— Добре.

Вертолетът продължи да губи височина и Холис забеляза, че скоростта им на придвижване спрямо земята намалява, което означаваше, че са се сблъскали с по-силни насрещни ветрове. При петстотин метра височина скоростомерът отчиташе двеста километра в час, но реално изминаваното разстояние беше не повече от сто и тридесет. Холис знаеше, че се сблъскват мощните зимни ветрове, с които се славеше Финландският залив: те бяха толкова силни и постоянни, че понякога издигаха равнището на морето с пет фута и наводняваха Ленинград. Помисли си и за огромните вълни, и за товарния кораб, който бясно се спускаше, издигаше и подскачаше по бурното море.

Холис вече виждаше основните транспортни артерии, водещи към града, и слабия поток от превозни средства преди зазоряване.

Ленинград. Най-неруският град в Русия. Но и град, в който КГБ се разправяше с особена жестокост с ориентираното към Запада население. Някога Холис харесваше Ленинград и когато прелетяха над него за последен път, го парна почти физическо усещане за загуба.

— Мисля, че това там долу е московската магистрала — каза О’Шей. — Следователно Пулково трябва да е някъде вляво.

— От известно време не съм чувал записа — обади се Милс.

— Мисля, че е вдигнал ръце от нас — отвърна Холис.

— Това ли е? — попита О’Шей сочейки лявото странично стъкло.

Холис погледна натам и видя познатите синьо-бели светлини на пистите.

— Да. — И добави: — Това е забележителен пример за навигация по наземни ориентири, капитане.

— Благодаря, сър. Стараех се да изчисля възможното отклонение в зависимост от вятъра, но не бях сигурен с колко точно ни е отвяло от курса.

— Явно недостатъчно, за да пропуснем цял град.

Холис наклони вертолета наляво и увеличи скоростта на спускане. Висотомерът показваше двеста метра и той изправи машината. Реши, че е на километър южно от кулата в Пулково, и пое курс 310 градуса. Сега летяха толкова ниско, че Холис можеше да различи пътниците в автобусите под тях. На север великият Ленинград с всяка измината минута ставаше все по-ярък, събуждайки се от дългата есенна нощ.

— Мисля, че виждам залива — каза О’Шей.

Холис погледна напред и видя границата, отвъд която на мястото на раздалечените брегови светлини започваше обширно черно пространство.

— Имаме още няколко минути. — Гледайте за фара в края на вълнолома.

Минутите минаваха в пълно мълчание. Брегът под тях свърши и те изведнъж се оказаха над морето. Холис погледна часовника. Беше седем часът и четиринадесет минути.

— Това е. Няма връщане назад — каза Милс.

Холис кимна. Дори да оживееха, ако паднеха във водата, щяха да издържат не повече от петнадесет минути в почти замръзналия залив.

— Фарът — О’Шей сочеше право пред тях.

— Виждам го. — Холис продължи напред и на половин километър от фара намали подаването на горивото и издигна носа на вертолета нагоре. Скоростта, отчитана спрямо земята, спадна до осемдесет километра в час, когато преминаха над фара в края на двукилометровия бетонен вълнолом. Той насочи носа на вертолета по новия курс, 340 градуса и отбеляза времето по часовника — седем часът и седемнадесет минути.

— Капитане, следете времето.

— Да, сър.

Холис наблюдаваше компаса и поддържаше курс на северозапад, макар да си даваше сметка, че северният вятър ги отвява встрани. Опита се да изчисли какво трябва да е отклонението за десетминутен полет при скорост на вятъра от тридесет до четиридесет възела. Внезапно му се прииска да се срещне със съветниците на Милс по авиационната част.

— Кой беше този авиатор? — попита той Милс.

— Моля?

— Човекът, с когото си се консултирал.

— А… Какво има? Освен проблема с горивото?

— Навигацията. Два движещи се обекта. Корабът трябва да се бори с морето, а ние с въздуха.

— Нещо като да вдяваш конец в ухото на движеща се игла — обади се О’Шей.

— И то на тъмно — допълни Холис.

Милс не отговори.

— Доколкото разбирам, имаме само един шанс да осъществим тази среща — каза Бренън.

