— Да, естествено, докато съм все още директор! — засмя се неочаквано Урумов.

Скорчев нищо не отвърна — може би и тоя път бе улучил. Пък и сигурно е прав да мисли така, веднъж като се завърти шайбата, всичко може да се случи. Когато той се върна на мястото си, заместникът му смутено стана.

— Довиждане, другарю Урумов. Страхувам се, че излишно ви разтревожих.

— Ни най-малко! — усмихна се Урумов. — На тая възраст какво повече може да загуби човек?

Скорчев кимна и излезе, панталоните се усукваха около кривите му крака. Академикът тръгна отново из кабинета си. Брожение! Само тая дума не бе очаквал да чуе! Не се чувствуваше ни обиден, ни огорчен, само учуден. През десетилетията, които бяха изминали, никой не бе оспорил неговата власт. Нито се бе усъмнил в нея. И старшинството, и авторитетът му бяха неоспорими, делото — повече от внушително. Справедливо или не — ползуваше се с името на световен учен, беше действителен член на няколко академии. И изведнъж при първия малък повод — брожение! Дали Скорчев не преувеличаваше цялата работа?

Урумов се опита да попрегледа отчета, но работата му не спореше. И все пак напредваше бавно. Както винаги, всичко беше наред освен лабораторията може би. Това му се видя странно. Началникът на лабораторията беше един от най-спокойните и най-работливите в института. Ако неговата работа изостава — каква друга можеше да бъде наред? И изведнъж си даде сметка, че всъщност не познава своите хора. За него те по-скоро бяха символи на работата, която вършеха. Ето — затова се получават изненади. Чувства, страсти, амбиции — всичко това навярно мъждукаше или дори искреше под покрива на института, без да го подозира. Той пъхна ръце в джобовете на сакото си и потегли към лабораторията.

Като чу тихите стъпки по линолеума, Аврамов малко учудено го погледна. Изглеждаше доста невзрачен. Сухото, аскетично лице не подхождаше никак на мускулестата му фигура. Но затова пък главата му бе отлично скулптирана, особено дълбоко вдлъбнатите плоскости на двете му слепоочия. Той се обърна на кръглото си винтово столче, лицето му не изглеждаше никак гузно.

— Как е? — попита Урумов и приседна близо до него.

— Добре — отговори той кратко.

На всичко отгоре в гласа му като че ли се усещаха нотки на самочувствие.

— Не се съмнявам, че е добре — отвърна Урумов, — но не личи от отчета.

— От отчета ли? — попита разсеяно Аврамов. Явно, че умът му беше някъде другаде. — Да, разбира се. Но това е една формалност, тия отчети никой не ги чете.

— И аз ли? — усмихна се Урумов.

— А на вас най-малко би ви подхождало. Важното е какво всъщност се върши в тая лаборатория. Той се замисли за момент, после добави без тон на съжаление: — И все пак аз съм малко виновен пред вае.

— Тъй ли?

— Може би трябваше да ви кажа по-рано! — продължи Аврамов и академикът съвсем ясно усета скритото вълнение в гласа му, — Но на мен ми се струва, че стигнах до нещо важно, другарю Урумов. По свой самостоятелен път и то до нещо, което ще бъде от полза за вашата работа.

Академикът го погледна внимателно. По свой път — това никак не беше лошо.

— По кой проблем?

— По въпроса за катализаторите при обмяната на веществата. На нивото на клетката и клетъчното ядро.

— Да, интересно… И докъде стигнахте?

— Аз се натъкнах на тоя проблем малко случайно, в хода на вашите опити. Но не се решавах да ви кажа, страхувах се да не избързам. Вие знаете, тия неща, докато не се докажат, могат да изглеждат и абсурдни.

— Много добре знам! — кимна Урумов, учуден от странното съвпадение на проблемите. — Разбира се, вие имате моралното право да завършите сам опитите си. Това се казва право на авторство, макар че, изглежда, у нас не му обръщат внимание.

— Не, не за това! — възкликна живо Аврамов. — Всъщност аз имах нужда от вашата помощ. Но се страхувах да не стана смешен. Както ще разберете, работата е малко особена.

