Тя прочиташе съобщението отново и отново, без да го разбере напълно.

Нила беше отговорила на писмото ѝ. Рязко, както беше очаквала. Но имаше само един проблем. Тя така и не беше пратила съобщение, само го беше запазила в папката „Чернови“, докато премисли нещата. Но сега, като провери, имейлът го нямаше и вместо това го намери в Изпратени, а датата показваше вчера следобед, точно преди тренировката по стрелба.

Собствените ѝ думи, точно както си ги спомняше, до последната запетайка. Нямаше промени или добавки.

Какво, по дяволите, беше станало?

Спомняше си, че вчера беше оставила компютъра включен, но можеха ли писмата да се изпращат сами? Имаше ли някаква автоматична опция, която изпраща черновите след едно денонощие или нещо такова?

Не вярваше, но от друга страна, с полицейската система никога не се знаеше.

И какво да прави сега? Нямаше голям избор. Бележките говореха ясно. Ако искаше да стигне до дъното на нещата, то беше принудена да говори с Нила, независимо дали тя искаше, или не.

За да се подсигури, се обади на телефонния си секретар, за да си обясни защо не трябва да се отказва.

„Поредният ден адска жега! Глобалното затопляне явно работи извънредно, ако се съди по продължителността на горещата вълна“, помисли си той и с два пръста отлепи потната тениска от гърдите си.

Влак на север за две станции, после автобус.

Но какво щеше да стане после?

Имаше името на спирката, написано на бяло листче, слез и чакай, звучаха инструкциите. На майната си в пустошта. Мястото беше трудно откриваемо дори с „Гугъл мапс“. HP въздъхна и разтърка влажния си врат.

На пича, с когото щеше да се срещне, му хлопаха някои дъски, но от друга страна, това беше най-добрият, а и единственият шанс на HP да продължи напред и да разплете проклетата бъркотия.

Слезе от влака и огледа внимателно перона. Още трима пътници бяха направили като него. Възрастна двойка и петнайсетгодишен келеш с шапка с обърната назад козирка и смъкнати панталони. Седна на една пейка и изчака да се махнат и едва когато остана съвсем сам, се запъти бавно към спирката за автобуси.

Внимателно застана на грешно място, видя автобусът да идва и чак когато потегляше, HP се втурна през улицата и принуди сърдития шофьор да закове на място и да го качи. Ако някой го следеше, то въпросният вече го беше изгубил или тук, или когато направи номера с пероните на гара „Сьодер“ преди около половин час. И въпреки това не можеше да се отърве от чувството, че го наблюдават.

Трийсет и пет минути път с автобус и той беше на място. Но макар че преброи спирките и за всеки случай попита шофьора, пак не беше сигурен дали е слязъл на правилното място. Защото това наистина беше in the middle of fucking nowhere! Самотна спирка на междуградски път с ограничение 70 км/ч, голи полета във всички посоки и нито една къща.

Миришеше на суха пръст, слама и още нещо природно, което HP не можеше да определи точно. И естествено, не го посрещна никой…

Запали цигара и се отпусна за малко, но слънцето гореше във врата му и скоро вече влажната му тениска беше цялата мокра на гърба.

Трябваше да запомни да си купи шорти.

Няколко крави мучаха от разстояние, а далеч над хоризонта видя малък жълт спортен самолет да се спуска над върховете на дърветата. След самолета се вееше дълго знаме и HP не се сдържа да не се усмихне.

Не беше виждал такава реклама откакто беше малък. Интернет и кабелната телевизия не бяха ли убили този вид рекламиране? Но от друга страна, тук, в пустошта, сигурно всичко можеше да се очаква.

Събор във Фиердхундра, 28-31 юли, прочете той, когато самолетът се приближи.

