Някой от страната на сините, който искаше тайното инфо и някой от страната на червените, който искаше да сгащи сините с ръце в кацата с меда.
Резултат?
И тачи теория беше plausible и то далеч не звучеше толкова пресилено, колкото първата. Мамка му, каква история се очертаваше!
Но най-ужасна бе третата случка, на която се натъкна. Изчете материала няколко пъти, преди наистина да се задълбочи. А когато най-накрая го направи, за малко да се насере.
Описанието на извършителя, представено през 1994, заключава, че убийството е дело на самостоятелен извършител, индивид с разстройство на личността, воден от омраза или гняв. Вероятно през целия си живот е имал проблеми с общуването, особено с различните властимащи. Той е интроверт, самотен и нарцистичен, но не страда от психоза. Вероятно няма семейство или близки приятели. Състоянието му е свързано с усещането, че е „неуспял“ в живота, с преживяването да бъде „аутсайдер“, чиито способности никога не биват оценявани или не се реализират напълно.
Спокойно можеше самият той да бъде човекът, описван в психологическия профил!
Определено му беше трудно да го признае, пък и самовглъбяването не му беше любимото занимание. Но след случилото се, след близкото до смъртта преживяване в апартамента му и цялата преживелица в полето, той бе започнал да се гледа на себе си в нова светлина.
И това, което виждаше, не беше особено красива гледка…
Откровено казано, животът му не беше кой знае какъв повод за гордост. Грубо погледнато, той всъщност съвпадаше прилично с профила. Действаше самостоятелно, аутсайдер, нямаше близки връзки, егоцентрик, всичко това пасваше доста точно.
Твърде точно, при това…
Но всъщност не беше негова вината, че всичко бе отишло по дяволите. Той имаше възможности и перспективи толкова, колкото и всеки друг. Можеше да бъде някой, някой важен!
A fucking contender!
Бе направил едно-единствено истински безкористно нещо в живота си и какво бе получил в замяна? Как му се бе отблагодарил светът, как го бе възнаградил за геройската постъпка? Да, с десет месеца задържане, право в затвора, без шанс да се размине, страшно благодаря! Защото в страната на полуобезмасленото мляко[111], разбира се, никоя добра постъпка не остава ненаказана.
А след окошарването всичките му възможности внезапно се бяха изпарили. Вратите бяха затворени, а бъдещето царски преебано. Оставаше му единствено дребно джебчийство или някакъв МакДжоб. Може би не беше чак толкова чудно, че след студения душ, който получи, каза майната му на всичко и се фокусира върху number one. А според Ерман, Играта пращаше Мравките да търсят точно такива като него. Пичове, които отговарят на изискванията. Или по-точно казано на профила на извършителя…
„Играят от години, много преди да се появи интернет“, беше казал Ерман.
Представи си, че играеха още от февруари ’86-а[112]! Изнамират една триста-петдесет-и-седмѝца[113], слагат я на подходящо място и пращат някой пич. Играч, nobody като него самия, чиито граници вече са отишли толкова далеч, че не се виждат. Достатъчен бе един невинен разговор с добре поставена Мравка.
Прожекцията от девет, кино „Гранд“!
И после: Lights, camera, action!
Космите по врата му настръхнаха. Внезапно вилата му се стори твърде тясна, таванът се сниши над главата му и заплашваше да го задуши. Трябваше му въздух! Трябваше да излезе навън!
It’s all a fucking Game! крещеше овъгленият труп в главата му, докато той драйфаше в лехата.
* * *
Окей, сега беше наистина притеснена. След като няколко дни глупаво си бе въобразявала, че той ще се обади, накрая Ребека бе отишла до апартамента му. Но вратата беше закована с шперплат, а под миризмата на боя все още се усещаше мирис на пушек.
Съседът, очевидно напушен младеж с расти и козя брадичка, разказа, че е имало пожар, че някой е излял запалителна течност в пощата на Хенке и е драснал клечката.
