HP преглътна.

Това не беше точно съобщението, на което се бе надявал.

— И какво се случи? — попита той, въпреки че вече подозираше какъв ще е отговорът.

— Внезапно започнаха да се появяват проблеми. Инсталации, които бях правил на други места, крашваха, програми се оказваха заразени с вируси и клиентите ми полудяха. Освен това банковите ми сметки бяха блокирани, телефонът и интернетът бяха спрени без предупреждение, случваха ми се всякакви неприятности. Работех денонощно, за да оправя нещата, но след някоя и друга година бизнесът ми беше смачкан. Същото важеше и за мен, горе-долу по това време се разболях.

Ерман внезапно започна да звучи уморено.

— Така че плюх на всичко и се изтрих от картата. Няма да ме намериш в никакви регистри, никъде — добави той доволно. — На практика не съществувам. Нямам граждански номер, банкови сметки, карта за ICA[98] или абонамент за телефон, електричество или вода. Напълно извън полезрението на Големия брат!

— Но как ти се получава, имам предвид, все пак ти трябват пари?

— За всичко си има решение, ако човек има желание. Иска се планиране и труд, но е възможно. Спомни си, че не толкова отдавна интернет беше чиста научна фантастика! Карам го old school, само кеш и low tech. Всъщност работи по-добре, отколкото би повярвал човек!

HP поклати глава със съмнение. Той по-скоро би вдишал дълбоко няколко пъти от ауспуха на колата, отколкото да изживее остатъка от живота си така. Без телевизия, без интернет, даже без електричество! Съвсем сам, на тъмно в пущинака. Като се има предвид и това, на което го бе подложила Играта, нямаше нищо чудно, че Ерман беше на ръба да превърти.

— Тази ферма — каза той внимателно. — Къде точно се намира?

Ерман изсумтя.

— Ти къде, по дяволите, мислиш? Къде може да се направи сървърна ферма с такава големина? Къде има най-добра връзка с интернет, най-стабилен трафик и най-добра среда за пренос на данни? Помисли малко! Къде се намират всички големи риби тук, горе? Собствената Силициева долина на Северна Европа?

Минаха няколко секунди докато претовареният мозък на HP направи връзката.

— Шиста[99] — прошепна той почти с преклонение.

— Бинго! — отговори Ерман и се засмя. — Въпреки всичко не си съвсем изостанал!

— Нила, има нещо, което искам да си изясним, нещо важно, и бих оценила, ако отделиш няколко минути да поговорим.

Добра реплика, съвсем според планирания сценарий.

Все още цареше тишина, но Нила поне не беше затворила. Ребека я чуваше да диша от другата страна на слушалката. Тежко дишане, като че беше тичала, за да успее да вдигне. Ребека изтълкува тишината като вид насърчаване.

— Бих искала да ти обясня какво стана онази вечер и защо. Как всичко се случи така, както се случи. Но най-добре да не е по телефона. Мислиш ли, че може да се срещнем някъде и да поговорим?

Тя се напрегна максимално, за да звучи спокойно и овладяно. Сякаш това, което искаше, не беше голяма работа, просто разговор между двама възрастни, за да изяснят това-онова.

— Мисля, че бях достатъчно ясна в писмото, Ребека.

Гласът на Нила беше леден.

— Нито аз, нито някой друг в семейството ми има нещо да ти каже. Бъди добра и не ми звъни повече!

— Н-но… — започна тя, преди да открие, че разговорът е прекъснат.

— Представи си, че си мен, относително lowtech пич, който иска да свие номер на Играта и Водача. Да им достави малко payback за всички гадости, на които са ни подложили. Какво би направил тогава?

Ерман кимна замислено.

— Интересен въпрос, всъщност, хмм…

Стана тихо за няколко секунди, докато той размишляваше.

— Ясно е, че най-добре би било да вдигна всичко във въздуха, но това може би е малко пресилено…

— Нее, не думай! — изпусна се HP, но Ерман изглежда не забеляза.

— В такъв случай бих се насочил към парите — продължи той.

— Какво имаш предвид?

— Ами, вече знаеш как стават всички възнаграждения, чуждестранна кредитна карта, вързана към анонимна банкова сметка. Горе-долу като предплатен ваучер за телефон. Трябва само да изтеглиш мангизите, невъзможно е да се проследи кой коя карта е използвал.

