— Дрозд.

— Ами, разбира се! — възкликна зарадван академикът. — Естествено, дрозд. Покажи ми го да го видя.

Но едва след четвърт час успя да зърне малкия певец, притаен между клоните. А сега вместо бряст, от прозореца му се виждаше някакъв ръждив кулокран, насочил клюна към най-горния етаж на новостроящата се сграда. Приличаше на огромен щъркел, който се готвеше да клъвне някой от човешките скакалци, които сновяха там със своите жълти пластмасови каски.

В кабинета му го чакаха вестниците и няколко бюлетина. Но той ги прегледа едва-едва, обзет отново от колебания. Веднага ли да извика Скорчев, или да посъбере малко сили? Колкото повече минаваха годините, толкова повече се улавяше, че предпочита да отлага неприятните работи — за след час, за след два дни, докато ги забрави. Не, тоя път незабавно, докато съвсем не се е отказал.

— Ти ли си, Скорчев, можеш ли да дойдеш при мен?

— Да, разбира се. Да взема ли и отчета?

— Какъв отчет?

— Как какъв? За тримесечието.

— Добре, донеси го! — отвърна неохотно академикът.

След малко неговият заместник седеше на неудобния фотьойл, тапициран с изкуствена кожа, която кой знае защо, миришеше на мишовина. Тая миризма отначало го подтискаше и дразнеше, докато най-сетне свикна с нея и престана да я усеща. Но другите, особено случайни посетители, се чувствуваха неспокойни, подръпваха предпазливо въздух през ноздрите си, дискретно се оглеждаха. Това винаги развеселяваше Урумов, който като всеки възрастен човек мразеше и канени, и неканени гости.

Само Скорчев като че ли беше лишен от всякакво обоняние, спокойно седеше на мястото си. Беше съвсем плешив, с лице на сива, гумена кукла, леко изтрита по всички издатини и ръбове. Урумов отдавна страдаше от неприятното чувство, че ако го натисне по черепа, ще се чуе звук като от стар автомобилен клаксон.

— Скорчев, имаме ли свободен щат за асистент? Много добре знаеше, че има, но все пак чакаше нетърпеливо отговора.

— Имаме две свободни щатни единици, другарю Урумов.

— Е, това е чудесно! — каза академикът. — Имам пред вид една много сериозна кандидатура.

— Нямам нищо против, другарю Урумов.

— И аз нямам нищо против — усмихна се едва забележимо академикът. — Има само едно дребно неудобство — той ми е племенник.

— Мисля, че го познавам — отвърна Скорчев, но гуменото му лице не изразяваше нищо; ни протест, ни съгласие. Седеше все тъй отпуснат, само краката му, малко навити, като корени на мощно дърво, неспокойно помръднаха.

— Той завърши тая година като първенец на курса! — продължи Урумов. — И дипломната му работа е отлична, аз я прегледах много внимателно.

„Втора лъжа в разстояние само на една минута. Така е, като стъпи веднъж човек по наклонената плоскост“ — помисли той. Настана кратко, неловко мълчание.

— И все пак не ви съветвам, другарю Урумов — каза Скорчев сдържано.

Кой знае защо Урумов усети внезапно облекчение при тоя отговор.

— Защо, Скорчев? — попита той спокойно.

— Ще ви приказват, другарю Урумов… А вие винаги сте били човек с безукорна репутация.

— Надали е толкова безукорна, щом така лесно може да се компрометира. И не е това най-важно. Кажете ми с ръка на сърцето, Скорчев, какво право имам аз да запушвам пътя на един талантлив младеж само защото за нещастие съм му вуйчо.

— Да, разбирам ви много добре. И все пак не е ли по-разумно да го назначим някъде другаде? В университета например… Аз мога да се заема с тая работа.

— Но той се интересува именно от нашата наука. И по-специално от моите опити. Аз съм вече стар, Скорчев, надали ще издържа повече от няколко години. Все някой трябва да поеме моето дело.

— Вашето дело… — започна Скорчев. Внезапно на Урумов му хрумна един отчаян ход.

— Четохте ли моята статия в „Простори“?

— Разбира се — отвърна Скорчев.

