И все пак. Ама че скапани wankstas[85] бяха пратили да свършат работата! Некадърници, които не бяха проверили района, преди да тръгнат да палят. Беше видял флакона със спрей на няколко метра от мястото. Ченгетата явно не го бяха забелязали или не го бяха свързали с взлома.

Но HP схващаше, схващаше повече от добре. Първо подпали, после напиши съобщението. Всичко заснето. Такава мисия струваше едно хиляда точки, ако не и повече. Така че не я бяха възложили на новобранци.

Give the job to Luca Brasi.

И въпреки това я бяха прецакали, макар че бяха двама! Той с лекота щеше да се справи с такова нещо соло, но good people are hard to find, дори за Водача, както личеше.

Все пак неслучайно беше first Runner-up, 128-и, мъжът, когото дори всички царски коне не можеха да спрат. Само ако можеше да поговори с Водача, да получи шанс да обясни.

Видя Манге отново да поглежда разтревожено назад и реши засега да преустанови всякакви подобни мисли.

Манге изглеждаше като че го тресе параноята, все едно щеше да се пръсне всеки миг. На всичкото отгоре настъпи газта до дупка, а полото вече беше поработило здраво на отиване. Колата се тресеше сякаш имаше паркинсон и HP бързо си сложи колана, от което обаче не се почувства много по-сигурно.

Фордът все още се намираше на около петдесет метра зад тях.

Отклонението наближаваше, но Манге не се престрои за завой.

Вместо това намали малко скоростта, така че колата почти ги застигна.

Тъкмо преди да подминат отклонението, той превключи на по-ниска предавка и завърта рязко волана, правейки остър десен завой, което накара HP панически да се вкопчи в дръжката на вратата, за да не излети от седалката. Гумите на полото запротестираха шумно и колата се размина с мантинелата на косъм. После подминаха един червен светофар, без Манге дори да докосне спирачката.

— Успокой се, по дяволите — извика HP, за да заглуши измъчения шум на колата, но Манге, изглежда, не го слушаше. Кокалчетата на пръстите му, сграбчили волана, бяха побелели, а той стискаше челюсти така, сякаш се беше надрусал, с ЛСД[86].

HP се обърна, за да провери за форда, но пътят зад тях беше съвършено празен.

— Можеш да се успокоиш, Манге — каза той малко по-меко. — Няма никого зад нас.

Този път Манге явно го чу и след като провери на два пъти твърдението на HP, отпусна неохотно педала на газта с няколко сантиметра.

HP се изправи на мястото си и си отдъхна. По принцип Манге не беше особено добър шофьор и каскадата à la Джейсън Борн, която току-що изпълни, можеше да завърши много зле.

Фордът като че ли беше съвсем халал, шофьорът дори не бе помръднал волана в опит да ги последва, но Манге май въобще не беше забелязал. Вместо това изглеждаше все едно се оглежда за нови преследвачи, с които да се състезава. Имаха още път и HP трябваше да изкара Манге от параноята и то веднага, ако не искаше вечерта да завърши в болница „Худинге“.

— Слушай, има нещо, което исках да те питам… — каза той на един дъх.

— Стреляй — измърмори Манге, без да отделя поглед от страничното огледало.

— Цялата тая работа, дето си заприличал на продавач на килими.

— Ммм…

— Ами значи, всъщност се чудя защо? Имам предвид… минавал си през какви ли не периоди през годините. Вегетарианство, местна политика, „Амнести“[87]… Никога не си се задържал особено дълго на нещо. Като онзи цитат, който се върти като скрийнсейвър в магазина? If you don’t change…

— … then what’s the point of anything happening to you — допълни Манге и внезапно прекъсна взирането в огледалото. — Мамка му, HP, понякога наистина слушаш какво говоря!

