Ерман изсумтя и хвърли пилотската шапка на един стол.

За своя изненада HP откри, че домакинът не беше някакъв чичак, както си бе помислил първоначално, ами вероятно само няколко години по-възрастен от него самия.

Ерман му направи знак да седне на кухненския диван, сложи старомодна кафеварка на котлона и извади чаши.

— Значи си алергичен към електричество, как става тая работа? — започна HP пресилено приятелски, но веднага получи изсумтяване в отговор.

— Двайсет и пет години компютри, магнитни полета, радиовълни и всякакви други гадости, които се носят из въздуха. И един ден се събуждаш с обрив и едва дишаш.

Той наля кафе и на двамата и HP отпи бърза вряла глътка. Варено кафе[91], не беше пил такова, откакто баба му беше жива, отбеляза той, когато успя да преглътне топлата течност, като същевременно разкара с мигане една сълза. Като се изключи температурата, беше доста хубаво.

Порцеланът беше тънък като лист, а дръжката толкова фино изработена, че той трябваше да държи чашата в стил Лидингьо[92], с изпънати малък и безименен пръст. Сервизът за кафе сигурно беше на годините на къщата, ако не и по-стар.

Той разбърка кафето, духна го и отпи още една внимателна глътчица, докато наблюдаваше домакина си.

— Значи искаш да разбереш повече за един сървър, който съм инсталирал? — каза Ерман и се втренчи подозрително в него през масата. — По принцип не разговарям с хора, които не познавам, или понастоящем с хора изобщо.

„No shit!“, помисли си HP и се засмя с лице в чашата.

— Но един стар приятел каза, че си окей, а му дължа услуга, голяма при това. Ако той гарантира за теб, значи в моите очи си окей. Та какво, значи, искаш да знаеш и защо?

HP беше обмислил стратегията си по време на пътуването и се насили да звучи неутрално.

— Само за кого си го инсталирал и къде се намира. Аз съм арт директор в малко рекламно бюро и на сървъра има доста снимков материал, който ме интересува.

Ерман го изгледа продължително и HP се помъчи да изглежда така, както си представяше, че изглежда един трудолюбив арт директор.

Внезапно домакинът се засмя и разпери ръце.

— Я виж ти, арт директор!

HP се усмихна и кимна.

Вървеше като по релси, идиотът направо кълвеше от ръката му!

— А пък аз да си мисля, че си играч, който е преебал нещата, и отчаяно се опитва да разбере що за тир го е премазал и в тази връзка — защо?

Ерман избухна в бурен смях, а HP бе принуден да се изкашля няколко пъти, за да изкара врялото кафе от кривото си гърло.

Поредният ден адска жега! Днес щеше да работи вътре в службата, което означаваше няколко часа различни книжни упражнения. Трябваше да чете анализи на оценки за опасност и предварителните програми за следващия период на председателстване на Съвета на ЕС. Имаше достатъчно време да разчисти бюрото си.

Въпреки че беше рано, ризата ѝ вече беше мокра под мишниците. В сградата имаше климатик, но тъй като всяко полицейско преустройване по някаква причина се нуждаеше също така от нови стени и офиси, сега почти всичкият студен въздух се оказваше в няколко стаи в другия край на коридора. За да създаде поне илюзия за хлад, Ребека бе принудена да си купи вентилатор, който сега бавно разбъркваше въздуха в офиса, който делеше с трима колеги охранители. Тя се настани до бюрото си, затвори очи и остави струята въздух да премине по лицето ѝ няколко пъти, докато тя събираше мислите си.

Бе ѝ отнело известно време да изрови номера. Нила я нямаше в телефонния указател, нито беше вписана в „Ениро“.

Беше потайна, разбира се, като деветдесет и пет процента от назначените в полицията, независимо дали беше нужно или не. Но и за това си имаше решение, разбира се. Беше нужен само разговор с едно момиче от отдел личен състав, което познаваше. Невинна лъжа, че тя и Нила ще карат курс заедно, и хоп, имаше график на дежурствата и домашен и мобилен номер. Кой каза, че женската мрежа не работела?

