Пет дни и все още ни гък от Хенке. Беше обещал да се обади, когато пристигне. Вярно, беше казал, че няма да пътува по най-прекия път, но все пак пет дни без признаци на живот. Беше си притеснително.

Друго нещо, което започваше да я тревожи, колкото повече мислеше за него, бяха проклетите мобилни телефони. Безспорно си приличаха много. Но какво означаваше това?

В най-добрия случай нищо. Може би по магазините се продаваха такива модели и Мике просто си бе купил такъв; или пък тя чисто и просто не бе видяла добре.

Не беше задължително телефонът да означава нещо. Мике и Хенке никога не се бяха срещали и никой от тях не знаеше за съществуването на другия. Доколкото знаеше, те нямаха никакви общи знаменатели.

Така че защо въобще трябваше да се притеснява?

Манге безспорно имаше право, помисли си той, след като прегледа чертежите. „Торшхамнсгатан“ 142 си беше истински „Форт Нокс“. Той не беше съвсем сигурен, но ако беше разчел всички съкращения правилно, сградата имаше почти всичко, което бе възможно по отношение на сигурността. Камери с нощно виждане, активиране при движение, инфрачервени алармени детектори, сензори, които засичаха както шум, така и вибрации, а освен това и биометрични четци на всяка врата. За да влезеш, ти трябваше и правилен отпечатък, така че дотук с плана му по някакъв начин да се сдобие с карта за достъп.

Мамка му!

Оставаше да се надява, че онзи Рехиман знае с какво се захваща, защото самият той не разполагаше с нищо.

Остави настрана чертежа и потисна желанието да се измъкне на пожарната стълба навън за една среднощна цигара. Вместо това отвори още една Джолт[145] и взе бележника си. След няколко дни драскане си беше съставил прилична идея за това какво точно искаше да постигне с „на гости на“ репортажа в Шиста.

Не беше толкова просто. Чувствата му към Играта продължаваха да бъдат меко казано противоречиви. От една страна, беше адски ядосан от начина, по който се бяха отнесли с него. Номерът при „Линдхагенсплан“ със сестра му, камъка, измамникът Булин и всичко останало.

Освен това бяха подпалили апартамента му и изпратили двама лузъри да направят същото с магазина на Манге. Да не говорим за кошмара с Ерман, самолета и палежа в провинцията. Между другото, дали ченгетата щяха някога да съберат добре препечените останки на горкия хахо?

Във всеки случай върхът беше бомбата, която поставиха под дивана на леля и която определено беше замислена за него, но на практика, със същия успех, можеше да изпари сестра му на молекули. Отмъщението беше мощна движеща сила!

Адски мощна всъщност!

Той отпи няколко големи глътки от кенчето кола.

От другата страна на везните мотивите му бяха по-мътни, ако не направо граничещи с болното.

И все пак не можеше да ги пренебрегне.

Ако успееше да се промъкне в Светая светих на Играта, покрай всички високотехнологични защитни мерки и аларми, ако там вътре се натъкнеше на информация, която те биха направили всичко, за да защитят — това нямаше ли същевременно да докаже какъв супер талант беше той? Да докаже, че нищо не можеше да го спре, дори самата Игра, и че си струва да му дадат шанс?

Наистина ли беше толкова отчаян за одобрение, че беше готов отново да скочи на въртележката, макар да беше започнал да схваща колко meganasty можеше да бъде возенето?

Още няколко дни в компанията на всички теории на конспирацията в нета му бяха дали предостатъчно нова храна за размисъл. Тая работа наистина можеше да бъде безкрайно голяма!

Няколко интернет страници например съвсем сериозно твърдяха, че свинският грип всъщност е дошъл от лаборатория. Че някой е взел малко испански грип, малко свински вируси и е разредил сместа със също толкова птичи грип, само за да създаде глобален бич.

Идеята беше интересна. Според теорията фармацевтичната индустрия можеше да стои зад този план, а Играта лесно би могла да го осъществи.

