Видя как над хоризонта се показа малко червено зарево и обагря в розова мараня кварталите на Ленинград. Но пред тях водата в залива все още тънеше в тъмнина. Той се върна обратно и седна на мястото на втория пилот.

— Аз ще го поема.

Холис погледна часовника — 7,21. Имаха около шест минути полет до мястото на срещата, но до първите слънчеви лъчи оставаха само две минути. Нямаше да стигнат до товарния кораб преди зазоряване.

О’Шей напрегнато се взираше през предното стъкло. Милс и Бренън гледаха през левите прозорци, а Лиза през десния борд. Всички оглеждаха тъмното море под себе си. Холис видя, че долу имаше светлини на кораби и маркировка на каналите, но никъде не се виждаше жълтият триъгълник от сигнални прожектори.

Постепенно пред очите на Холис цветът на водата стана по-светъл и той вече можеше да различи колебанието на повърхността й и проблясването на първите слънчеви лъчи по надигащите се вълни. „Поне видях зората, помисли той, и независимо от всичко, което може да се случи, тази зора е по-хубава от онази, която щеше да настъпи в Школата за магии.“

— Сега е седем и двадесет и седем. Летели сме десет минути, след като минахме над фара — съобщи О’Шей.

— Не го виждам — каза Лиза.

— Предполагам, че са угасили сигналните светлини — обади се Бренън. — Може би просто трябва да се приземим на някой произволен кораб. Виждате ли онзи танкер ей там? На около половин възел?

Холис виждаше обширната плоска палуба, осветена от утринната светлина. Беше много примамлива, но както и жената, която те вика от някой тъмен вход, не обещаваше сигурен пристан.

— Може да е съветски кораб или на някоя от страните от Източния блок. Не може да се определи.

— Разбрахме се, че няма да се оставим да попаднем в ръцете им — подкрепи го Милс. — Дължим го както на страната си, така и на самите себе си.

— Прави сте — кимна Бренън. — Може да е комунистически кораб. Допускам, че тук има много такива. Предпочитам да се удавя.

— Не може наистина да мислите така. Нима не предпочитате живота пред ужасната смърт в студената вода? — промълви Буров.

— Не — отговори му Лиза.

— Не искам повече да ти чувам гласа — обърна се Бренън към Буров.

Изминаха още няколко минути и цветът на небето се промени — от сивкавите багри в очакване на зората към морското синьо на светлата утрин. Холис видя тежкия похлупак от облаци, надвиснал над главите им, и мъглата, покрила залива под тях. Морски чайки и гларуси кръжаха над водата, а в далечината се виждаше стена от дъжд. Обичаен мрачен ден във Финландския залив.

— Е, сега вече сигурно трябва да е угасил сигналните светлини. Не би поел риска някой съветски кораб да забележи как на борда му се приземява вертолет на Аерофлот. И не мога да ги обвиня за това — обади се Милс.

— Но аз не виждам нито един кораб, който да ми прилича на товарен — каза Лиза. — Има няколко танкера и рибарски кораби. Малко по-рано видях и един военен кораб с оръдия на борда. Пропуснали сме го.

— Може би е все още в Ленинград и се опитва да получи разрешение за отплуване — произнесе О’Шей. — Може да се е отклонил от курса си, или пък ние да сме се отклонили от нашия. Когато се срещат вертолет, който лети във въздуха, и кораб, който плава в морето, и между тях няма радиовръзка, може да се срещнат, но може и да се разминат.

Холис погледна навигационните уреди. Вертолетът Ми-28 беше надхвърлил значително своите възможности и Холис видя ирония в това, че последният продукт на съветската промишленост, с който се сблъска, се оказа и най-добрият. Всичките му съставни части и апаратурата бяха работили безупречно, с изключение на индикатора за горивото.

— Имаше право за горивото — каза той на О’Шей.

— Предположих, че индикаторът за горивото може да е отражение на целия съветски начин на живот. Те не вярват, че хората могат да взимат разумни и правилни решения, затова ги лъжат за тяхно собствено добро. — О’Шей се усмихна и добави без капка хумор в гласа си: — Но ми се струва, че сега вече това, че резервоарът ни е празен, означава, че наистина е празен.

