— Кога?

— Сега, ако можеш.

— Не, след малко съм при директора. Не може ли през обедната почивка?

— Добре, но тогава ще дойдеш у дома. През това време аз огладнявам.

— И аз. Но нищо — чакай ме към един часа.

Сашо затвори телефона и разговорът мигновено изчезна от мислите му. Други, много по-важни неща го занимаваха в тоя миг. Снощи неговият вуйчо наистина му бе подсказал една буква. И то най-важната — първата! Като знае човек две букви, всичко останало е въпрос на търпение и на справки. Просто гореше от желание да сподели всичко с Аврамов, но директорът имаше ведомствено съвещание тая сутрин. Няма значение, ще почака. Нищо не му бе казал досега за своето хрумване, нямаше кураж. Но снощи академикът му бе посадил крилца и сега той летеше с тях и се блъскаше от време на време в някоя стена като случайно влязла в лабораторията ластовица.

Аврамов му се обади едва към десет и половина. Младежът толкова се забърза, че дори забрави да почука. Новият директор стоеше прав пред отворения прозорец, якият му гръб почти закриваше гледката. Всъщност нищо не се бе променило навън. Само кулокранът бе изчезнал, но сградата си стоеше все тъй самотна в циментовата си голота, само с едни черчевета на прозорците в повече. След като Урумов го напусна, кабинетът цял месец стоя съвсем празен. Новият директор настояваше да си остане в стария кабинет. Но там бе тясно, а при него се устройваха съвещания, идваха гости. Урумов най-сетне се обиди — слушай, приятелю, аз не съм призрак, та се боиш от сянката ми? И Аврамов неохотно пренесе книжата си в просторния кабинет.

— Извинявай, че тъй нахълтах! — каза младежът. Аврамов се обърна, лицето му никога не бе изглеждало толкова сиво.

— Няма значение — измърмори той и се завърна зад бюрото. — Ужасно мразя тия глупави съвещания. Просто ме изтощават!…

Сашо не отвърна. Сам той обичаше съвещания, плуваше из тях като в топъл летен басейн. Винаги, когато разискваше и спореше, сякаш гълташе от кислороден апарат, дори пулсът му се усилваше.

— Сега се чудя как се е справял вуйчо ти — продължи унило Аврамов. — На тая възраст!

— Не съм го чул да се оплаква — отвърна младежът. — И досега си е работлив като катър.

— Виждал ли си го скоро?

— Снощи.

— И как е? — Лицето на Аврамов за пръв път се оживи.

— Много добре. И най-важното — изпълнен с надежда. Прочел нещо от Уитлоу, което му се вижда много синхронно. Сега се навива да му напише писмо. Интересуват го някои детайли, които всъщност са най-важното.

— Уитлоу ще му отговори, разбира се. Нищо че е Нобелов лауреат.

— Не е там въпросът, те се познават. Но вуйчо си мисли, че това, което не е казано, не е негово. В смисъл, че е известен секрет на института му.

— Какво му пречи да опита? — Аврамов съвсем се оживи.

— Така е! Аз четох статията му. Всъщност това не е статия, а изказване на някакъв техен симпозиум. Най-интересното е, че и неговото изказване е било посрещнато доста резервирано, да не кажа враждебно.

— Ами естествено! — кимна Аврамов. — Щом е синхронно с това на вуйчо ти.

— Просто не ми е понятна тая психика! — каза младежът озадачено. — Разумът да се плаши от истината.

— Зависи каква е истината! — усмихна се Аврамов. — Не е приятно да научиш, че се готви да те заколи собственият ти син. Изглежда, че тая мисъл е непоносима за хората. И точно това искаше да използува оня приятел.

И внезапно Аврамов се досети за нещо, бръкна в чекмеджето на бюрото и извади оттам някакъв лист.

— Прочети това! — каза той развеселен.

Беше заявление от доцент Азманов. Съвсем накратко той съобщаваше, че моли да приемат оставката му, тъй като имал желание да постъпи в института по фитопатология. Мотиви: тоя институт отговарял много повече на профила на неговата научна работа. Между впрочем това беше вярно донякъде. Веднага след злополучното събрание той се бе заел с проблема за някои вредни вируси по растенията.

— Ясно! — каза кратко младежът.

— Какво е ясно? — Аврамов отново се усмихна.

