Въпросът беше само къде се намира той?

Той тичаше. Първо от чиста паника. През тъмния коридор, към вратата — за десетки от секундата изпадна в див ужас, че тя ще се окаже затворена. Последва успокоение, когато тя се отвори и пред него се появи стълбище.

Каменни стъпала надолу към мрака, още коридори със загасени светлини по пътя. Стъпките му отекваха между бетонните стени. Най-накрая изходът се показа.

Удари го стена от влажен нощен въздух, когато излетя навън и пресече улицата, за да избяга колкото се може по-далеч от онзи коридор. Бърз поглед назад, после още един, за всеки случай.

Внезапно усети мека трева под краката си и минаха няколко секунди, преди да се ориентира. Над него големи, черни дървета се разпростираха към нощното небе, а напред и встрани имаше стоманен покрив и няколко порутени надгробни камъка.

Паркът при Круноберг, близо до еврейското гробище. Само на една пресечка от мястото, където отначало си мислеше, че се намира.

Краката му продължаваха от само себе си. Нагоре по хълма, през парка и накрая по „Полхемсгатан“. Пред него беше най-западната от сградите на полицейското управление. В продължение на няколко секунди обмисляше възможността да продължи надолу към входа откъм „Кунгсхолмсгатан“, да почука на вратата и да се предаде. Но преди да успее да вземе решение, краката му вече го бяха отвели до „Флеминггатан“ и надясно към ситито.

В главата му беше каша, краката му барабаняха по асфалта.

Туп-туп-туп.

Монотонният звук го успокои малко. Водовъртежът в главата му се забави и постепенно паниката отпусна желязната хватка в гърдите му.

Туп-туп-туп.

Нагласено!

Туп-туп-туп.

Всичко беше нагласено!

Туп-туп-туп.

Колкото повече мислеше, толкова по-ясно разбираше, че всичко е било предварително планирано. Самият той беше сметнал, че три хиляди точки са малко много само за да хвърли някакъв тъп камък по кола, дори да ставаше дума за полицейско возило.

И беше имал право!

Камъкът, колата, ченгетата — всичко това е било второстепенно, един вид въведение. Мисията, същинската мисия, се е отнасяла до него самия. Един вид оценка, така да се каже.

Или изпит…

Едва малцина са квалифицирани за това ниво…

Бяха проверили дали има нужните качества. Дали може да се справи с предизвикателствата, които го очакват на върха.

И резултатът, ladies and gentlemen?

He had fucked up.

Big time!

— Добре, Ребека, вече обсъдихме подробностите няколко пъти, но можеш ли да ми разкажеш малко повече за това как се чувстваш?

Трябваше да се въздържи да не вдигне поглед нагоре от раздразнение.

„… как се чувстваше?!“

Стандартни психологически дрънканици, каквито беше чувала толкова пъти преди и които никога не бяха довели до нещо позитивно.

Наистина ли искаше да чуе истината?

Че се чувства ужасно?

И дори да беше абсолютно откровена и да разкажеше цялата си история, ако изложеше от горе до долу чувствата, мислите и размишленията си — щеше ли това да помогне? Да върне миналото и да оправи всичко? Едва ли, така че оставаше да се придържа към изпитаното притворство.

— Благодаря, съвсем добре, всъщност — насили се да каже, извивайки устните си в нещо, което трябваше да представлява сговорчива усмивка.

Погледна часовника, вече бяха минали двайсетина минути от дебрифинга, но тя нямаше да се отърве с по-малко от половин час.

Ребека сама беше настояла да се срещне с Андерберг още в осем часа. Искаше да приключи с този разговор и да отиде до Трапгренд, преди малкият сънливец да е отворил сините си…

Андерберг изхъмка и запрелиства листата пред себе си.

— Имаше ли възможност да поговориш с някого другиго за случилото се? Приятели, семейство, колеги може би?

Той я погледна над тънките си очила за четене.

— Не — отряза тя прекалено накратко, незабавно осъзна грешката си и се опита да я поправи. — Не, още не съм говорила с никого, все пак се случи едва снощи и исках първо да поговоря с теб.

Лека усмивка в добавка към лъжата трябва да свърши работа, нали?

„Добре се измъкна!“, помисли си Андерберг.