Пак се ухили, събор във Фиердхундра! Вероятно банда заблудени типове в гащеризони, които отгатваха колко тежи някоя свиня, преобръщаха крави и сваляха петнайсетгодишните си братовчедки. Banjo solo anyone? Дингелингдингдингдингдингдинг динг…

Не можеше да проумее как, по дяволите, можеш да живееш така, вместо в града като хомо сапиенс.

— Ехо, Фиердхундра! — извика той и помаха на самолета, когато минаваше покрай него. Но въпреки че пилотът трябваше да го е видял, така, както стоеше по средата на пътя между окосените полета, HP не получи никакъв сигнал в отговор. Дори малко поклащане на крилата.

— Да го духаш, лайнар — измърмори той с цигара в устата и премина към други, не толкова приятелски жестове, преди самолетът да изчезне от погледа му.

Когато шумът от двигателя заглъхна, той чу друга, по-сприхава машина да се приближава. Оказа се флакмопед[90], а човекът, който го караше, беше същинско НЛО!

Дълга светла коса, съответстваща рунтава брада и отгоре на всичко стара кожена пилотска шапка с вградени очила. Син комбинезон, който определено бе имал и по-добри дни, и чифт стари войнишки ботуши допълваха картинката и на HP отново му бе трудно да се сдържи да не се засмее с цяло гърло.

Леко особняк, о, да!

Това направо си беше като скрита камера!

Мотористът спря рязко пред него и превключи на нулева скорост.

— Ти ли си този HP?

— Не, аз съм просто обикновен турист, който обича крави и природа, ти как мислиш — измърмори HP.

— К’во рече? — моторджията се наведе напред.

— Да, аз съм, хубаво местенце, крави, природа — отговори HP, този път достатъчно високо, за да го чуят през шума от двутактовия двигател.

— Ерман — кимна онзи в отговор. — Скачай!

HP се поколеба за миг, но после се качи на платформата, все още засмян. Разбира се, само това му оставаше, малко пътешествие с флакмопед, за да се циментират всичките му предразсъдъци за провинцията. Банджо-дуелът в главата му набра нова скорост и той си тананикаше, уверен, че шофьорът му не може да го чуе през тракането на двигателя.

Ерман следва шосето няколко километра, след което зави право през полетата по един почти невидим чакълен път.

Колкото повече приближаваха края на гората, толкова по-неравен ставаше пътят, но шофьорът не отпусна газта ни най-малко и когато се доклатушкаха до малката къщурка, скрита между смърчовете, цялата хилбили атмосфера почти бе спряла да забавлява HP.

Докато Ерман паркираше мотопеда под малък навес, който едва се виждаше измежду гъсталаците, HP се разтегна и разтри натъртения си задник.

Къде, по дяволите, се беше оказал?

Обиталището беше малко, може би петдесет-шейсет квадрата, така че не бе много по-голямо от вилата на леля Берит. Фасадата някога ще да е била червена, но сега повечето дъски бяха сиви, може би с леки намеци за розово на местата, до които слънцето и дъждът не се бяха добрали. Поддаващият азбестов покрив беше позеленял от мъх и лишеи, а около ъглите растеше еднометрова коприва. Цялото място изглеждаше сякаш може да се срути всеки момент.

— Айде, влизай — смотолеви Ерман и кимна към вратата, докато затваряше вратата на малкия навес. HP послуша поканата му и откри, че вътрешността на съборетината изглежда значително по-добре, отколкото бе очаквал.

Кухнята и малката всекидневна бяха чисти и спретнати, миришеше на течен сапун, а в единия край стара желязна печка пращеше уютно. Въпреки това в къщата беше хладно, вероятно защото лежеше в сянката на високите смърчове наоколо.

— Последва ли инструкциите? — попита Ерман, когато няколко секунди по-късно влезе в кухнята.

— Дам — отговори HP. — Не нося мобилен телефон, платих всички билети кеш и освен това направих малка Джеймс Бонд каскада, когато хващах влака, така че малкият ти рай е в безопасност.