— Ако имаме и него — каза О’Шей.

— Вървете по дяволите… — обади се един глас на руски. — Всички ви ще избия.

— Това пак ли бе съобщение от записа? — попита Холис.

— Мисля, че това е един от пътниците ни — подсмихна се Бренън. — Какво каза?

— Каза, че има нужда от още една доза натриев пентанол — отвърна Холис. — Бърт, накарай го да млъкне.

Милс се промъкна назад и погледна към Буров.

— Той и така е достатъчно зле, генерале — извика Милс. — Не искам да го убивам.

— Всички ви ще върна обратно в килиите — произнесе Буров ясно със смазаните си устни.

Съобщението от магнетофонния запис прозвуча отново и Буров каза:

— Виждате ли? Веднага приземете вертолета.

— Затвори си устата, Буров, или ще те изхвърля — заповяда му Холис.

Буров замълча.

— Другият ни пътник изглежда добре — изрече Милс, след като огледа Додсън.

— Сега е седем и деветнадесет, изминаха две минути — съобщи О’Шей. Милс погледна на югоизток от задния прозорец.

— Слънцето изгрява. Няма да ни вземат на борда, ако е светло — добави той.

— Какъв избор имат? — попита Лиза.

— Ами могат да изключат насочващите светлини за приземяване — отговори Милс. — Тогава ние няма да можем да разпознаем кораба. Единственото, което ми е известно, е, че е товарен. Нищо друго не зная, дори под какъв флаг плава. Смяташе се, че не трябва да ни казват нищо от съображения за сигурност, а вероятно и за да не можем да се приземим на кораба при дневна светлина и по този начин да го изложим на опасност. Всичко, което знаем, е, че трябва да търсим три жълти светлини на товарен кораб.

— Може би приятелите ти във Вашингтон са ни избрали някой съветски кораб — каза Холис.

— Това не е смешно — бледо се усмихна Милс.

— Чуйте ме — проговори Буров на английски през изпочупените си зъби. — Чуйте. Приземете този вертолет и ме оставете да сляза. Може да успеете да се измъкнете. Гарантирам ви, че на мъжете и жените в школата няма да се случи нищо лошо. Давам ви думата си.

В кабината настъпи пълна тишина, след това Холис каза на О’Шей:

— Поеми управлението. — Той се промъкна към задната част на кабината и се надвеси над Буров, чиито ръце бяха привързани към седалката с парче тел. Холис се втренчи в Буров, който също прикова очи в неговите.

— Искате ли нещо обезболяващо? — най-сетне попита Холис.

Буров се забави няколко секунди, после поклати отрицателно глава.

— Жаден ли сте?

— Да. Много.

— Остана ли нещо за пиене? — попита Холис.

— Само това — отвърна Милс и му подаде една бутилка. — Коняк. Истински.

Холис взе бутилката и я поднесе към покритите със съсирена кръв устни на Буров. Очите на Буров не го изпускаха нито за миг, после устните му се разтвориха и Холис изля половината от шишето в устата му. Буров изплю съсиреци кръв, но успя да преглътне по-голямата част от коняка. Холис видя, че очите на мъжа се напълниха със сълзи, и предположи, че се дължат на паренето, предизвикано от алкохола по устните и венците му.

— Нямаме вода — каза Холис.

Буров не отговори.

— Всичко свърши, разбирате ли. — Холис сложи тапата на шишето.

Буров пак не отговори.

— След няколко минути или ще бъдете затворник на един кораб, или ще умрете във водата. Нямате друг избор.

Буров кимна.

— Молите ли се?

— Не. Никога.

— Но майка ви ви е научила как да се молите.

Буров не отговори.

— Размислете.

— Поздравявам ви. Всички. А сега, моля, ме оставете сам — каза Буров и като че ли потъна по-дълбоко в креслото си, склонил надолу глава.

Холис погледна смазаното от бой лице на Додсън и после Буров.

— Трябва да отговаряте за много неща — каза Холис на Буров. — Ще се погрижа лично да отговаряте направо пред майор Додсън като представител на всички останали пилоти. — Холис се приближи към левия страничен прозорец и погледна на югоизток.