Урумов имаше чувството, че ръцете на неговия помощник се изпотиха от притеснение, той пи обърса в бялата си манта и без туй не съвсем безукорно чиста.

— Ами разкажете тогава… Ще се опитам да помогна, без да застраша авторството ви.

И Аврамов започна, доста възбудено при това. Колкото повече говореше, толкова повече растеше това вътрешно възбуждение, двете панички на слепоочията му започнаха да пулсират като живи. Академикът слушаше мълчаливо, лицето му не изразяваше нищо. Но колкото повече слушаше, толкова повече растеше в сърцето му притеснението и мъката. Той знаеше много добре, че трябва да каже своето мнение. И точно от това се страхуваше. Най-сетне Аврамов свърши и го погледна с такава няма надежда, че академикът изтръпна.

— От колко време работите върху тоя проблем? — запита той меко.

— Около една година.

— Но това е колосална работа! Как сте успели?

— Да, разбирам ви — отвърна Аврамов малко унило. — Но аз вършех основната част от моите опити в извънработно време?

— Защо в извънработно време?

— За да не страда моята текуща работа… И вашите опити.

Урумов не отговори. Текущата работа бе пострадала очевидно. Но не в това се състоеше бедата. Откъде да почне, ето там е въпросът. Освен да му каже всичко направо, както си е.

— Съжалявам, колега, но трябва да ви разочаровам! — започна той най-сетне.

— Да ме разочаровате? — погледна го недоверчиво Аврамов.

— Там е цялата работа, че това, което с такъв труд сте открили, е вече открито. Вие не ползвате английски, това е бедата. А това научно съобщение бе направено в Щатите още преди половин година.

Аврамов силно пребледня.

— Не може да бъде! — каза той поразен.

— Неприятно наистина! — съгласи се Урумов. — И все пак това, до което сте стигнали, ви прави чест. Искрено ви казвам — просто съм смаян. Знаете ли къде са извършени тия опити? В Йелския университет. Той има може би най-великолепната лаборатория на света, с най-съвършената апаратура.

Но Аврамов сякаш не го чу.

— Толкова труд! — прошепна той едва доловимо. Това си беше наистина драма — академикът много добре го съзнаваше. Толкова труд, толкова усилия, толкова надежди! И накрая едно абсолютно нищо.

— Какво да се прави, и друг път са се случвали подобни работи. И все пак имате много сериозна утеха, честна дума ви казвам. Там с тоя проблем са се занимавали цял щаб световноизвестни учени. Похарчили са милиони долари. А вие сте извършили всичко сам.

— Или може би вие не ми вярвате? — трепна внезапно Аврамов.

— В какъв смисъл?

— Може би смятате, че съм си присвоил техните изводи?

— Глупости! — измърмори академикът. — За да направите смешен института и себе си?

Аврамов бръкна нервно в едно чекмедже и извади оттам куп тетрадки.

— Ето ви моите записки! — каза той. — Водил съм ги подробно по дати. Много ви моля да ги прегледате. Може да ви хрумне някаква полезна идея.

В гласа му се усещаха умолителни нотки, беше му навярно много мъчно да се помири с мисълта, че трудът му е отишъл съвсем напусто.

— Добре — кимна академикът.

След малко те излязоха заедно за обедната почивка. Като свали мантата, академикът видя костюма му може би за пръв път през последните няколко години. Беше съвсем износен костюм и ризата, и вратовръзката му отдавна бяха загубили истинския си цвят. Целият му вид беше доста ергенски, всичко в него изглеждаше износено и похабено, включително и обувките, които, кой знае откога, не бяха видели ни боя, ни четка. Дали пък наистина не е ерген? Виждаше му се невероятно. Колкото и да беше странно, никога не се беше запитвал женен ли е, или не един от най-близките му помощници. Никога не беше седял с него край маса. Може би това беше чисто урумовска черта — да живеят затворени в кръга на своята работа, да не смесват никога работата с дружбата или приятелството. И неговият собствен баща нямаше никакви приятели между лекарите и дори странеше упорито от тях.

— Извинете — каза предпазливо Урумов, имате ли деца?

Така въпросът му имаше много по-приличен вид, отколкото ако го запита направо — женен ли сте, приятелю?