За двеста точки — инжектирай си тази спринцовка и после се вози във влака една седмица, без да си слагаш ръка на устата, като кихаш. Докосвай колкото се може повече повърхности и в никакъв случай не си мий ръцете повече от необходимото.

Двеста такива мисии в няколко добре подбрани града и хоп, продажбата на „Пандемрикс“, „Тамифлу“ и „Алкогел“ се качва с има-няма един милион процента…

Други в нета пък вярваха, че болестта изобщо не съществува, че всичко е номер, за да дадат повече пари на епидемиолозите или за да изплашат хората и те да си стоят вкъщи пред телевизорите.

А каква всъщност беше работата с Климатгейт?

Кой беше намерил мейлите, в които защитниците на околната среда единодушно бяха решили да преувеличат заплахата от глобалното затопляне? Бяха ли истински и в такъв случай who benefited?

Как беше умряла принцеса Даяна, кой направи така, че Литвиненко да свети на тъмно[146] или изгаси светлините за Краля на попа, ако смъртта на Джако въобще беше истинска, а не инсценирана…?

Колко точки даваше такава мисия?!

И това далеч не беше всичко.

В този момент лаптопът му вече беше пълен с новини и коментари, които по един или друг начин се връзваха с кристално ясното заключение, което овърклокнатият му мозък най-накрая бе съзрял.

Независимо дали параноиците обвиняваха ЦРУ, СЗО, КГБ, СЕПО или други вълнуващи съкращения, оставаше един факт, който хората като че ли искаха да забравят.

Въпреки многомилионните бюджети и политическата закрила от най-висока инстанция, списъкът с провалили се cover-ups все пак беше ужасяващо дълъг: Уотъргейт, аферата ИБ[147], Ешелон, Лилехамер[148], Иран-Контри и Абу Граиб бяха само няколко примера. Колкото по-голяма беше организацията, толкова повече течове имаше, а, разбира се, факторът лош късмет също винаги дебнете зад ъгъла. Не ставаше дума само за мускулите, нужни да извършиш нещо такова, ами още по-важно: да успееш да потулиш нещата веднъж и завинаги.

А кой можеше да гарантира нещо такова? Виж какво се случи с Щази, а това беше още преди закона за защита на изобличителите или „УикиЛийкс“. Така че рисковете при глобалните заговори в повечето случаи надвишаваха печалбите — и то много!

Но представи си само, ако имаше сив играч, предрешен като ексклузивен клуб за развлечения, който се заемаше с почти всякакви мисии? Някой, който на свой ред наемаше още по-анонимните Сирхан, Марк и Лий Харви[149], за да свършат мръсната работа. Пристрастени към Играта наивници, които трудно биха могли да обяснят собствените си постъпки, ако бъдат заловени — пък и освен това кой би им повярвал?

Да, всичко се подреждаше, парченцата от пъзела си идваха на местата и логическата верига издържаше!

Значи нямаше нужда от глобално общество, организация със съкратено име или гигантски cover-up! Просто идея, достатъчно пари да бъде осъществена и одобрението на Водача.

И колелото се завърташе.

Game on!

Макар че вече беше въртял и сукал това заключение неколкократно, то все още караше космите по врата му да настръхват.

Ама че дяволска история!

Беше perfect sense и същевременно с това way beyond belief!

Обмисляше ли той и за секунда да направи comeback в нещо такова, или пък Играта ставаше още по-привлекателна сега, когато беше разкрил същинската ѝ роля? И в тази връзка и своята собствена?

Довърши кенчето кола, доволен го хвърли така, че то описа висока парабола във въздуха, преди да се приземи в кошчето, след което веднага отвори ново.

No time for sleep, he needed to stay sharp и да помисли сериозно!

Хубавото в плана му за нападение беше, че нямаше нужда да взема решение още сега. И в двата случая основните точки бяха същите и той внимателно ги беше изредил в бележника си.