Следващата сцена показваше димяща развалина, но в този момент Ребека вече беше превита над мръсната малка тоалетна на Манге.

„Мамка му, мамка му, мамка му“, крещеше малко гласче в главата ѝ, докато тя повръщаше парченца несмляна пилешка салата.

Какво, по дяволите, се случваше?

Бял микробус със синьо фирмено лого беше паркиран малко по-надолу по малката уличка. ACME Телеком услуги АД.

Сериозно ли?!

ACME — точно като всички съмнителни компании в историята на киното от Бързоходеца и Уили Койота нататък?! Това просто беше твърде очевидно!

До колата действително имаше както разпределителна кутия, така и шахта с кабели, но до момента той не беше видял жива душа около автомобила. Нито пък някаква работа се вършеше наблизо, така че какво правеше колата тук, насред Танто?

Той влезе във вилата и провери регистрационния номер в интернет, но това не му помогна. Просто лизингова компания в Солна.

ACME Телеком услуги имаха собствена интернет страница, телефон за контакти и електронна поща за запитвания. ACME Телеком услуги — Горд член на Pay Tag груп.

За сметка на това нямаха физически адрес, което не беше толкова необичайно, много предприятия постъпваха така. С радост ще се свържем с вас по телефона или електронната поща. Добър начин да избегнеш досадни клиенти.

Той отново излезе навън, за да огледа по-внимателно микробуса. Наоколо нямаше никого, двигателят още беше горещ, така че не стоеше паркиран там от дълго време.

Но къде беше шофьорът?

Той обиколи колата, но това не доведе до нищо. Задните стъкла бяха затъмнени и макар че сви шепи около очите си, не можа да види нищо. С купето беше малко по-лесно.

На предната седалка имаше яке, неоново жълто с много джобове и като погледна по-отблизо, HP видя нещо, което се подаваше отдолу. Продълговат сребрист предмет. И изведнъж осъзна какво беше! Телефон, естествено, подобен на този, който бе оставил в магазина на Манге. Това би означавало, че мръсниците са го открили!

Той се премести, опитвайки се да зърне повече от телефона, но якето покриваше по-голямата част. Беше принуден да се увери със сигурност и дръпна силно врата.

Заключена, разбира се.

Той се огледа набързо, след което изнамери един камък в близката леха. После вдигна ръка, за да фрасне стъклото.

— Ей, к’во си мислиш, че правиш?!

Мъжът се беше появил от нищото, голяма буца на около петдесет години с работно облекло и оранжева каска като на Боб Строителя[119].

Работник, образец 1А.

— Нищо — измърмори HP и пусна камъка покрай крака си. — Просто се чудех защо сте паркирали тук?

Мъжът му хвърли подозрителен поглед.

— Кабелна повреда, работя за Телиа. Половината „Сьодер“ е без броудбанд, не си ли чул?

— Нее — измънка HP и бавно се отдалечи от микробуса. — Окей, аре!

Мъжът сви рамене за сбогом, заобиколи колата и отключи задната врата.

След като порови някоя и друга минута, излезе обратно с кутия с инструменти, хвърли бърз поглед по посока на HP и внимателно заключи вратата, преди да изчезне по пътеката между две къщи.

HP си отдъхна облекчен. Пичът, изглежда, не се преструваше, с други думи фалшива тревога.

Изкара си акъла посред бял ден.

Най-накрая на чист въздух! Все още беше горещо като в пещ, но всичко бе по-добре от малкия, клаустрофобичен магазин.

Тя вдиша дълбоко, завъртя здраво педалите на колелото и усети гаденето постепенно да се разсейва едновременно с раздвижването на окислената ѝ кръв из тялото. Трябваха ѝ само няколкостотин метра, за да се почувства значително по-свежа.

Всъщност не беше научила особено много от разговора с Манге.

Когато той окончателно се отказа от жалките си опити да се измъкне и се съгласи да разкаже истината, първо заключи вратата на магазина и обърна табелката на Затворено и за всеки случай придърпа Ребека в най-вътрешната част на помещението.

