Някой беше влязъл с взлом във вилата и то наскоро, въпросът беше дали този някой още беше вътре?

Ребека пое дъх и се заслуша.

Тихо като в гроб.

Тя прекрачи безшумно прага и влезе вътре. От вонята на цигарен дим и ма̀я[120] очите ѝ почти започнаха да парят. Тя се хвана за рамката на вратата към малката кухня и светкавично показа и прибра главата си през отвора.

Движението беше толкова бързо, че да не остави възможност на нападателя да реагира, но достатъчно, за да може тя да оцени по-голямата част от обстановката в стаята. Повтори същата процедура с малката спалия от дясната страна на хола.

Резултатът беше категоричен — вилата беше празна.

Който и да бе нахлул вътре, вече се беше махнал и изглежда, не се бе занимавал да краде нещо. Лаптоп с пуснат скрийнсейвър стоеше непокътнат на малката кухненска маса. Няколко неизмити порцеланови и стъклени чаши, повечето пълни с цигарени фасове, стояха изоставени тук и там, а малката мивка преливаше от чинии и стари консерви.

В единия край на дивана лежеше гнусен, смачкан на топка спален чувал, а на един стол висеше потна тениска и чифт разкъсани Cheap Mondays[121].

Опушено, мръсно и пропаднало, определено далеч от състоянието, в което леля Берит бе оставила къщата, предположи Ребека.

Манге очевидно бе казал истината, Хенке живееше тук…

Въпросът беше къде се намира и колко време ще отсъства? Най-доброто, за което се сети, беше да седне на дивана и да чака.

What thefu…?!

Кратка разходка до „Рингвеген“ за два стека цигари и няколко пирожки, такъв беше планът.

Беше прибавил към това и един фалафел и ледена близалка, защото не бързаше за никъде. Почти бе стигнал обратно до вилата, когато видя сините светлини.

Две патрулки и цивилен бус с ремарке, всички паркирани пред малката къща на леля. Ремаркето изглеждаше смешно, почти като гигантска кана за мляко с отворен капак. Едно от ченгетата се беше разбързало да постави ограничителна лента в долния край на улицата, но за късмет HP го видя пръв.

Той спря на място и се шмугна в една от малките алеи, за да отиде да наблюдава от добра позиция.

Няколко минути по-късно се бе изкачил на една скала, настанен сред няколко люлякови храста.

Какво, по дяволите, се случваше там долу?!

По някаква причина тя все пак не беше седнала на дивана.

Впоследствие не можеше да обясни защо, но тогава сякаш чувството, че нещо не беше наред, не искаше да я напусне.

Бяха ѝ нужни няколко секунди, за да открие какво я притеснява. Диванът, на който мислеше да се настани, не беше на точното място. Тя ясно виждаше вдлъбнатината в корковия под, където би трябвало да стоят крачетата, но вместо това те се намираха на няколко сантиметра встрани. Наистина, диванът беше съвсем малък, но беше старомоден модел от масивен чам и ако се съдеше по дълбоката следа в корка, се изискваха доста усилия, за да бъде преместен. Така че защо някой беше решил да прави това?

Вместо да седне, тя коленичи и погледна отдолу.

Той видя няколко от полицаите да обсъждат нещо със сериозни изражения, а след това се появи друг пич, навлечен от глава до пети и с шлем, заради който приличаше на облечен в зелено астронавт.

Пичът се дотътри до къщата, а полицаите рязко се преместиха към далечните страни на автомобилите, където като че заеха защитна позиция. След няколко минути космическият човек излезе, държейки някакъв предмет в ръце. Доклатушка се до ремаркето и постави вътре каквото там държеше.

Макар и да се намираше на разстояние, HP без проблеми долови колко облекчени изглеждаха ченгетата, когато той затвори капака.