Беше готов да каже: „Ето — тая статия не е моя. Тая статия я написа всъщност моят племенник“. Но думите така си и замряха на устата му. Той усети нещо особено в гласа на своя заместник, нещо, което го накара да го погледне внимателно.

— И какво ви е мнението за нея?

Урумов едва не притаи дъх, за да не смути своя събеседник. Гуменото лице така се обезкръви от притеснение, че започна да прилича на целулоидно.

— Прочетох я много внимателно — проговори най-сетне Скорчев. — И да ви кажа направо… — не знам дали ще ме разберете! — просто като че ли нямам желание да вникна в нейната същност.

— Защо, Скорчев?

Академикът усети, че гласът му прозвуча много строго, само с една нотка по-строго, отколкото му се искаше. В никой случай не биваше да стресне своя заместник.

— Аз, разбирам, това не е научен труд — продължи неохотно Скорчев. — Статията би трябвало да се разглежда по-скоро като… такова… като есе. Точно така я приех. Иначе просто бих се страхувал да погледна в същността на тоя проблем.

Урумов в първия миг не повярва на ушите си.

— В такъв смисъл бихте се страхували? — попита той търпеливо.

— Ами как да ви кажа — първо, това не е в кръга на моите занимания. И, второ, подобни изводи са, най-меко казано, доста песимистични. Те са в състояние да внесат униние, дори паника в нашето общество.

Урумов се понамръщи. И въпреки всичко той бе благодарен на заместника си, че му бе казал искрено своето мнение.

— Вижте какво, Скорчев, според мен най-важно е да се установи истината. А след това вече ще се преценява нейната стойност.

— Но това не може да бъде истина! — някак уплашено възкликна Скорчев. — Та вие сам я лансирате като предположение.

— Да, разбира се. Но то се подкрепя от доста факти…

— Другарю Урумов, аз не мога да споря с вас! — някак уморено се обади Скорчев. — Твърде много Ви уважавам, за да смятам, че сте постъпили лекомислени. Но ще ви кажа истината, че в института има сериозно брожение. Срещу вашата статия, искам да кажа.

— Така ли? — трепна Урумов.

— Така е, за съжаление. В крайна сметка вие ръководите един отговорен институт. И внезапно изненадвате своите собствени помощници с идеи, които никога не сте споделяли с тях. А ние вършим общо дело и трябва да го вършим заедно. За да можем и да отговаряме заедно.

Академикът го гледаше поразен. Досега самата проста мисъл не бе минавала през главата му.

— Да, вие сте напълно прав! — каза той тихо. — Там е работата, че понякога и учените не вярват в своите открития. Дори ако са съвсем безспорни, защото най-спорни са именно безспорните истини.

Тоя път заместникът му замълча. Мълчаха доста дълго, после академикът каза:

— Добре, помислете с партийния секретар, насрочете събрание. Там аз ще дам подробни разяснения за моята работа. И ще се извиня, ако е нужно.

— Не, не бива да се извинявате! — някак уплашено възкликна Скорчев. — Трябва разумно да се защитите, и то с полезните изводи на вашата… ъъъ… хипотеза! — Той едва не си изкълчи езика с последната дума.

Академикът стана от бюрото и отиде замислен до прозореца. Слънцето бе пробило тук-там мъглата и блестеше по влажните покриви на колите, паркирани във вътрешния двор на института. Тая с цвят на доматена салца е на доцент Азманов. Хубава кола, винаги много добре почистена. Отиваше идеално на знаменитото му сако от шотландски туид с цвят на увяхнали моркови; И Уелч е прав в крайна сметка. Интуицията е наистина усет за истина, независимо как се поражда.

— Доцент Азманов ли води тая кампания? — попит академикът внезапно.

Доцент Азманов — той си представи внезапно плешивата му глава, кръгла и лъскава като кестен. И имаше чувството, че зад гърба му настана някаква суматоха, която го изпълни с удовлетворение. Най-сетне се бе докопал до тромбата му, но не я беше стиснал достатъчно силно, за да се чуе звук.

— На събранието ще се разбере кой какво мисли — отвърна Скорчев.

Да, ясно, Уелч излезе прав.

— А по въпроса за асистентското място?

— Нека вашият племенник си подаде документите. И колкото по-рано, толкова по-добре.