Обектът, когото Ребека охраняваше, се намираше в залата за заседания и според разписанието щеше да бъде така още два часа. Викстрьом, с когото делеше задачата, току-що беше изтичал до столовата за бърз обяд и след половин час, когато щеше да се върне, тя щеше да направи същото.

Работата на охранителя се състоеше предимно от точно такива ситуации, тя бързо го беше осъзнала. Чакане, още чакане, после кратко прехвърляне на ново място, където чакането започваше отначало. Нямаше друг начин да прекараш времето, освен да правиш кратки разходи по коридора или да разменяш по няколко думи с колегите. Джобни книги и mp3-плейъри, каквито другите хора използваха за да облекчат еднообразието, бяха, разбира се, забранени в нейната работа. Деветдесет и пет процента от времето беше чиста рутина, смесена с монотонност. Трудното беше да останеш нащрек и в готовност за останалите пет процента, които не протичаха по шаблон и от които тя вече беше преживяла повече, отколкото ѝ се полагаха.

Оставаха ѝ още четири години от командировката в СЕПО и тя вече бе станала свидетел на повече екшън, отколкото множеството охранители виждаха през цялата си кариера.

Но въпреки случилото се, тя продължаваше да харесва работата, това да бъде защитник, който държи ситуацията под контрол. Педантично планиране, проверка на всички маршрути и пътища за евакуация, преглеждане на всички възможни сценарии, заедно с колегите в групата. Ако се случи X, аз правя Y, а ти Z.

В основата си плановете за всяка мисия бяха подобни, независимо кой беше охраняваният човек. Просто се добавяха още хора и оборудване в случаите, когато оценката на опасността беше по-висока. Освен това трябваше да планираш собствените си основни нужди като ходене до тоалетна, кафе и хранене. Разписанието и срещите на обектите се променяха постоянно и внезапно обядът и вечерята можеха да се окажат с по-нисък приоритет. Един по-възрастен колега я беше научил винаги да си носи протеинови барове и тя неведнъж бе била благодарна за съвета, когато кръвната ѝ захар бе удряла дъното.

Охранителите бяха важни за демокрацията, особено през последните години, когато атаките срещу политици ставаха все по-обичайни. Всички охранявани, на които тя бе попадала досега, бяха приятни хора, почти благодарни за услугите им и бяха следвали внимателно всички инструкции. Но от друга страна, все още не бе имала „честта“ да работи с кралската група…

Случилото се в Кунгсан, между другото, беше пълно безумие…

След първоначалните дни на истерия, медиите се бяха успокоили и вече бе минало известно време от последния път, когато тя прочете статия, която с абсолютна сигурност заявяваше кой стои зад нападението.

Тъй като атаката беше насочена към държавния глава, разследването се водеше от СЕПО, но ако се съдеше по коментарите на Вахтола и Рунеберг, те нямаха никакви горещи следи. „Самотен извършител на мотопед, отправил се в посока към «Биргер Ярлсгатан»“, пишеше в първите меморандуми, които бяха раздадени, и тя предполагаше, че това изречение до голяма степен обобщава цялото разследване.

Негово Кралско Величество, говореше се, бил бесен от случилото се и думите, които отправил към охранителите си, не били особено приятелски. Явно не са били достатъчно близо, за да го предпазят, което беше доста иронично, защото величеството обикновено искаше колегите да стоят възможно най-далеч от кралската му персона. Най-добре, ако бяха напълно невидими или поне извън полезрението му, но сега друго приказваше…

Вратата на залата се отвори и Ребека се изправи моментално. Оказа се просто един от асистентите, който отиваше за още минерална вода.

Тя погледна часовника и седна на стола, готова за още чакане. Оставаха три часа до следващата смяна.

Вилата всъщност не беше толкова зле! Имаше електричество и течаща вода. Освен това Манге му беше дал назаем лаптоп с ТВ приемник, който декодираше всички възможни платени канали. Действително, трябваше да сере в малкия външен кенеф в единия край на парцела, но това беше no biggy. Стига да имаше HBO, можеше да се изтропа в лехата, ако се наложеше.

