Но точно когато отвори уста, Манге я прекъсна.

— Виж, Ребека, така и така като си тук, има нещо, което винаги съм искал да ти кажа.

— Окей — каза тя кратко.

Нямаше време за закъснели обяснения в любов, но от друга страна, в момента имаше нужда от помощта му. „Търпение, Нормѐн!“

— Амии, Ребека… аз винаги… имам предвид… ох, по дяв…

Той си пое дълбоко дъх, изглежда, в опит да се овладее.

— Ти и Даг, всичко това, което се случи с HP… нали знаеш?

— Ммм… — отвърна тя очаквателно.

— Ами, значи… Аз винаги съм искал… да те помоля за прошка, С Даг бяхме братовчеди, вие се с-срещнахте чрез мен, така да се каже и…

Той сведе поглед към щанда. Внезапно на нея ѝ прилоша. Вероятно от жегата.

— Та, значи — въздъхна той и направи последен опит. — В-винаги съм чувствал, че имам известна в-вина за всичко — каза заеквайки. — Че по някакъв начин грешката е моя, разбираш ли?

Той я погледна умолително, а тя всъщност нямаше представа какво да отговори.

— Даг беше по-голям от мен, а ние не бяхме особено близки, н-но знаех много добре що за човек беше. Знаех, че говорят за него, че може да е агресивен и… че баща му се е махнал, защото Даге го е спукал от бой. Та, носеха се всякакви слухове, но аз не посмях да кажа нищо… на теб, имам предвид.

Той отново се загледа в щанда.

Ребека пое дъх дълбоко.

Той какво очакваше да му каже?

Прилоша ѝ още повече. Въздухът в магазина беше задушен и блузата бе започнала да лепне по тялото ѝ. Трябваше да сложи край на този въпрос, да насочи разговора обратно в правилна посока и то бързо.

— Виж, Манге — започна тя толкова овладяно, колкото можеше. — Всички сами вземаме собствените си решения, ти, аз, Хенке и Даг. Правилно или грешно, ние сме направили избора си и с времето човек трябва да понесе последствията. Аз се влюбих в Даг, аз реших да се преместя да живея с него и аз не подадох оплакване, когато нещата започнаха да излизат от контрол. Отговорността е моя.

„Истината, цялата истина и нищо друго освен болезнената, шибана истина“, помисли си тя твърдо. „Достатъчно по темата!“

— А сега за Хенке, чудя се…

— Но ти не разбираш! — прекъсна я той с колеблив глас. — HP ми разказа, че е мислел да го убие. Че е искал да отнеме живота на Даге! Разказа ми какво ти е причинил онзи мръсник и колко много го е мразел. А аз, аз не направих нищо. Не се опитах да го спра, не казах на никого, а после всичко отиде по дяволите. Даге мъртъв, HP в затвора, а ти…

Той се спря и я погледна натъжено.

— На теб също не ти се размина, Ребека.

Той млъкна и тя изчака няколко секунди, за да се съвземе. Той, но и тя самата се нуждаеше не по-малко от прекъсването. Гаденето обливаше цялото ѝ тяло с пълна сила и тя бе принудена да стисне очи за няколко секунди, за да преодолее порива да повърне.

— Единственият, който се отърва, бях аз — продължи той. — За мен животът си продължи почти все едно нищо не се беше случило. Само ако бях казал нещо, ако бях разказал на някого какво се въртеше в главата на HP, може би всичко щеше да се развие по друг начин. Или поне да му бях казал да се откаже. Но не го направих. Не знам защо. Единственото, което знам, е, че можех да направя повече, за да предотвратя това, което се случи. Много повече!

Той отново замълча, изглежда, изучавайки неопределено петно на пода.

Да го вземат дяволите, този разговор определено не тръгна така, както тя очакваше!

Имаше чувството, че кислородът в задушния, малък магазин е на привършване. Стените се приближаваха, миризмата на дим пареше носа ѝ и внезапно бръмченето на всички електронни джаджи премина в един-единствен изнервящ, режещ тон, който пронизваше главата ѝ, сякаш заковаваше мозъка ѝ за вътрешността на черепа.

