— Семейство Ландис няма вина — каза Лиза. — Ние ги поставихме в неудобно положение. Всичко беше между Сони и мен. Това не е човек, а свиня.

— Така ли? — усмихна се Буров. — Той беше чудесно момче, преди да почне да гледа американски филми. — Буров се разсмя.

— Приятен ден — Лиза стана.

Буров я върна обратно на стола й.

— Не. Моля ви. Стига словесни престрелки, някои неща, които трябва да обсъдя с вас.

Лиза седна с нежелание.

Известно време Буров наблюдаваше Холис и Лиза, после каза:

— Вероятно сто чули някои неща за мен и за това как управлявам този лагер. Питате се навярно какви са мотивите ми за всичко това. Обикновено хората ми задават такива въпроси, когато се сблъскат с някоя силна личност.

— Да — каза Холис, — а когато се сблъскам с някой ненормален, се опитвам да открия какъв тип шизофрения в увредила мозъка му.

— Не се заблуждавайте, че съм луд — леко се усмихна Буров. — Не съм, Холис, това, което съм разработил тук, е най-съвършената разузнаваческа школа в света. Всеки премиер и всеки член на централния комитет и на политбюро през последните десет години знаят моето име.

— Това невинаги е преимущество — напомни му Холис.

— Досега беше. Ще ви кажа какви са мотивите, които ме ръководят. Първият е безкрайно дълбоката ми омраза към Запада, за която, предполагам, се досещате. И колкото и смешно да звучи, тя се породи едва след като ми се наложи да си имам работа със стотици американци, едва тогава се научих да ви мразя, да мразя културата ви, глупавите ви книги и списания, безсмислените ви филми, егоизма ви, липсата на чувство за историзъм и безразличието ви към страданията, постоянно нарастващата консумация на абсурдни стоки и услуги и най-накрая невъобразимо нелепия ви късмет, който ви помага да избегнете всички нещастия.

— Това обхваща почти всичко — усмихна се Холис, после попита: — Но нали не твърдите, че сте научили всичко това от затворниците си?

— Инструкторите. Не, научих го от западната помия, която ме заливаше. Голямата ирония на тези пилоти е, че вероятно те са най-доброто, което може да предложи детинското ви общество. А вашата нация и правителството ви ги пропиляха така, както си позволяват да пропиляват всички ценни ресурси, с които разполагате. Вече ви намекнах за това в ресторанти в Лефортово и може би сега ще се съгласите с мен.

— Бих могъл, но няма да го направя. Вече съм обмислил всичко, Буров. Не се чувствам нито предаден, нито използван. Така че, ако този е методът, който използвате, за да накарате някого да намрази Америка, забравете го.

Буров се облегна на дивана и преметна крак върху крак.

— Добре. Но помислете за това. Ще ви кажа още нещо смешно и нелепо, което много ме забавлява. Когато курсантите ми отидат в Америка, те ще станат по-добри, по-работливи, по-знаещи и спазващи закона граждани, отколкото онези, които вие сами създавате.

— Вероятно даже ще си плащат и данъците.

Буров се взира в Холис няколко секунди, после продължи:

— Вторият ми мотив е чисто интелектуален. Просто съм очарован от предизвикателството да превръщам руснаци в американци. Мисля, че никога не е правено нищо подобно в такъв широк мащаб. А предвиждам и значително разширяване на възможностите в бъдеще. Следвате ли мисълта ми?

— Опасявам се, че да.

— Да. Планирам създаването на още подобни училища.

— И откъде ще си доставите инструкторите?

— Ще ги отвлечем, както отвлякохме вас и американките, които сега са тук. Но с по-широк размах. Мисля, че може да използваме подводници за залавянето на цели увеселителни корабчета. — Той се усмихна. — Може би ще опитаме в Бермудския триъгълник.

— Как може това да ви кара да се усмихвате? — каза Лиза. — Толкова е жестоко.

