Когато наближиха „Линдхагенсплан“, тя усети как пулсът ѝ се ускорява. Този път виповете бяха кацнали на Брома, така че пътят беше като дежа вю.

Или не…

Още при „Транебергсбрун“ тя беше започнала да оглежда виадуктите от другата страна на пролива. Взирайки се в далечината, тя се опита да види дали някой чака горе. Но разстоянието и тъмнината правеха невъзможно да се установи дали ги дебне опасност.

И когато се приближиха, тя го видя. Самотна фигура, горе на същия мост, където бе стоял Хенке.

И внезапно сърцето ѝ заби панически.

— Има някой на моста — каза тя с учудващо спокоен глас.

— Ммм… — съгласи се Викстрьом, който беше нейният шофьор, и намали скоростта.

— Алфа 101, забавяме темпото. На моста стои човек — каза тя в микрофона.

Все още беше изненадана, че гласът ѝ може да звучи толкова спокойно. Вътре в нея беше хаос. Искаше да изкрещи на Викстрьом, че не може да диша, че той трябва да спре и да я пусне навън. Незабавно!

— Алфа 102, разбрано — отговориха от ВИП-колата зад тях и увеличиха разстоянието. — Внимавайте, 101.

Мостовете се приближаваха все повече.

Фигурата продължаваше да стои до мантинелата, напълно неподвижна. Сега, когато бяха по-близо, тя можеше да види повече подробности. Изглеждаше като че човекът държи нещо в ръцете си.

Подминаха още една врата и нова камера и изведнъж се озоваха в дълъг коридор. Всичко, което ги посрещна, беше сив линолеум и няколко слаби флуоресцентни лампи. Нямаше пищящи аларми, мигащи крушки или трополене на стъпки от охранителен отряд. Всичко вървеше като по релси! HP не можа да не надникне през една от еднотипните, кафяви врати, които опасваха стените на коридора. Само един sneak peak!

Фигурата горе протегна ръка през парапета, пръстите му бяха сплетени около тъмния предмет.

„Оръжие!“ помисли си тя почти истерично и сложи ръка на дръжката на пистолета, закрепен за дясното ѝ бедро.

Разстоянието вече беше малко и тя забеляза как Викстрьом хвана волана по-здраво. Ребека все още държеше микрофона в лявата си ръка, кокалчетата ѝ се белееха около черната пластмаса.

„Вземи решение, Нормѐн!“ крещеше глас в главата ѝ.

Но тя беше напълно парализирана.

Точно когато минаваха покрай моста, Викстрьом зави рязко наляво. Тя несъзнателно се сви в същата посока, за да избегне атаката.

Отминаха моста, а две секунди по-късно същото направи и колата, която ги следваше и която бе повторила маневрата им.

Нищо не се бе случило.

И внезапно Ребека осъзна какво държеше в ръце човекът горе. Мобилен телефон.

Стаята беше празна, без абсолютно никакви мебели. Ако се съдеше по слоя прах по перваза на прозореца, никой не беше чистил от месеци, може би дори години. Бърза проверка на още няколко врати даде същия резултат.

Целият етаж изглеждаше изоставен, нямаше дори един кашон или чувал за боклук със зарязани вещи. Единственото, което говореше, че мястото поне в даден момент е било населено, беше неясен постер, който той намери закачен на една стена в последния офис.

Мотивът му изглеждаше познат, мъж с черно палто и бомбе, с лице скрито от зелена ябълка. Зад мъжа хоризонтът се изпълваше бавно с мрачни облаци, като че се задаваше буря.

По някаква причина картината го накара да изтръпне.

Това място всъщност беше адски creepy!

Рехиман беше застанал до вратата в дъното на коридора и отново бе извадил лаптопа си. Той го облегна на стената и със свободната си ръка набра още няколко команди.

— Рецепцията е от другата страна на това стълбище — каза той на HP, докато той внимателно затваряше вратата на офиса зад себе си. — Пазачът всеки момент ще приключи с обиколката си, така че трябва да се качим горе, преди да се е върнал пред монитора. Системата показва кои четци се активират и от кого. С малко късмет няма да провери внимателно, когато се върне от обиколката си, а и да го направи, ще изглежда, като че той отворил една и съща врата два пъти. А това би могло да значи чисто и просто, че системата си прави майтап с него, понякога се случват такива неща. Но ако се върне, преди да сме влезли, край. Колкото и да е смотан, все ще схване, че не може едновременно да стои в будката и да отваря врати в другия край на сградата. Разбираш ли?