Стисна очи, преглътна няколко пъти и когато си възвърна контрола над тялото, си проправи път покрай Манге към малкия бокс, който мерна зад перлената завеса.

Хладка вода от мръсна чаша. Дълги, ободряващи глътки, които отмиха всички нежелани мисли. Стегни се, по дяволите, Нормѐн!

Макар той, изглежда, да имаше плачевна нужда от това, тя определено не беше дошла, за да се изповядват с Манге. Да се помотаят и да задълбаят в миналото. Гадното беше, че всъщност можеше само с няколко думи да го освободи от една част от греховете му. Да му каже кой беше истинският убиец в компанията. Но нещо ѝ говореше, че истината нямаше да ги освободи, най-малко пък нея.

По-добре да се върне към настоящето, да се съсредоточи върху задачата и да се махне оттук. Стига да се добереше до Хенке, всичко щеше да се оправи, беше убедена в това, макар и да не знаеше точно защо.

Тя напълни още една чаша и я остави на щанда до Манге. Той, изглежда, се бе възползвал от отсъствието ѝ, за да се стегне. Очите му действително бяха леко кървясали, но поне цветът на лицето му се бе върнал към нормалния цветови диапазон.

Мълчаха, докато той изпи водата.

— Разбирам какво имаш предвид, Манге, но всъщност мисля, че никой не би могъл да предотврати това, което се случи — каза тя бавно. — Просто стана каквото стана и всички трябва да опитаме да продължим напред. Поне аз това се опитвам да направя.

Тя самата чу колко фалшиво прозвучаха думите, но Манге кимна в съгласие.

— Разбира се, имаш право — каза той. — Така или иначе, беше хубаво да споделя мислите си, носех ги в себе си от доста време. Извинявай за сълзливото избухване.

— Спокойно, ще си остане между нас.

Той отново се усмихна, този път по-искрено и тя се възползва, за да смени темата на разговора.

— Слушай, наистина ли си сигурен, че не си виждал Хенке?

Още едно поклащане на глава.

— Нее, не точно…

Неохотно тя му приложи полицейския си поглед и резултатът беше незабавен.

— Какво имаш предвид с не точно, Манге? Виждал ли си го или не си го виждал?

Гласът ѝ изведнъж бе изгубил цялата си мекота от преди малко. Беше малко гадно да си служи с техниките за разпит, особено след емоционалния му изблик, но нямаше избор. Беше принудена да открие Хенке и нямаше време за повече отклонения.

— Не и от няколко дни — смотолеви той унило, забил поглед в земята, и доколкото Ребека можеше да прецени, това вероятно бе истината. Тя се огледа и подуши шумно въздуха.

— Тези хлапета, които са подпалили магазина…

Тя проточи думите и заби погледа си в него. Той се гърчеше като червей на кука, но тя не му даде шанс да се измъкне.

— Същите ли са, които са подпалили дома на Хенке?

— Да… ох, искам да каже не, или…

Погледът му блуждаеше и изглежда той изведнъж не знаеше къде да си дене ръцете.

— Магнус, малкият ми — каза тя с най-мекия си глас, навеждайки се над щанда.

Изчака, докато той отново срещна погледа ѝ:

— В какво те е забъркал малкият ми брат идиот този път?

Окей, оставаше да признае истината — беше се вманиачил!

Мел Гибсън в „Теория на конспирацията“, Брил, героят на Джийн Хекман в „Обществен враг“, ето в какво щеше да се превърне.

Обзетият от чувство за справедливост, самотният луд, хахавият с конспирациите, който живее в интернет форумите и вижда заговори зад всеки ъгъл. Можеше направо да си направи интернет страница, хижа in the woods и стена, покрита с изрезки от вестници, тогава всичко щеше да е върхът!

Е, да, това с убийството на Палме беше трудно да се повярва, но от друга страна, теорията му не беше по-откачена или по-лоша от останалите така наречени следи. Кюрди, полицаи бейзболисти[114], Лисбет[115] или самотен пияница?

All aboard the Crazy train!

Вратите се затварят, next stop Looneyville!

Предположенията на откачалките се трупаха из интернет пространството като диви витри[116], кое от кое по-ненормални. Така че какво му имаше на неговото?