Останалото щеше само да се нареди.

Ако претърпеше неуспех, винаги можеше да подхвърли анонимна информация на вечерните вестници или на „Мисия: разследване“, преди да напусне страната. Вече беше подготвил писмата и те чакаха в папката „Чернови“, бързо кликване на „Изпрати“ и това беше всичко.

Картите, с които разполагаше за мисията си, за съжаление не бяха от най-силните в тестето.

Асоциален гений, своите собствени смесени познания за Играта, старите логин данни на Ерман, както и, надяваше се, малко обикновен и почтен късмет. Шансовете за успех не бяха особено окуражаващи.

Но какво пък…

No guts, no glory!

Списъкът беше кратък.

Черни дрехи — check.

Маска — check.

Логин данни — check.

Ексцентричен експерт — също check — за жалост…

Часът тъкмо минаваше десет вечерта, а те все още киснеха в колата.

„Торшхамнсгатан“ 142, на около сто метра надолу по улицата.

HP всъщност искаше да изчакат до сутринта, но според новия му приятел късната вечер беше за предпочитане, ако искаха да избегнат проблеми с полицията. Каза нещо за графика на смените и че по това време били заети с обикновения Свенсон, който катастрофира, боксира се у дома или в пиянството си изгубва ключовете на колата.

Докато рано сутрин ченгетата били нащрек, в по-голяма готовност да обикалят из индустриални райони в търсене на крадци.

Статистически погледнато.

Само ако получаваше пет крони всеки път, когато новият му partner in crime използваше тоя израз…

На практика всичките му страхове се бяха потвърдили горе-долу в мига, в който той взе Рехиман от влака.

Дебели очила, коса на път през средата и чанта за рамо „Пума“ от началото на седемдесетте. Носеше панталони, които му бяха къси с няколко сантиметра, овехтял чифт „Стан Смит“[150], а черешката на тортата беше яркочервеното яке. За момент HP си помисли, че някой се ебава с него. Че Манге е помолил пича да се облече като паляк само за да се изгаври.

Но къде такъв късмет…

Освен размяната на поздрави и статистическото експозе, Рехиман не беше обелил и дума и въобще не отвръщаше на опитите на HP да облекчи атмосферата и да завърже разговор. Пичът просто си стоеше с ужасното яке на колене и зяпаше през прозореца.

Вече бяха висели тук час и половина и HP щеше да пукне. Той отново забарабани фрустрирано по волана с надеждата да предизвика някаква реакция откъм съседната седалка.

— Еее, Рехиман… Манге… искам да кажа Фарук, казва, че работиш с такива неща ежедневно — каза той и след като не получи отговор добави: — Инсталираш системи за сигурност и такова…? Чувал съм, че в тоя бранш има доста хляб?

Все още никакъв отговор, нито дори поглед.

Специален, беше казал Манге, много благодаря. Тоя беше пълен кукумицин, that’s for sure. HP въздъхна. Работата щеше да отиде по дяволите.

За късмет той имаше отворен самолетен билет. Можеше да се чупи още утре, ако се наложеше.

Auf wiedersehen, suckers!

Напомпаният пазач излезе през вратата на минутата, точно един час след последната си обиколка. Огледа улицата и в двете посоки и след като това, което видя, го удовлетвори, той измъкна голям фенер от колана си, зави наляво и се скри зад ъгъла. След две минути щеше да се появи от срещуположния край на сградата, да влезе през входа за персонала и предполагаемо да продължи обиколката си вътре.

HP тъкмо щеше да изпусне още една уморена въздишка, когато видя, че Рехиман внезапно се размърда. Беше измъкнал тънък лаптоп от чантата си и бе пъхнал модем в един от USB-портовете. Екранът светна и пръстите на Рехиман започнаха да танцуват светкавично по клавиатурата, произвеждайки ритмично тракане.

