Бръмченето над тях се завърна и Ерман се стресна. Огледа се неспокойно между смърчовете, за да опита да види самолета.

— Спокойно, Ерман, просто малката авиокомпания на Фиердхундра прави обиколката си за деня — ухили се HP нервно. — Нищо толкова страшно.

— К’во каза! — Ерман се обърна към него и HP откри, че налудничавият поглед е направил грандиозно завръщане.

— Ами казах, че това е просто самолет, който рекламира скапан селски събор във Фиердхундра следващата седмица. Няма защо да се притесняваш.

Умишлено говореше бавно, точно както Ерман бе говорил на самия него преди половин час, но сам чуваше колко сплашено звучи.

— Виждал ли си самолета по-рано?

Ерман беше пребледнял.

— Д-да, мина покрай мен тъкмо преди да ме вземеш със селската си лимузина, успокой се, мамка му!

Ерман, изглежда, не го чуваше. Няколко секунди не каза абсолютно нищо.

— Махай се! — процеди накрая между стиснатите си устни.

— А? — HP нищо не разбираше.

— Махай се, изчезвай, върви по дяволите, тъп ли си!

Ерман размаха ръце и направи няколко крачки към HP.

Той отстъпи инстинктивно и вдигна ръце пред себе си.

— Окей, окей, само се успокой, тръгвам, тръгвам! Исусе, очевидно тоя пич окончателно бе превъртял.

— Това е просто скапан самолет, Ерман, няма нужда да се палиш толкова!

Дотук с брилянтния план.

Нила все още я мразеше, това поне го беше разбрала. Всъщност нямаше нищо странно, все пак нейният обожествяван брат бе паднал през балконския парапет.

Нила и Даг винаги бяха били близки и тя така и не прие заключението на разследването, че всичко е било донякъде злополука. От фирмата, която хазяинът бе наел за реставриране на фасадата, бяха работили немарливо, когато са възстановявали балконите, и няколко от болтовете на парапета липсваха.

„Злощастно стечение на обстоятелствата“, както гласеше присъдата.

За Хенке това означаваше десет месеца за убийство по непредпазливост, вместо за непредумишлено[100]. Ако парапетът беше правилно монтиран и всички болтове си бяха на мястото, Даг вероятно щеше да се отърве.

Но беше трудно да се установи със сигурност. Ударът беше тежък, може би дори достатъчно тежък, за да се прекатури над парапета? Във всеки случай този вариант не можеше да се изключи напълно или поне така смяташе съдът.

Но самата тя силно се съмняваше в това заключение. Даг беше едър и тежък, поне деветдесет килограма мускули и имаше добър баланс. Ако парапетът не беше поддал, той нямаше да падне и животът им щеше да изглежда коренно различно. Хенке нямаше да бъде задържан, а тя нямаше да бъде избавена. Неговото затваряне и нейната свобода — едното беше предпоставка за другото.

Проблемът беше само, че не трябваше да бъде така. Това искаше да разкаже на Нила. Какво всъщност се случи онази вечер. И защо…

— Просто самолет? Просто самолет?!!! — малки пръски слюнка заседнаха в жълтеникавата брада около устата на Ерман. — Ти нищо не разбираш, глупак такъв! Те имат уши навсякъде, абсолютно на-шибано-всякъде. Не схвана ли това, което ти казах за Мравките? С кого разговаря на идване, с шофьора на автобуса, с някоя учтива лелка във влака? Спомена ли на някой приятел по телефона къде отиваш или си бил достатъчно тъп да запишеш описанието в компютъра?

Гласът му отново премина във фалцет.

— Нищо такова, заклевам се…

HP отстъпи бавно към следите от гуми, които водеха обратно към цивилизацията. Това си беше адски плашещо. Трябваше да се разкара далеч от тоя психар и то на мига. Кой знае какво би могло да стане иначе. В гората никой не може да чуе, че викаш.

Ерман направи още две крачки напред, сви юмруци, а после от единия щръкна обвинителен показалец.