Умно момиче е, но не достатъчно, че да го изпързаля, поне не и в деня след едно толкова разтърсващо преживяване като това, което бе имала. Катастрофа с колата, колегата в интензивното, това не бяха неща, от които човек да се отърси със свиване на рамената.

За едва две седмици това беше вторият път, когато се срещаха, и тревогата му за Ребека Нормѐн от предния път не беше намаляла. Доколкото бе разбрал, тя отново бе действала безупречно, но този път далеч не изглеждаше толкова овладяна.

За разлика от предишния им разговор, сега тя звучеше като робот, сякаш беше на автопилот. Това не беше добър знак. Ако този път не я накараше да се открие и да даде малко воля на чувствата си, случаят щеше да придобие нова светлина и щеше да му бъде значително по-лесно да напише доклада си. Беше виждал и по-корави полицаи да се пречупват след тежки случки, за преодоляването на които не е било поработено, и той нямаше желание да добави името на Ребека в тъжния списък.

— Но имаш някого, с когото да поговориш, ако имаш нужда? Понякога може да минат няколко дни след такава случка и изведнъж на повърхността да избият куп неща. Разбира се, имаш дежурния ми номер, но е важно да можеш да поговориш и с други хора, преди всичко семейство и приятели — продължи той.

Тя кимна мълчаливо.

— Значи нямаш проблеми в това отношение?

Той отново я погледна над рамките на очилата си.

Тя пое дълбока глътка въздух и се насили да звучи овладяно.

— Не, нямам.

Андерберг кимна и отново прегледа листовете.

— Посочила си Хенрик Петершон като най-близък. Това партньорът ти ли е?

Тя за малко да скочи от стола! Андерберг не беше глупак, това беше ясно.

Малко безопасни заобикалки и после удар право в слабото ѝ място. Обичайната ѝ защита очевидно куцаше, така че трябваше да подбира думите си…

Още една дълбока въздишка. Успокой се, Нормѐн!

— Хенрик е брат ми. Нормѐн е моминското име на майка ми, приех го след като… — тя неволно прехапа устни. — … тя си отиде — завърши Ребека с нещо, което се надяваше да прилича на тъжна усмивка.

Психологът кимна.

— Значи с брат ти сте близки?

— Вече не — думите ѝ се изплъзнаха.

По дяволите, липсата на сън и главоболието си казваха своето, пък и Андерберг не беше кой да е. Днес ѝ беше необичайно трудно да държи гарда си вдигнат, най-вече защото в мислите си вече звънеше на вратата на Хенке. Трябваше да се прегрупира и да пробва нова тактика.

— Искаш ли да разкажеш малко повече за това?

Андерберг явно беше надушил следа. Трябваше да стъпва внимателно.

Тя сви рамене, за да си осигури няколко допълнителни секунди за размисъл. Какво, по дяволите, да му каже?

Не, скъпи психодокторе, нямам никакво желание да ти разказвам за малкия си брат, престъпника на дребно, който за нищо не става, плюе на всичко и съсипва всяко нещо, до което се докопа, и на когото цял живот ще бъда длъжна.

— Беше ни много трудно у дома — каза тя вместо това, като се надяваше, че малко по-дълбоки, но засега безопасни признания ще го накарат да изгуби следата.

Андерберг кимна окуражително, видимо по-заинтригуван.

— Ами, в началото беше главно татко. Но може да се каже, че с времето той повлече и мама със себе си. Най-вече след като тя се разболя.

Тя пое дъх дълбоко, преди да продължи.

— Татко беше доста специален. Бил е много по-възрастен от нея, когато са се оженили. Апартаментът беше негов и той вече имаше вкоренени навици. Всичко трябваше да става както той искаше, до най-малкия детайл, татко можеше да побеснее заради всякакви дреболии. Ключове на грешно място или петно на огледалото в банята стигаха, за да избухне. Когато си беше вкъщи, трябваше винаги да внимаваме да не го разгневим или разстроим. Хенке, брат ми, е три години по-малък отколкото мен… от мен — поправи се тя. — Когато ни беше тежко, поне бяхме заедно. Аз го защитавах, утешавах го или го извеждах, докато всичко се успокои. Би могло да се каже, че си бяхме опора един на друг в живота.