Но тя отново се колебаеше.

Как трябваше да започне и какво всъщност се надяваше да постигне с разговора? Да кажа веднъж завинаги каквото имам да казвам, повтаряше си тя. Да обърна страницата окончателно и да сложа край на проклетите бележки…

Това не бяха лесни цели, ако въобще бяха възможни. Само преди няколко дни би плюла на всичко. Все пак се беше справяла добре повече от десетилетие, без да мисли за миналото. Но след случилото се на „Линдхагенсплан“ лещата се бяха променили.

Да види Крюсе в такова състояние в болницата, с тръби и маркучи навсякъде, макар и значително по-свеж сега, отколкото в началото, я бе накарало да започне да мисли по нов начин. Можеше тя да лежи там. Може би дори трябваше да бъде тя, точно както твърдеше бележката, защото грешката беше нейна.

Така че реши да направи поне един опит, този път наистина. Да проветри, да каже каквото трябваше да каже още отдавна и да стигне до някакъв завършек. Първо със семейството на Даг, но после по някакъв начин също и с Хенке. Да го накара да ѝ прости за това, което бе направила или по-точно казано — не бе направила… Ако нещо такова въобще беше възможно.

Разговорът им онзи ден не ѝ даваше големи надежди. Беше пробвала да му позвъни, но дори новият номер, който ѝ бе дал, беше изключен. Типично в негов стил.

Но какво трябваше да каже?

„Истината!“ прошепна един глас в главата ѝ.

Въпреки жегата, тя изтръпна.

— Хайде, разкажи какво са те накарали да направиш и не се притеснявай от правило номер едно. В гората никой не може да чуе, че доносничиш!

Ерман отново се разсмя гръмко, докато пълнеше кафените чаши.

— Кой номер беше, като начало?

HP, меко казано, се чувстваше като гръмнат. Пичът го беше изиграл, беше се правил на идиот, въпреки че знаеше точно как стоят нещата. Адски яко. Голям майтап, Yippikayee motherfucker!

Но какво пък, трябваше да го преглътне и да приеме положението.

— Сто двайсет и осми — смотолеви той и малко след това за трети път в рамките само на няколко дни разказа историята си, спестявайки избрани подробности.

Когато приключи, Ерман кимна замислено.

— Аха, определено разбирам защо си тук. Имаш предостатъчно причини да си ядосан, спор няма. Но сега ще ти кажа защо трябва внимателно да си помислиш, преди да се впуснеш във втори рунд срещу Водача, ако това са намеренията ти.

Внезапно той стана от стола и обиколи малката къщурка, като се навеждаше от време на време, за да погледне през ниските прозорци. Видимо успокоен, той се върна до кухненската маса.

— Сега слушай внимателно, защото май не вземаш нещата на сериозно… или просто си малко тъп. Работил съм за Играта, така че знам за тях повече от останалите хора, но затова след малко. Като начало, кои, мислиш, са хората, които пишат на стената ти?

— Амиии, т’ва нали са хора, които са гледали клипчетата?!

HP всъщност не беше мислил много по въпроса. Отговорът беше очевиден.

— Трябва да са разни хора, които се кефят да гледат яки клипчета и са готови да се бръкнат. Иначе Играта нямаше да се движи — добави той с известна несигурност.

Ерман поклати глава.

— И ти наистина вярваш, че има цял куп хора, които си нямат друга работа, освен да гледат хулигански клипчета и им е омръзнало да го правят безплатно по YouTube или MTV?

— Ами… даа? — каза HP, най-вече поради липса на по-разумен отговор.

— А мисиите? Вандалщините, които ти и всички други играчи правите, стават по случайност, защото е яко, или? — Ерман го погледна очаквателно.

— Ох, не съм мислил за това — отговори HP и се почувства все едно са го пратили да се засрами в ъгъла.

Ерман въздъхна.

— Не, за съжаление, изглежда, не си голям мислител, HP. Ти си от тези, които просто следват импулсите си и правят каквото ги устройва, прав ли съм, или да?