— Това е война — отговори Буров. — Знаем, че е жестоко. Вие не го разбирате. — Той отново насочи вниманието си към Холис. — След десет години ще имаме училища, подготвящи представители на всички основни индоевропейски нации по света. В цяла Европа, Южна Америка, Канада, Северна Африка, Австралия и Нова Зеландия — навсякъде, където етническият руснак може да мине за местен жител, ще има руснаци, които ще са се загнездили в самата тъкан на тези нации. До края на века ще покрием земята с мъже и жени, които изглеждат и се държат като германци, французи, англичани и всякакви други, но ще работят за Москва. Какво ще кажете? — попита той Холис.

— Това е много амбициозна програма за страна, която от седемдесет години се опитва да създаде новия съветски човек и още не може да се похвали с успех.

— Прекомерно много приказвате — каза Буров, като се наведе към Холис.

— Знам. Често ми навлича неприятности.

Буров кимна.

— Ето, това ми дава сили да работя.

— Добре. Сега може ли да си вървим?

— Не. Имам и други въпроси.

В стаята влезе възрастна рускиня, която носеше поднос с чайник и чаши. Тя остави подноса върху печката, погледна към Холис и Лиза и излезе.

— Заповядайте — каза Буров.

— Ако тази жена е затворник — отговори Лиза, — няма да се докосна до нищо, донесено от робинята ви.

— Какви скрупули имате! — Буров щракна с език. — Всъщност това е любимата ми майчица. — Той се изправи и наля три чаши чай. — Да. Имам майка. Имам и жена и сладка малка дъщеричка, Наталия. — Подаде чаша на Лиза, която тя прие, след това даде чай и на Холис и остана да стои до печката. Известно време се взира в Лиза, след това я попита: — Питам се дали не бихте искали да работите тук. В тази къща. Бих желал да учите Наталия на английски. Тя сега е на десет. Може би ще се съгласите да й станете нещо като гувернантка.

— Полковник Буров, вероятно се шегувате.

— Не. Искате ли да се запознаете с Наталия?

— Не.

— Нима ни намирате толкова отблъскващи?

— Имам много руски приятели, но вие не сте между тях.

— Ще видим — сви рамене Буров. — Времето лекува много рани.

— Това ли е единствената причина да ни поканите тук? — попита Холис и остави чашата си на пода до стола.

— Не. За съжаление възникна малък проблем. Началниците ми в Москва не одобриха решението ми да ви дам седмица за размисли. Така че трябва да вземете решението си сега. Надявам се, ще се съгласите, че е по-добре и за двама ви да бъдете тук, отколкото в някой неизвестен гроб.

— Отговорът ми е не — Холис стана.

— Не? Няма да работите тук за нас? — изгледа го с недоверие Буров.

— Точно това казах.

— Тогава ще трябва да ви разпитаме най-подробно, след което да ви застреляме.

— Следователно, няма какво да губя, ако сега ви убия.

Буров остави чашата си на камината и се дръпна настрани от Холис. Лиза се изправи. Изглежда, Буров не можеше да реши дали да извика дежурния, или не.

— Въоръжен ли сте? — попита той Холис.

— Нямам нужда от оръжие, за да ви убия.

— Така ли? Мислите се за толкова силен? Аз също се грижа за формата си.

— Чудесно. Тъкмо ще бъде по-интересно. — Холис се приближи до Буров.

— Останете на мястото си! — рязко му заповяда Буров.

— Сам, моля те — намеси се Лиза. — Ще работя за вас — каза тя на Буров. После се обърна към Холис. — Моля те, Сам. Говорихме вече. Не си заслужава да платим с живота си за това. Кажи „да“. Моля те. — Тя сграбчи ръката му. — Какво значение има дали ще се появят още двама инструктори? — После отново се обърна към Буров. — Ще се съгласи. Само му дайте малко време.

Буров сякаш се замисли. Загледа се в Лиза и отговори:

— Заповядано ми е днес да получа отговор от вас. Ако до шест часа не кажете „да“, незабавно ще бъдете отведени в килиите. Разбирате ли?

Лиза кимна.

— Днес съм в добро настроение и ще ви кажа защо — продължи Буров. — Заловихме майор Додсън. Беше на по-малко от двеста метра от западната стена на посолството ви. И така, на чия страна е съдбата, какво ще кажете?

Холис не отговори и се обърна, за да си ходи.

— Да, сега можете да вървите — каза Буров. — Съобщете ми какво сте решили в кабинета ми в шест часа следобед. — И той посочи вратата.