Номерът проработи, челюстите на Манге се отпуснаха, а пръстите му отслабиха конвулсивната си хватка над волана. Житейска философия и коупландизми[88], това беше стихията на Манге, с такива неща се справяше значително по-добре, отколкото с улични състезания в предградията. Най-добре да го задържи в неговия comfort zone…

— И защо се задържа на исляма? — изстреля той и за свое учудване беше наистина любопитен какъв ще бъде отговорът. Нямаше никаква представа защо Манге беше сменил вярата си. Що за скапан най-добър приятел беше, щом дори не го беше попитал…

— Имам предвид, има цял куп религии out there, от които да избираш… — продължи той уклончиво.

— Е, какво, давай на бедните, постави духовното над светското, помагай на брат в нужда… what’s not to like? — усмихна се Манге, докато скоростта на полото спадна до по-нормални нива.

— Жени с було, атентатори самоубийци, holy war, няма много за харесване.

Манге въздъхна тежко.

— Повечето от тези неща нямат много общо с религията, ако погледнеш под повърхността… Фанатици има навсякъде, но на запад се плашим много повече от брадати типове, които горят знамена в Дамаск, отколкото от гладко обръснати елфи с прическа паница, които взривяват клиники за аборт в Детройт.

— Значи казваш, че приказките за джихад се дължат на лоша преса…?

— Нещо такова всъщност — засмя се Манге и, изглежда, вече почти се бе върнал към обичайното си аз.

— Точно както Библията, в 90% от Корана става дума за това да живееш праведен живот, да наблягаш на любов и милосърдие и да бъдеш добър с ближните си. Останалите десет процента е възможно да са били важни за племенното оцеляване в пустинята преди страшно много време, но в днешно време, естествено, са безсмислени. За съжаление не всички схващат, че живеем в двайсет и първи век, или по различни причини избират да не го правят. Но това далеч не е уникално за исляма. В Западния свят сме много добри в това да изместваме фокуса. Виж само войната срещу тероризма…

Той поклати глава разочаровано.

— Страхът е силен инструмент на властта, братко, при това много силен. Ако свириш правилната мелодия, хората си стоят на мястото, съсредоточават се върху идиотщини и не се тормозят за наистина важните неща като свобода на мнението и словото или други основополагащи човешки права. Работи двустранно.

— Значи голяма част от недоверието е един вид взаимен властови лост? Големият брат във всички страни печели от това да се плашим едни друга?

— Именно, братко, право в десетката! — Манге удари с юмрук по волана.

HP сви рамене. Кой знае дали Мангстъра нямаше известно право.

— … а името? За Ал-Хасан разбирам, нали баща ти се казваше Хасе, но защо точно Фарук?

— Ами, Магнус, както сигурно знаеш, означава „Великия“, а някак си не върви да се подписвам така…

HP не можа да не се разсмее.

Манге беше дребен и крехък, с очила с дебели рамки и линия на косата, която вече беше изминала половината път до Северния полюс. Едва ли имаше нещо величествено в него чисто физически.

— Никога не съм се чувствал като Магнус, а Манге звучи толкова осемдесетарско. Беше логично да си сменя името заедно с религията. Фарук е този, който може да различава правилно от неправилно. Някой, който помага на другите да намерят верния път. Религията ми помогна да си изясня много неща и се надявам да мога да направя същото за някои от ближните си.

— Значи затова не се отказваш? Дори с безнадежден случай като мен? Ти си духовният ми водач, my spiritual guide?

— Нещо такова, братко, нещо такова — усмихна се Манге и пусна радиото.

All parameters back to normal, помисли си HP доволно и се отпусна в седалката, но не можеше да се въздържи от време на време да хвърля скришен поглед към страничното огледало.

Ребека стоеше пред вратата на анонимна зала за заседания в сградата на Парламента, държейки чаша кафе в ръка. В действителност беше твърде рано да се върне на служба, но тя настоя и никой не възрази, дори Андерберг. Освен това Охраната беше затънала в работа покрай председателството на ЕС и всички мъже и жени, годни за служба, бяха добре дошли. Всички резервни подкрепления бяха свикани, което означаваше подсилване с още двайсет и пет души, които в миналото бяха работили за Службата. И въпреки това беше трудно да се напасне всичко.