HP също беше сръчен с клавиатурата, но това тук…

„Като дъжд по пластмасов покрив“, успя да си помисли впечатлен, преди любопитството да надделее.

— Какво правиш, Рехиман?

Опита се да звучи искрено заинтересован.

— Нагласям камерите.

— Как така?

HP се втренчи в спътника си.

Никакъв отговор.

Още тракане, после дъждът над източен Свеаланд изведнъж спря.

Рехиман завъртя лаптопа, така че HP да може да види екрана.

На него имаше отворен прозорец с нещо, което приличаше на образ от камера.

В далечния край се виждаше паркирана кола, вероятно сааб. Отне му няколко секунди да разбере, че това беше изгледът от една от камерите по фасадата на няколкостотин метра от тях.

— Как по дяволите…?

— IP камери — отговори Рехиман монотонно. — Всички камери използват интернет, за да комуникират със сървъра. Много по-добро и евтино е от аналоговите кабели. Стига да знаеш IP-адреса, е лесно да влезеш в системата. Трябва ти само интернет връзка и уеб браузър.

Той написа няколко команди и премести курсора на мишката.

— Иии какво се случва сега?

HP се чувстваше съвсем изгубен.

— Всяка камера има собствена флаш памет. Най-често записването става директно на сървъра, но камерата също има възможност да запази видео материал.

— И?

— Казвам на камерата да запише малък откъс и после да го пусне да се върти, вместо да праща жива картина на сървъра. Горе-долу като в старите филми, където някой слага полароидна снимка пред обектива на камерата.

— И какво, сървърът не разбира ли, че получава запис, а не истински кадри?

За няколко секунди Рехиман погледна HP, като че той беше някаква необикновена жаба, която е на път да дисектира.

— Не — отвърна той безизразно и продължи с тракането.

Пазачът мина покрай ъгъла, продължи към страничния вход и долепи ръката си до четеца. Няколко секунди по-късно вече беше изчезнал вътре в сградата.

Рехиман отвори вратата на колата и без да каже и дума, закрачи бързо натам.

HP беше принуден почти да тича, за да го настигне. Тоя пич очевидно не го слушаше много главата, но същевременно очевидно го правеше.

— И какво ще правим сега? — прошепна HP, когато застанаха пред страничния вход.

На стената се намираше биометричният четец, метална кутия със стъкло отпред, до която пазачът преди малко бе допрял ръката си, за да бъде пуснат.

Без да отговаря, Рехиман извади флакон спрей от чантата и бързо окъпа стъклената плоскост. После взе малък стоманен термос, от който извади малко прозрачна глина за моделиране и я разстла по четеца.

Стъклената плоскост се пробуди и започна да свети.

HP вече не можеше да си мълчи.

— Какво, по дяволите, правиш?!

Рехиман му хвърли още един изследователски поглед.

HP реши да перифразира въпроса.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво правиш, Рехиман?

— Спреят кара отпечатъците на пазача да изпъкнат, след което покривам четеца с балистично желе, което има същата консистенция и температура като човешката кожа. Четецът улавя топлината, текстурата и отпечатъка на обекта, който се допре до него и ако те съвпадат с базата данни, то вратата се отваря.

Същият безчувствен тон, без ни най-малка следа от вълнение или напрежение. Този съвсем беше изперкал! Това никога нямаше да проработи!

Отчетливо щракване откъм ключалката рязко промени мнението му.

— Д’еба, ти си гений, Рейнман! — ухили се HP, когато влязоха вътре.

Към тях мигаше още една камера и HP вдигна въпросително вежди към съучастника си. Естествено, геният не схвана такъв прост жест, но той реши да не пита. Сигурно и тази камера вървеше на плейбек. Пращаше стари кадри на празно стълбище, отново и отново.

Кой каквото ще да говори — Рейнман може и никакъв да го нямаше в социалната игра, но щом ставаше дума за техника, той очевидно беше шибаният Хари Потър.