Рич-пам-рич-пам-рич-пам.

HP тичаше, както със сигурност не бе тичал друг път.

Оставаха поне петстотин метра до пътя, до спасението. Самолетът скоро щеше да е описал половината кръг. Сърцето му биеше така силно в гърдите, че той почти си помисли, че ще се пръсне. В устата си усещаше вкус на кръв, пулсът му биеше в тъпанчетата.

Той отново чу как шумът се засилва, когато самолетът се спусна към него в стил Алфред Хичкок и този път звукът бе дори по-оглушителен, ако това бе възможно. Тичаше панически, опита да се движи на зигзаг, за да бъде по-трудна мишена, точно както се правеше в „Counter-Strike“. Но това беше IRL, а не шибана компютърна игра! Самолетът се приближаваше все повече и, изглежда, нищо не можеше да го отклони от курса му.

Изведнъж той мерна нещо в стърнището на няколко метра пред себе си. Изглеждаше като някакъв вид пластмасов кол, приблизително два метра дълъг.

Не знаеше как точно му дойде идеята, но точно преди самолетът да го застигне, той се хвърли към кола, грабна го с две ръце и с единия му край под мишницата, горе-долу като рицарско копие, той легна по гръб.

Самолетът изпълни целия му свят, тътенът беше оглушителен. В същия миг, в който въздушната струя му изкара въздуха, той усети колът да среща нещо твърдо, след което бе изтръгнат от ръцете му.

И самолетът го подмина. HP отново се обърна по корем. Остатъците от разтрошения кол лежаха на няколко метра от него.

„Трябва да е ударил перката“, помисли си той, докато се изправяше на крака.

Самолетът бе възобновил изкачването си. Но този път двигателят не звучеше толкова разярено. Шумът се усилваше и спадаше, сякаш двигателят работеше неравномерно и HP можеше ясно да различи свистящ звук, който вероятно идваше от повредената перка.

Пилотът очевидно имаше проблеми, но HP не изчака да види дали ще ги разреши.

Вместо това се затича с пълна скорост към автобусната спирка, която вече се мяркаше отпред. Докато се приближаваше, видя да минава автобус и HP промени курса си, за да опита да пресече пътя му. Можеше и да проработи…

С периферното си зрение откри, че пилотът е решил да смени тактиката си. Вместо да се спуска от няколкостотин метра височина, сега се движеше ниско, пухтейки над полето, и HP видя как колесниците почти докосват стърнището.

Този път залягането нямаше да помогне, главата му щеше да бъде разбита или от колелата, или от стоманения прът между тях.

Ужасѐн, той увеличи скоростта още повече. Тичаше към пътя, видя автобус да се приближава и хвърли всичките си усилия, за да стигне преди него. Шумът от самолета се приближаваше все повече.

Единият му крак попадна в канавката, от което загуби равновесие, но тичаше толкова бързо, че залитайки, продължи напред по шосето, право пред връхлитащия автобус.

Последва скърцане на спирачки, нищене на гуми и ревът от двигателя на самолета, който бучеше над него.

— Абе, човек, какво стана?!

Гласът дойде отдалеч и HP се надигна рязко. За няколко панически секунди помисли, че е ослепял, че е получил мозъчно увреждане или нещо такова и сега е осъден на живот пън вечен мрак. Но постепенно функциите на тялото му се възобновиха и той успя да отвори очи.

— Окей ли си, човек? — младо момче в твърде широка униформа се беше надвесило над него, а наоколо имаше и две притеснени лица на лелки.

— Човек, ти изскочи от нищото, едва успях да спра, но мисля, че само леко те бутнах.

HP не отговори, ами опита внимателно да се изправи.

Шоферът — имигрант на около трийсет, му подаде ръка, за да помогне.

HP направи бърза проверка на различните функции на тялото си и те издържаха теста.

— Трябва да викнем линейка — измънка една от лелките, които вероятно се бяха возили в автобуса.

— … и полицията — добави другата. — Онзи самолет…

— Никаква линейка! — прекъсна ги HP. — Добре съм.