Милс се отказа да гледа през прозореца и седна обратно на пода между седалките.

— Е, поне бяхме близо до целта. — Той извади шишето, отпи една глътка и го подаде на Бренън.

Бренън пи и предложи коняка на Лиза. Тя го протегна към Холис и О’Шей, който отказа да пие.

— Пилотирам — каза О’Шей.

Лиза, Бренън и Милс довършиха бутилката.

Холис погледна към водната шир под тях. Вълните бяха големи и по върховете им се забелязваха бели гребени, които се гонеха от север на юг. Летяха на височина двеста метра и това му осигуряваше достатъчно добра видимост, гарантираше, че няма да пропусне товарния кораб дори ако се беше отклонил от курса на един-два километра. Нещо не беше както трябва, даже му мина мисълта, че това може да е още някаква двойна игра на Алеви, нещо като последна шега от гроба. Но дори ако Алеви искаше да накара О’Шей, Бренън и Милс да замълчат завинаги, той все пак бе обещал да достави Буров и един американец, следователно това не можеше да бъде номер. Холис осъзна колко много начинът на мислене на Алеви бе оказал влияние на неговия начин на мислене, след като изобщо можа да му хрумне такава мисъл. Същевременно беше готов да се обзаложи, че тя е минала през главите и на другите.

— Виждате ли тези маркировъчни шамандури? — каза О’Шей. — Излезли сме извън района, в който са плавателните коридори.

Холис кимна. Той рязко наклони вертолета надясно и пое в югоизточна посока към изгряващото слънце и обратно към Ленинград.

— Какво правиш? — попита Милс.

Холис започна стръмно спускане. На около петнадесет километра пред него се виждаха светлините на Ленинград.

— Какво правиш? — повтори въпроса си Милс.

— Залагам на две предположения — отговори Холис. — Едното е, че товарният кораб не е успял да стигне до мястото на срещата навреме и все още плава от пристанището към нас. Второ, ако това е така, капитанът на кораба трябва да изпитва чувството за неизпълнен дълг й ако ни види, би следвало да направи онова, което всеки капитан прави, когато види кораб или летателен апарат в бедствено положение — да ни се притече на помощ. — Холис изправи вертолета, стабилизира го на височина по-малко от сто метра над бурното море и намали скоростта до четиридесет километра в час.

— Чувствам се чудесно — каза О’Шей без всякаква видима причина. — Добре се справихме.

— Използвахме всички възможности, нали? — подкрепи го Милс. — Поне сме тук.

— Откраднахме този вертолет — каза Бренън, — вмъкнахме се в Школата за магии, спасихме Додсън, отвлякохме Буров, успяхме да се измъкнем оттам, прелетяхме над Русия и стигнахме дотам, докъдето трябваше да стигнем. По дяволите, според мен поне успяхме.

— Трудно ми е да опровергая логиката ти, Бил — каза Холис. — И ако имахме бутилка шампанско, бих ви казал да я отворим с гръм.

— По дяволите. Сет трябваше да купи шампанско от Центъра за международна търговия.

При споменаването на името на Алеви настъпи тишина и Холис помисли, че вероятно в този момент всички едновременно го проклинаха и го благославяха. Това бе съдбата на мъжете и жените, които водят другите към големи висоти и тъмни бездни.

— Хайде да си сменим местата — каза Лиза на Милс. Тя стана от мястото си и коленичи на пода до Холис. — Знам, че в момента не можеш да ме хванеш за ръката — каза му тя. — Но ако след минута-две вече няма нужда да държиш лостовете за управление, ще вземеш ли ръката ми в своята?

— Разбира се.

— Поемам го, генерале — О’Шей взе лостовете за управление. — Протегнете се.

Холис пусна лостовете за управление и хвана ръката на Лиза.

Вертолетът продължи да лети обратно към Ленинград, но никой не продума. Равномерният шум на двигателите изпълваше кабината и те се бяха заслушали единствено и само в този звук, спасявайки се, че може да заглъхне.

— Дванадесет часа, един километър — каза О’Шей с напълно овладян глас, след като се изкашля.