HP кимна и в същото време се опита да се отърси от обзелото го неприятно чувство. Трябваше да се размърдат!

Оставиха виповете в Гранд без проблеми. Бързо спиране, разтоварване и после обратно в полицейското управление.

Но въпреки това тениската, която носеше под бронежилетката, беше вир-вода. Паниката още не я беше напуснала, къкреше под повърхността и тя трябваше да се напряга до край, за да не ѝ позволи да избие навън.

Защо, по дяволите, му беше на някого да стои на моста и да снима ей така през нощта? Точно там, на същото място, на което беше стоял Хенке?

За един обезумял миг тя си помисли, че наистина той стоеше там горе. Че по някаква идиотска причина беше продължил с онази Игра и му бяха наредили да повтори мисията.

След това, когато установи, че не Хенке се беше провесил над парапета, изнервеният ѝ мозък започна да мисли в други посоки. Ами ако Играта беше продължила без него и вместо това сега те си играеха с нея?

Ами ако Мике беше замесен по някакъв начин?

И онова с бележките и обажданията… Всички тези въпроси без отговор щяха да я побъркат.

Всичко беше откачено, нереално, болно!

След няколко бързи крачки нагоре по каменното стълбище и още един надхитрен четец, те се намериха в нов коридор. По протежение на лявата страна имаше същата редица анонимни, кафяви врати като на долния етаж, но дясната страна изглеждаше напълно различна. Като начало беше значително по-нова от съседката си отсреща, освен това имаше само една врата. И то каква — сигурно беше и звукоизолирана, и огнеупорна.

Четецът също изглеждаше по съвсем друг начин. Имаше нещо като малка шпионка, горе-долу на височината на главата.

— Скенер на ретина — отбеляза Рехиман. — Разчита вените по ретината с помощта на лазер — поясни той. — Много по-сигурно от отпечатъците от пръсти и длани. На практика не може да се излъже.

— Какво, не може да се излъже? — изсъска HP. — Да не стигнахме чак дотук само за да се откажем?

Той се втренчи в Рехиман, който съвсем спокойно ровеше из чантата си. След няколко секунди той извади оттам нещо, което приличаше чифт очила с извънредно дебели лещи и страшно тънки рамки. Той си ги сложи и пъхна глава на предназначеното място.

HP видя как вътре започна да мига лампичка.

Той затаи дъх и усети пулса си да бие в тъпанчетата му. Рехиман очевидно нямаше акъл дори да се изплаши. Просто извади чифт очила от ку-ку магазина и хоп — главата в четеца. Как, за бога, геният щеше да се оправи с това?

Бележката беше това, от което най-накрая ѝ падна пердето. Тя знаеше със сигурност, че я беше откъснала, смачкала и хвърлила на дъното на шкафа преди началото на смяната. Но ето че сега тя отново стоеше там.

Вдигната, изгладена и закрепена обратно, тя крещеше посланието си и внезапно тя се почувства като че всичко около нея се сгромолясва. Достатъчно вече с всички тия простотии, беше единствената оформена мисъл, която успя да различи из хаоса в главата си.

Достатъчно вече!

Тя затръшна обратно вратата на шкафчето и излезе от съблекалнята с няколко бързи крачки. Когато се беше отдалечила достатъчно по дългия коридор, тя извади мобилния си телефон и намери номера.

Отговори телефонният секретар.

— Трябва да престанеш! — изкрещя тя на машината от другата страна. — Да, аз съм малка курва и убийца, права си! Аз бутнах Даг. Аз, не Хенке! Той пое вината, жертва се за мен. Но аз го убих! Ако не бях аз, сега Даг щеше да е жив. Може би можех дори да го спася. Имаше шанс, малка възможност. Но аз не опитах и ти знаеш защо! Защото иначе никога нямаше да бъда свободна! Той ме държеше здраво в ръцете си. Докато смъртта ни раздели.