Така си и беше. Освен ожулванията по лицето и ръцете, както и факта, че си бе изкарал въздуха, когато автобусът го събори на земята, той се чувстваше съвсем добре. Последното, от което имаше нужда сега, бяха куп любопитни ченгета.

— Сори — измърмори той на шофьора. — Не прецених добре, моя грешка, my bad! — успя да каже, когато си възвърна напълно способността да говори. — Чувствам се добре!

— Чудесно! — на шофера му олекна. — Значи може да продължим?

Той кимна подканващо към двете дами, които чакаха неспокойно в края на пътя.

— Няма ранени, така че без линейка. Всички в автобуса!

После изтръска праха от гърба на HP, докато му прошепвате:

— Човек, нали не смяташ да подадеш оплакване? Вече имам наказание за превишена скорост, а тази работа ми трябва, разбираш ли?

— No worries! — отговори HP, който все повече си възвръщаше самообладанието. — Споко, само ме пусни да се возя гратис и всичко е забравено.

— Нямаш проблеми, приятел! — шофьорът се усмихна облекчено и направи приканващ жест към вратата на автобуса.

— Даже ще успееш за влака, дори и да е в последната минута.

HP само кимна, след което се стовари на най-близката седалка.

— Видя ли самолета, между другото? Триста дяволи, колко ниско летеше!

Не си спомняше много от пътуването към вкъщи. HP се беше изтощил напълно със спринта през полето, а като се добави и близката среща с автобуса, нямаше нищо чудно, че се чувстваше като смазан. Всъщност се опита да остане буден, за да следи за евентуални преследвачи, но беше невъзможно. Клепачите му се затваряха упорито и се оказа чак в Елвшьо, когато осъзна, че е откъртил и е подминал спирката си.

Чак когато най-накрая успя да се добере до „Слусен“, се почувства достатъчно бодър и успя да направи маневрата „таен агент“, за да се отърси от евентуални преследвачи. Но когато се върна при колониалната вила, изведнъж се разбуди напълно.

Сърцето му препускаше, адреналинът нахлу в тялото му и сякаш изживя всичко наново. Няколко минути вярваше, че е на път да получи инфаркт, че ще гушне букета там в къщурката и изяденият му от мравки труп ще бъде намерен едва когато лелята се появи за да зазими вилата.

Но накрая полуделият му пулс се успокои и мъглата в черепа му се вдигна.

Какво, по дяволите, се беше случило всъщност?

Беше ли се случило в действителност, наистина, или беше сънувал всичко?

Трябваше му само бърза проверка в огледалото, за да отхвърли теорията за съня. Мръсен, целият охлузен, а долните краища на дънките му — превърнати във висящи ивици от стърнището. Страшен късмет, че не беше с шорти!

Онзи в самолета наистина се бе опитал да го затрие, а сигурно щеше и да успее, ако HP не бе настигнал автобуса. Пулсът му отново се ускори, стана му лошо му бяха нужни две-три минути и няколко литра вода от чешмата, за да се овладее.

Мислите му се вихреха бясно в главата, барабанът вътре, изглежда, бе превключил на хиперскорост.

Значи Играта, мисиите, всичко, което му се бе случило, беше просто игра на залози за отегчени богаташи?

Бяха натискали бутоните му, изпробвали границите му, бяха го накарали доволно да играе по свирката им. Наистина ли беше такъв проклет наивник?

Алтернативата беше, естествено, Ерман да е излъгал, да му е напълнил главата с куп глупости.

Определено пичът го биеше сачмата, но едва ли беше лъжец. Горският елф вярваше на сто процента на всичко, което разказа, и повечето съвпадаше със собствените преживявания на HP. Проблемът беше само, че той не можеше да смели всичко това, просто не ставаше!

Но ако разделеше историята на две части, беше по-лесно. Ако преглътнеше горчивката и приемеше, че е бил просто тъпа марионетка, която с готовност се е втурвала напред, когато Водачът дръпне правилната нишка, и ако освен това повярваше на частта със залагането и устройството на Играта…

В такъв случай първата част от историята на Ерман обясняваше всичко, което му се беше случило.