеше да се е унизил някога с някаква молба или оплакване. Дори сестра му не се оплакваше от нищо, макар да я бяха сполетели толкова беди в живота.

А на пръв поглед като че ли никак не приличаше на тях. Израсна в къщата невзрачна и незабележима като някакъв стаен лимон, който бавно се извисява в ъгъла, без никой да му обръща внимание. Беше слабичко плоскогърдо момиче с некрасива походка. Само очите й бяха много хубави, малко мечтателни и унесени като на майка й. И все пак нямаше нищо ни мечтателно, ни унесено в характера и. Винаги когато отваряше уста, оттам започваха да се ронят възможно най-обикновените и безинтересни думи. Да, точно така, тя беше безинтересна. Записа се в консерваторията, но бледият й момичешки талант много бързо угасна. Следването й се затегна, макар че смени класовете на трима професори. Завърши как да е педагогическия отдел, можеше да стане учителка но пеене, но не стана. Живееше все тъй невзрачно и незабележимо, в къщи гледаха през нея като през леко одимено стъкло. Единственото й живо желание бе да се облича малко по-добре от своите също тъй невзрачни приятелки. И тя го вършеше, въпреки военната немотия. Баща н беше много щедър към нея, по тоя начин изразяваше ако не своята бащина любов, то поне своята бащина жалост. Само заради нея той нарушаваше своята традиционна урумовска пестеливост.

И всъщност тая пестеливост й помогна в най-трудните години. Нейният брат се отказа от наследствените си права върху дома. На мястото на жълтата разрушена къща се издигна нов кооперативен дом. Най-хубавият апартамент на белетажа бе нейният. Останаха и доста пари, за да живее, без да работи. Тя продължи да съществува все така невзрачно и незабележимо, брат й понякога я забравяше с месеци. Всичко говореше, че скоро ще изсъхне съвсем и ще се превърне в кротка и неразговорлива стара мома. И точно тогава тя се омъжи по скандален за семейството начин. Омъжи се за шивач.

Разбира се, шивачът не беше какъв да е. Ставаше дума за известния Лукса, един от модните шивачи на София. Беше мургав и красив на лице, но малко нисичък и с доста оредяла коса. Обличаше се винаги много изискано, като застарял лондонски финансист, с раирани панталони и черни жакети, с черни, сдържани папионки на белите си колосани ризи. А иначе едва ли имаше и първоначално образование. Беше дошъл като чираче от бедните радомирски села, сам се бе издигнал до ранга на един от най-известните шивачи в София. Понякога, пийнал, твърдеше, че е шил костюми даже на принц Борис, но това не беше вярно. Все пак имаше хубава и богата клиентела, особено през военните години, когато всички разбогатели зарзаватчии смятаха, че е особен шик да си шият при Лукса. Печелеше много пари, но всичко прахосваше. Беше един от най-прочутите гуляйджии в града, всяко софийско кабаре се гордееше да го има между своите клиенти. Все пак той предпочиташе „Империал“, там оставаше всичко, което оскубваше от щедрите парвенюта.

Отначало никой не разбра защо тоя прочут столичен женкар се ожени за старееща невзрачна девица. Но работата беше съвсем проста, тоя път си бе направил добре сметката. Жени имаше в изобилие, макар че след войната доходите му бяха спаднали катастрофално. Сега на него му бе нужна добра и грижлива жена с апартамент, която при това да готви хубаво. Ангелина Урумова отговаряше идеално на тия условия. При това беше много по-млада от него. Известният столичен прахосник бе навършил четиридесет и пет години, без да има една керемида над главата, както се изразяваха неговите уредени в живота приятели.

Отначало той влезе в хубавия апартамент на жена си само със своя богат гардероб и с дузината си обувки. Но след това премести там цялото предприятие, което се състоеше от самия него, майстора и двама калфи. По това време всички шивачи влизаха къде доброволно, къде с малко натискане в новите шивашки кооперации. Но не, разбира се, и самият Лукса, той бе от особена категория. Остана да работи като частник, макар да плащаше много големи данъци. Но в тия години все още имаше и богати хора, които да ги плащат вместо него. Прахосникът се бе поукротил, макар и не съвсем, бе се отдал на нова, по-безобидна страст — хубавото похапване. Жена му тичаше по цели дни, за да му намери ту телешко месце, ту млада кокошчица.

След неочакваната и злополучна смърт на мъжа й настанаха десет гладни години, в които трудно свързваха двата края. Научи се да плете пуловери, след това да прави битови кукли. Едва след като пое домакинството на брат си, нейната стара готварска стихия я бе завладяла с нова, неудържима сила. Сега имаше доста пари, ходеше по специалните магазини, купуваше за храна най-хубавото, което намираше. Водеше си точна сметка, всеки обед я оставяше на едно листче върху бюрото на брат си. Но това беше друга сметка, не оная, вдовишката, която в течение на годините бе изсушила съвсем душата й. Навярно няма по-голяма радост от тая да харчиш свободно парите си — мислеше тя. Да харчиш, без да държиш сметка, без да ти се свива сърцето за левчето, без да се колебаеш мъчително пред всяко парче салам. Просто да харчиш, да харчиш… Така мислеше тя, но все пак харчеше със сметка.