Но той явно се бе отървал, няколко дни в болницата, след което е бил окей.
Това поне бе някакво успокоение.
И къде значи беше сега?
На това растата не можеше да отговори и някъде в тази част на разговора напушеният му мозък изглежда най-накрая долови полицейските вибрации, защото рязко затръшна вратата.
След известен размисъл тя така или иначе се бе сетила кой сигурно знае повече. Манге Сандстрьом, разбира се, старият най-добър приятел на Хенке от основното училище.
Той нали имаше магазин за компютри някъде около Сканстул?
След един разговор с Централата тя вече имаше адреса и пътуваше натам.
Още пред магазина забеляза, че не всичко е наред. Около един уличен стълб все още висеше синьо-бяла полицейска лента, а единият прозорец до входа беше временно покрит с лепенка на охранителната фирма. И тук миризмата на пушек не можеше да се сбърка, забеляза тя, като отвори врата на магазина и задейства мелодията от „Междузвездни войни“. Ако се съдеше по хаоса вътре, изглежда, още се разчистваше след пожара. Навсякъде бяха разпръснати празни кашони, а половината от рафтовете и лавиците в предната част на магазина зееха празни. Тя почти се препъна в кофа с парцал, пълна с мръсна вода, която стоеше близо до вратата.
Втора бъркотия за половин час, това едва ли беше съвпадение, във всеки случай поне щом Хенке беше замесен. Въпросът беше в какво бе успял да се забърка този път.
Може би Манге можеше да отговори?
— Здравей, Ребека! — поздрави я той изненадано, когато надникна иззад няколко лавици.
— Здрасти, Манге, отдавна не сме се виждали. Нежелани гости ли си имал, или ще се местиш?
Размениха си неловка прегръдка за здрасти. Нощница и бродирана жилетка, във всеки случай стилът му на обличане се бе променил радикално от последния път.
— Просто някакви хлапета — измърмори той и тя веднага забеляза, че лъже. — Цялата стока отпред беше покрита с пяна от пожарогасителя и сега имам разправии със застрахователите…
Той се изчерви, но не само заради посредственото обяснение.
Манге винаги бе бил влюбен в нея, което едва ли бе в ущърб на днешната ѝ мисия.
— Сега се казвам Фарук Ал-Хасан — добави той и придоби малко повече самоувереност. — Смених си религията, когато се ожених преди две години.
— Аха, женен си, пък аз все си мислех, че ще бъдем двамата — засмя се тя и видя как лицето му стана яркочервено.
Значи това бе обяснението за странното облекло.
Манге бе решил да приеме нова религия.
Като се замисли, може би не беше толкова чудно, той винаги е бил нещо като търсач на истината.
Последния път, когато го бе срещнала, той беше ревностен веган, преди това пък се занимаваше с местна политика, или пък беше обратното…
Манге беше умно момче, но винаги бе изглеждаш някак изгубен. Дано този път да бе уцелил верния път.
— Имате ли деца? — попита тя, най-вече от формалност.
— Момче, на осем месеца, Мохамед.
Той извади портфейла си и тя се възхити на чудото в продължение на десет секунди, колкото изискваше учтивостта.
— Прилича на теб, Ма… искам да кажа Фарук — каза тя и добави това, което смяташе за най-приятелската си усмивка. „Сега на въпроса, Нормѐн!“
— Слушай, исках да те питам дали знаеш къде се е дянал Хенке?
— Нее… защо? — още една нескопосана лъжа.
— Ами, от известно време се опитвам да се свържа с него, но изглежда, нито един от номерата му не работи, така че си помислих, че може би ти знаеш къде се намира?
Той поклати глава, внимавайки да не срещне погледа ѝ.
— Сори, не съм го виждал в последно време…
Тя смръщи вежди. Два палежа, Хенке изчезнал, а сега добрякът Манге, който я лъжеше право в очите. Нещо се мътеше и беше време да разбере какво.