— Ами ние му подрязахме всички възможности. За бърз възход, искам да кажа.

— И все пак трябва да признаем, че работи много упорито и прилежно през последните пет-шест месеца.

— Постигна ли нещо?

— Нищо! — призна Аврамов. — Ама съвсем пък нищо!

— Така, си мислиш! Сега ще получи много хубава препоръка от тебе. Забелязал съм, че некадърниците получават най-хубавите препоръки. Защото всеки гледа да се отърве от тях по някакъв начин.

— Да, прав си! — каза с досада Аврамов. — Наистина ще му дам добра препоръка! И не защото искам да се отърва от тая гадина, това не е най-важното! И с него, и без него — все това… А просто не знам как да ти обясня…

— Аз пък знам. Вие го наричате великодушие или нещо от тоя род. А всъщност то си е слабохарактерност.

— Не е точно така — отвърна кисело Аврамов.

— Така е!… А паразитите са паразити! Защо трябва да бъдеш великодушен към тях? Няма разум в тая работа!

Аврамов го изгледа продължително. На младежа се стори, че така понякога го гледаше вуйчо му — изпитателно и с мъничко недоверие.

— Харесваш ли пеперуди? — запита внезапно Аврамов.

— Пеперуди ли? Не съм се замислял по тоя въпрос.

— И все пак?

— Ами защо да не ги харесвам. Те са красиви.

— Да, но всъщност това са един вид летящи гъсеници. Би трябвало да ги избиваме.

— Без такива алюзии! — каза Сашо обидено. — Азманов не снася нищо освен лайна. За какво ти е такъв човек?

— Да върви по дяволите! — съгласи се Аврамов. — С препоръка или без препоръка — все едно. Ти всъщност за какво ме търсеше?

— Сега ще разбереш — каза младежът и лицето му светна и се оживи.

Така започна тоя разговор, а след един час атмосферата бе нажежена почти до бяло. Изолираха телефоните, заключиха входната врата. И се впуснаха като две яростни хрътки по следите на смаяната лисица. Не се чуваше никакъв лай, само удари с длан по бюрото, пискливи възклицания, охкане. И към един часа младежът едва не подскочи от мястото си.

— Господи, как забравих!… Ами аз имам среща.

— Сега? По обед? — попита недоверчиво Аврамов.

— Съвсем делова среща. Навярно кратка… Но трябва веднага да тръгвам.

След малко той вече тичаше към кабинета си. Свали в движение бялата манта, после вдигна слушалката и набра номера.

— Донче, ти ли си?

— Аз съм, говедо такова!

— Извинявай, бях на заседание. Веднага пристигам! — Той се засмя. — Да взема ли един душ за всеки случай?

— Няма нужда — каза тя. — Аз съм ти приготвила тук!

— Горещ или студен?

— Зависи как ще го възприемеш. Хайде, тръгвай.

Тая работа не беше съвсем редовна, мислеше той, докато слизаше по стълбите. Никога не е хубаво, като те търси жена. За щастие едно такси бе спряло случайно пред института, така че той долетя по-бързо и от Хермес. Докато се качваше с асансьора, изведнъж го връхлетя споменът за оная зимна нощ, когато с мъка я бе довлякъл до дома й. Дали наистина бе толкова пияна, или повече се преструваше? Май че второто бе по-вероятно. Той си припомни с какво усърдие бе запълвала вкочанените му ръце с едрия си топличък бюст. Изведнъж го обзе някакво странно възбуждане, дори преглътна, без да иска. Не, не бива да мисли никога за това, все едно че не се е случило.

Все едно, но май че не беше все едно. Това той разбра още като му отвори вратата, облечена в много тънка лилава блузка. Само дето лицето й не беше много приветливо. Въведе го в спалнята си, макар че и в холчето имаше няколко удобни кресла. Тоя път леглото й бе застлано, в ъгъла до стената бе седнало като малко човече жълто плюшено куче със сини очи. Беше се опулило право срещу него, едва не размърда уши. Донка го инсталира на своя инквизиторски стол, а самата тя седна на леглото си.

— Не ми е удобно тук — оплака се той. — Тоя стол е за педерасти.

— Няма значение.

— Има значение!

— Това са дреболии — каза тя. — Имам хубава новина за тебе, глупчо. Ще ставаш баща.