— „Гугъл“! — изплю той. — Проверил си адреса в „Гугъл мапс“, признай си!

— Не, не — отвърна HP инстинктивно, но в същия момент осъзна, че бе направил точно това.

Ерман трябва да бе забелязал промяната в изражението му, или просто предположи, че HP лъже.

Във всеки случай, той направи няколко широки крачки към него.

— Глупак мръсен! — изрева Ерман. — Дадох ти едно просто указание. Не говори с никого, не използвай електроника. А ти ме гугълмапваш! Със същия успех можеше да работиш директно за Водача, заслужаваш да те убия на място!

— Сори! — изплъзна се от устата на HP, който вече бе твърде ужасѐн, за да лъже като хората.

За секунда си представи как го закопават между туфите като някакъв проклет Бокстенски човек[101] и го изравят двеста години по-късно, за да изложат маринования му задник в стъклен буркан в местния музей във Фиердхундра. От мисълта за малко да се насере в гащите!

Ерман направи още няколко крачки напред, след което внезапно спря.

Остана така няколко секунди и, изглежда, обмисляше нещо. Без да каже и дума, се обърна и изтича обратно в къщата.

HP не изчака да види дали ще се върне с ловджийска пушка. Вместо това се обърна и се втурна по пътеката към шосето толкова бързо, колкото можеше. Над него продължаваше да се чува бръмченето на самолета. Изглежда, кръжеше.

След няколкостотин метра стигна до края на гората. Оставаше му около километър чакълен път през полето, преди да достигне относителната сигурност на шосето. Огледа се неспокойно през рамо. Мамка му, трябваше, разбира се, да свие мотопеда или поне да откачи запалителния кабел или нещо такова. Тук щеше да е открита мишена.

Е, късно беше да мисли за това.

Не чуваше шум от мотопед, но това се дължеше най-вече на проклетия самолет, който все още кръжеше около него. Той забеляза, че рекламният банер го няма. Какво правеше всъщност този идиот?

Той напусна мрака на гората и се затича по пътя. Приблизително на всеки десет метра хвърляше поглед през рамо. Все още нищо. Постепенно започна да овладява страха си. Ама че отявлен психопат се беше оказал онзи. Толкова страшно много благодаря, Манге, за хубавата насока!

Още един поглед назад. Нито следа от Ерман. Чудно!

Едва когато преполови пътя през полето, забеляза, че звукът от двигателя на самолета се е променил. Преди беше най-вече монотонно бръмчене, един тон по-високо или по-ниско, в зависимост от това къде се намира самолетът. Но изведнъж шумът се беше засилил, както по сила, така и по височина, и минаха няколко секунди, докато HP разбере причината. Защото внезапно, когато се обърна за пореден път, за да провери дали Ерман не го преследва, той вместо това откри, че самолетът се спуска право към него, все едно беше шибаният Кари Грант[102]! Направо не можеше да повярва на очите си!

Приближаваше се все повече и повече, но чак когато самолетът изпълни цялото му полезрение, HP се осъзна и се изплаши наистина. Бученето на приближаващия двигател и шумът от вятъра в крилата удавиха всичките му мисли. Той видя въртящата се перка най-отпред и килнатия отдолу стоманен прът между колесниците, които връхлитаха към него, но все още му беше трудно да възприеме какво беше на път да се случи.

„Shit!“, беше единственото, с което мозъкът му допринесе, след което той се препъна в собствените си крака и се строполи на земята.

Усети порива на вятъра и свистенето на колесника, който се размина с главата му само на няколко дециметра, преди да налапа чакъла.

Шумът от двигателя започна да утихва и HP внимателно надигна ожуленото си лице, за да види как самолетът се изкачва за бавен ляв завой. Отне му малко време, докато се усети, че пилотът набира височина за втори опит.

„По дяволите!“, помисли си той паникьосано, изправи се на колене и принуди парализираните си крака да се раздвижат. Заряза чакъления път и вместо това сви през полето в посоката, в която знаеше, че се намира спирката. Прах и пръст се завихряха около краката му, а стърнището режеше крачолите му.