Манге никога не бе бил от най-смелите сред deadbeat приятелите на Хенке и определено не бе от най-готините, но за разлика от другите, той беше един от малкото, които останаха от старата банда.

Веса, надрусан до небето, беше решил да се покатери по железопътен вагон в Елвшьо и се бе изпържил до смърт. Добре си спомняше и Хесус, той нали беше спечелил много пари и бе отишъл в Тайланд? Да, така беше. Хенке беше говорил с него да заминат заедно, но както обикновено ставаше с него, всичко си остана само на думи. Останалите от групичката просто ги нямаше, а Хенке едва ли беше някой, чиято компания или надеждност липсваха някому.

Но по някаква причина Манге бе останал — дори през най-лошите периоди. Той беше единственият от бандата, който се появи на процеса, и доколкото Ребека знаеше, единственият, освен нея самата, който посещаваше Хенке в затвора. Един от малкото, които ги беше грижа.

Манге всъщност беше окей, точно и добронамерено момче, и нея малко я гризеше съвестта, че трябваше да му приложи тактиката за разпити, за да го накара да говори. Но във всеки случай бе проработило и след като той се увери цели два пъти, че действително са сами, накрая разказа всичко, или поне това, което знаеше.

Въпросът беше какво всъщност беше чула?

Цялата работа с мистериозен телефон, който праща мисии, тайна реалити игра с възнаграждения и наказания звучеше откачено и първата ѝ реакция беше, че Манге е налапал поредната bullshit-история на Хенке. Но тогава той ѝ показа клиповете на компютъра и това постави нещата в нова светлина.

Това с вратата, автомобилните гуми и кралския кортеж беше достатъчно зле, но когато видя собствената си кола да се преобръща по „Дротнингхолмсвеген“, ѝ дойде твърде много.

Очевидно Манге не знаеше, че тя е била във волвото, защото просто кръжеше около вратата на тоалетната и разтревожено я попита дали се чувства добре. Тя с последни сили успя да се стегне, наплиска си лицето с малко вода и се извини за всичко с жегата, което той бе приел без въпроси или коментари.

Когато се съвзе, тя го помоли да ѝ покаже мобилния телефон на Хенке, и щом той неохотно го извади от един заключен шкаф, тя просто го погледна за миг и го прибра в чантата си. За момент Манге сякаш щеше да възрази, но размисли и остави Ребека да го вземе, без да каже нищо.

Преди тя да си тръгне, той ѝ даде адреса на колониалната вила на леля Берит и няколко минути по-късно тя тръпнеше в очакване на нов, по-задълбочен разговор с брат си.

Този път мислеше да извие ръчичките на малкия, докато ѝ разкаже истината за това, което се случваше!

Минавайки между колите, тя прекоси „Рингвеген“ и няколко минути по-късно се намираше под короните на дърветата в парка. Вече се чувстваше значително по-свежа и се наслади на хладната гора. На петнайсет минути пеша от магазина, беше казал Манге, около пет минути с колелото и изглежда, беше точно така.

Когато сви по правилната улица, се наложи да направи път на бял микробус, който тръгна рязко и профуча покрай нея с твърде висока скорост.

„Скапан идиот!“, успя да си помисли тя, докато се бореше да запази равновесие. За момент се зачуди дали да не запише регистрационния номер, тук ограничението беше трийсет. Но реши да не се занимава, беше твърде горещо, за да може се ядоса истински, пък и не бе успяла да види всички цифри. Беше някаква фирмена кола със синьо лого отстрани.

В същия миг забеляза къщата.

Почука три път и на вратата, но никой не отвори. Той може би спеше? Вече беше късен следобед, но тя далеч нямаше да се учуди, ако Хенке си беше спретнал малка сиеста.

Тя пробва дръжката на вратата и откри, че не е заключено, но по някаква причина остана да стои на входа. Не знаеше защо, но нещо събуди подозрението ѝ. Огледа вратата по-внимателно и скоро откри това, което търсеше. Малка, едва забележима следа в дървото, точно до резето. Действително, можеше да е стара, но бърза проверка на прага долу разкри няколко пресни стърготини боя в съответния цвят.