HP кимна нетърпеливо. Говори по същество, mofo!

— Всички плащания принципно стават по един начин. Заплатите на служителите, Мравките и подизпълнителите, всичко става с такива карти, а те, от своя страна, се захранват от анонимна номерирана сметка някъде на Карибите. Основната сметка винаги е заредена, за да се движи Играта. Ако наистина исках да свия номер на Водача, щях да опитам да се добера до номера на сметката и да направя малко теглене. Това би парализирало Играта за седмици, може би дори месеци, а ти самият ще получиш достатъчно пари, за да се скриеш доста добре на някое далечно, но приятно място.

— Това може ли да стане наистина?

— Ами да, може — Ерман сви рамене. — Работата е там, че понеже Играта е адски внимателна да държи всичко анонимно, то сметката не е обвързана с никого. Всичко, което ти трябва, е номерът, който се използва в случая. Предполагам, че сменят цифрите постоянно, така че трябва да си както хитър, така и бърз. Аз лично така и не видях никакви цифри, просто нагласих setup. След това техните хора въведоха нужната информация. Но всичко го има във фермата. В това съм сигурен.

— Може ли да бъде хакната?

— Не, както казах, пробвах и щом аз, който построих всичко, не мога да се справя, гарантирано и никой друг няма да успее. Говорим за ИТ-сигурност, която сигурно с по-добра от тази на Пентагона и НАСА, взети заедно…

„Сигурно“, помисли си HP скептично, „но така или иначе хакването явно не е опция.“

— И какво може да се направи, за да се добере човек до номера на сметката?

Той вече предполагаше какъв ще е отговорът.

— Трябва да влезеш във фермата физически. Има контролна стая и озовеш ли се вътре, можеш да намериш каквото ти трябва, стига да знаеш къде да търсиш. Но трябва да си много внимателен. Ако дори само заподозрат, че номерът е разкрит, ще сменят цифрите веднага.

HP кимна, докато гасеше цигарата в подметката си.

Това звучеше направо като Мисията невъзможна.

Но какво пък, не беше пътувал чак до тук, за да се върне с празни ръце. Твърде много информация беше по-добре от твърде малко.

— Можеш ли да поясниш какво трябва да направя? — каза той и изстреля фаса към най-близкия смърч.

Ерман се засмя.

— Разбира се, 007, няма проблем!

Той се обърна кръгом и влезе обратно в къщата.

HP запали още една цигара. Цялата тази история беше като проклет блокбъстър. Отдели няколко минути в размисли на кой филм приличаше най-много. „Теория на конспирация“ може би, или „Обществен враг“? Беше като смесица от всичко, a fucking tribute. Дръпна дълбоко няколко пъти. Високо над себе си чу познато бръмчене.

„Фиердхундра Еърлайнс, следобеден полет“, засмя се той на себе си.

Ерман се върна на верандата със сгънато листче в ръката.

— Тук има всичко, което ти трябва: адресът на фермата и няколко стари потребителски имена, които може би ще проработят. Написах и интернет страницата на банката, в случай, че някога стигнеш дотам. Остава само да измислиш как да се промъкнеш вътре, но с това, за съжаление, не мога да ти помогна.

HP хвана листчето, но Ерман не го пусна.

— Обещай ми нещо, HP.

— Какво?

— Видя как живея, какво е направила Играта с мен — втренченият му поглед отново накара HP да настръхне. — Обещай ми, че ще използваш тази информация, за да им смачкаш шибаните топки, обещай!

Цветът на лицето му отново бе започнал да потъмнява.

— Разбира се, приятел, няма проблеми, спокойно — смотолеви HP притеснено и дръпна листчето.

Беше получил каквото му трябваше и ставаше крайно време да си маха оттук.

Адресът беше единственото, от което всъщност имаше някаква полза, останалото на практика беше безсмислено. Независимо какво беше обещал на горското същество, едва ли щеше да влезе с взлом във фермата, единственото, което му трябваше, беше връзка с Водача и най-накрая я беше получил. Пощенски адрес при това. Трябваше просто да отиде до там и да позвъни, ако все още имаше желание за това след всичко, което чу току-що.