Страшно беше внимавал, докато пътуваше насам. Беше прибрал само няколко неща в раницата си. Възглавница, спален чувал и малко ядене, както и пакетче трева, с което се бе снабдил срещу петстотинте крони, които Манге гузно му даде назаем като компенсация за краткотрайното си гостоприемство. Хексан Сюртант изглеждаше радостна и доволна, когато HP се разкара, но удоволствието беше негово. Сега поне беше самостоятелен.

Хвана метрото до „Слусен“, после се прекачи на зелената линия и пътува до „Фридхемсплан“. Там направи маневра като истински таен агент, изчака вратите почти да се затворят, след което се метна на влак обратно към града.

За по-сигурно повтори каскадата при „Т-Сентрален“, преди да продължи към „Цинкен“, където гепи едно старо колело и се доклатушка до „Тантолунден“.

Лесно намери правилната барака, жълти греди и бели прозорци, с две ябълкови дървета в двора. Не беше идвал тук откакто беше тийнейджър и с бандата се мотаеха около игрището за миниголф, за да заглеждат момичета и да пушат тайно от цигарите на леля. Those were happier days…

По онова време си мислеше, че колониалните къщи бяха за нърдове, но сега като възрастен признаваше, че да имаш мини къща не беше толкова тъпо, особено ако се нуждаеш от малко скривалище от околния свят. Ако от Играта искаха да го намерят тук, щяха да се поизпотят, засмя се той и дръпна дълбоко от джойнта.

Беше доста приятно да се живее така, близо до природата. Няколко птички и монотонна косачка беше всичко, което се чуваше. Едва когато се съсредоточеше, можеше да дочуе отдалечения шум от автомобили от „Хорнстул“ и „Рингвеген“, който иначе някак си се сливаше с фона.

Размаза се на малкия диван с решетъчна облегалка в помещението, което трябваше да представлява кухня, и където, като се изключат дивана и масата, нямаше друго освен кухненски шкаф и миниатюрна мивка. Слънцето грееше през касетираните прозорци и той всъщност се чувстваше много по-спокойно, отколкото в леговището на Манге в предградието.

Sweet!

Иззвъняването на лаптопа го извади от полудрямката му. Тъй като беше оставил телефона в магазина и не бе успял да си набави нов, в момента Messenger-ът беше единственият му контакт със света, а единственият, който имаше акаунта му, беше Мангстъра, a.k.a. Фарук.

Farook says: Салам алейкум, братко HP!

Badboy.128 says: Здрасти, Манге.

Farook says: Как е там в Миниатюршьопинг[89]?

Badboy.128 says: Съвсем окей всъщност поздрави леля си и ѝ благодари!

Farook says: will do!

Farook says: Поговорих с някои приятели и един от тях познава някакъв пич, който вероятно може да ни помогне.

Badboy.128 says: Nice, да му се обадя ли?

Farook says: Не, не можеш да се свържеш с него, единственият начин да го срещнеш е лично, явно е малко специален, адски умен, но леко особняк, схващаш ли?

Badboy.128 says: Компютърен нърд?

Farook says: И да, и не. Истински wiz. Преди няколко годиш всъщност съм чувал да се говори за него, но сега живее някъде насред нищото, изцяло офлайн, изглежда е развил електромагнитна алергия, така че не можеш дори да му звъннеш.

Badboy.128 says: Звучи страшно обещаващо…

Farook says: Моят човек казва, че този пич има връзка със сървъра, който намерих чрез телефона, че той го е конфигурирал и е наредил целия setup.

Badboy.128 says: Окей, нави ме!

Badboy.128 says: Значи какво правим?

Farook says: Моят човек ще се свърже с него и ще уреди нещо, онзи все пак е малко асоциален, но той вярва, че ще стане. Ще ти пратя инструкции по MSN, когато всичко е готово.

Badboy.128 says: ok fine.

Farook says: само още нещо…

Badboy.128 says: shoot, mr Spiritual Guide!

Farook says: моля те, моля те не ми пращай онзи скрипт с подскачащите смайлита, трябва да рестартирам компютъра, за да ги разкарам!!!!

Badboy.128 says: имаше предвид този?