Тя не знаеше какво всъщност очаква да намери. Но във всеки случай беше ясно, че не би поставила предмета отдолу в личната си топ десет класация на най-вероятни находки, ако някой я помолеше да направи такава.

Ключове, няколко дребни монети или може би изпуснат мобилен телефон?

Но не и това тук…

Минаха няколко секунди, докато осъзнае в какво се бе вгледала и защо предметът е бил поставен там, но когато все пак се досети, тя се изправи бавно, взе лаптопа и напусна вилата.

Остави външната врата отворена.

Чак след като бе постоял там няколко минути, той разпозна едно от ченгетата. Първо бе сметнал, че е обикновена цивилка. Къси панталони със странични джобове в цвят каки, риза с къси ръкави, бейзболна шапка, удобни маратонки и всички други елементи на облеклото, които помагат на цивилните полицаи да се слеят.

Но полицейската стойка и начинът, по който движеха главите си, почти винаги ги издаваха.

Той се беше съсредоточил върху мъжете около ремаркето и едва когато капакът беше затворен, той огледа по-подробно и останалата част от тайфата и откри, че цивилката всъщност е Бека. Тя стоеше и си говореше нещо с онзи с костюма на астронавт.

Какво, но дяволите, правеше тя тук?!

— Определено силна — констатира сапьорът, който според стикера, сложен върху защитното облекло, се казваше Селандер и очевидно предпочиташе да говори с насечени изречения.

— Две пръчки динамекс[122]. Детонатор, задействаш се при натиск, монтиран под седалката на дивана. Вероятно е стигало да седнеш. Повече от достатъчно, за да превърне цялата къща в трески. Страшен късмет, че си била нащрек, Нормѐн…

Той направи пауза за снус[123].

— Разбира се, преди да сме я закарали в лабораторията и да сме я разглобили, не можем да знаем дали наистина е щяла да се взриви — продължи той, този път по-красноречиво. — Обратно на въпроса. Сьодермалмската криминална полиция ще се заеме с това. Каза, че това е вилата на брат ти?

— Нещо такова — измърмори тя.

В главата ѝ беше каша. Зашеметяващи гранати, камъни срещу полицейски коли, а сега проклета бомба!

В какво, за бога, бе успял да се забърка Хенке?

— Предполагам, че от криминална ще искат да поговорят с него и то скоро — обобщи Селандер, избърсвайки остатъците снус в защитното си облекло.

Ребека само кимна в отговор.

„Добре дошли в клуба!“, помисли си тя.

Ребека беше изтощена, когато се прибра у дома. През по-голямата част от следобеда бе стояла в Сьодермалмската криминална полиция да преразказва случилото се в Танто. Или поне тези части, които бе сметнала, че е удачно да разкрие.

Не спомена за посещението при Манге или клиповете, които бе видяла в магазина. Те по всяка вероятност бяха свързани със случката във вилата, но нямаше желание да ги покаже на колегите, преди да успяла да говори с Хенке. Не беше пропуснала многозначителната тишина, която настъпи, когато стана дума за криминалното му досие.

После дойдоха задължителните въпроси: Имаше ли брат ѝ врагове? Имаше ли тя представа как се препитава той? Знаеше ли нещо за подпалването на апартамента му преди седмица?

Отрицателен отговор на всички въпроси, което всъщност беше вярно. Почти, във всеки случай.

Тя заключи колелото в мазето и се качи по стълбите, както обикновено.

Причината може би беше в умората или пък беше твърде обзета от мислите си, но не забеляза, че някой я чака на стълбището.

— Бека!

Тя се завъртя и инстинктивно вдигна ръце пред себе си.

— Успокой се, само аз съм, Хенке!

Естествено, че беше само той.

Трябваше да се досети. Къде иначе можеше да отиде?

Тя измърмори нещо, обърна се и отключи вратата на апартамента, след което го пусна да влезе вътре преди нея. Постоя няколко секунди на килимчето в антрето, после заключи всички четири ключалки.