— О… Господи… — Тя коленичи пред него и те започнаха да се галят на топлината на електрическата печка. — Този приятел е голям и твърд като камък. Съвсем си си добре.

— Какво облекчение.

— Ти ме разсъблече с измама — тя го погледна сърдито.

— Не аз.

Те се изправиха заедно и легнаха в застланото с дебели завивки легло. Холис се качи върху нея, тя го пусна в себе си и обви крака около кръста му.

— Сам… колко глупава съм била… — прошепна тя. — Точно от това съм имала нужда… от твоята любов.

— Това е всичко, което имаме тук, Лиза.

— Сам, искам да живея. Имаме нужда от още време… Твърде рано е всичко да свърши.

— Да, би било твърде рано. Обичам те, Лиза. Не го забравяй.

Те се движеха бавно, без да бързат, като хора, които знаят, ме имат много часове пред себе си, но малко дни, като войници, които се връщат в отпуска от фронта, спомни си Холис, когато времето се брои по минути и всяка минута е изпълнена със своя собствена стойност и малки удоволствия, които никога преди не са били изпитвани и оценявани.

Ръцете на Лиза се плъзгаха нежно и бавно по врата му, по раменете, надолу по гърба и после отново нагоре по гръбначния му стълб. Холис сложи шепите си под дупето й и я повдигна нагоре, като същевременно се опитваше да проникне още по-дълбоко в нея. Той свърши и спазмите му я доведоха до оргазъм.

Те лежаха неподвижни, заслушани в пълната тишина, царяща в стаята, чуваха дишането и туптенето на кръвта в ушите си.

— Нашата победа — каза Лиза и се притисна до него.

Излязоха да потичат покрай главния път. Подминаваха ги и други, предимно мъже, които тичаха в различни посоки. Всички им махаха.

— Колко приятелски настроено общество — каза Лиза. — Като в Сий Клиф в събота сутринта. Но къде са жените?

— Предполагам, че рускините не бягат за здраве.

— Вярно. Никога не съм ги виждала да тичат в Москва. Завиха вдясно от главния път и извървяха няколкостотин метра.

— Къде отиваме? — попита Лиза.

— Да навестим Буров у дома му.

— Можеш да отидеш там без мен — тя се обърна да си върви, но той я хвана за ръката. — Няма да отида в къщата на този човек.

— Той ни покани.

— Не ме интересува. Не разбираш ли? Опитай се да се поставиш на мое място, като жена. Искаш ли да ти го обясня образно. Той стоеше в килията ми, докато жената ме претърсваше много основно.

— Разбирам — кимна Холис. — Ще му кажа, че не се чувстваш добре.

— Защо искаш да ходиш там?

— Защото трябва да си върша работата. Трябва да видя всичко, което мога.

— Но по каква причина?

— Не знам точно, но не искам да бъда неподготвен, когато нещо се случи.

За момент Лиза стоя мълчаливо, после се обърна и тръгна към къщата на Буров.

Главният път свършваше при един плавен завой, откъдето в далечината се виждаше караулка, високата телена ограда под електрическо напрежение и вратата от същия тип. Двамата часови на КГБ ги наблюдаваха, докато се приближаваха. Един от тях свали оръжието си и го стисна под мишницата си.

— Стой!

Холис и Лиза спряха и мъжът тръгна към тях.

— Махайте се! — каза той на английски. — Вървете си!

— Имаме среща с полковник Буров — каза Холис на руски. — Аз съм полковник Холис.

Часовият ги изгледа от главата до петите, после попита на руски:

— Вие новите американци ли сте?

— Точно така. Въпреки че руският ми е малко по-добър от вашия.

Часовият го погледна, после се обърна, отиде до караулката и се обади по телефона. Махна на Холис и Лиза, които минаха през вратата и тръгнаха по асфалтовата пътечка, широка колкото за велосипед. До караулката имаше кучкарник, зад чиято телена ограда ръмжаха шест немски овчарки. Кучетата незабавно започнаха да лаят и се изправиха с опрени на телената мрежа лапи.

Холис и Лиза продължиха по пътеката. Дачата на Буров бе разположена сред високи борове, разредени, за да пропускат малко светлина към къщата и земята. Сред килима от борови иглички и шишарки се подаваха пъновете на отрязаните дървета.

Самата дача представляваше двуетажна дървена постройка, с общо взето, модерна архитектура и огромни прозорци. На покритата с чакъл пътека до къщата бе построен нов гараж, в който беше паркиран понтиакът. Холис отиде до входната врата и почука.

Вратата се отвори и един часови на КГБ ги покани вътре. Влязоха в широко преддверие, където имаше бюро за дежурния, един стол и окачалка за дрехи.

Дежурният ги въведе в голяма приятна всекидневна с облицовани с борови дъски стени.

Буров стоеше по средата на стаята, облечен в униформените си панталони, ботуши и риза, но без сако.

— Добро утро.

Холис не му отговори и се огледа. Видя, че мебелите бяха руско производство, но нямаха нищо общо с боклуците, сред които живееше народът. Всичко в стаята изглеждаше така, сякаш току-що е било донесено от фоайето на хотел „Украйна“ — мебелировката беше от 30-те години, масивна и трайна, на Запад биха нарекли този стил „арт деко“, руснаците официално го назоваваха социалистически реализъм, а народът му викаше сталинистки стил. По стените висяха големи платна, на които бяха изобразени необичайно красиви селяни, щастливи заводски работници и бойци от Червената армия, готови за битка. Единственото, което липсваше в тази сякаш извадена от 30-те години стая, помисли си Холис, бе усмихнатият Чичо Джо — или поне някоя негова снимка.

— Както казвате вие в Америка — каза Буров, като проследи погледа на Холис, — такива неща вече не се правят. През последните години пожертвахме качеството заради количеството. Има много хора, които искрено искат да се върнем към времето, когато производството на некачествени стоки и лошото строителство се наказваха с разстрел.

— Вероятно има и по-малко крайни методи за контролиране на качеството — каза сухо Холис. — Но вие сте сталинист, Буров?

— Ние не използваме тази дума — отговори Буров. — Но определено се възхищавам от този човек, макар и не от всичките му методи. Седнете, моля. — Буров им посочи далечния ъгъл на стаята, където имаше стара руска порцеланова камина, в която горяха дърва — единственото наистина старо нещо в стаята. Холис и Лиза седнаха в креслата, чиято дървена част бе направена от черно лакирано дърво, обковано с неръждаема стомана.

Буров направи знак на дежурния да напусне.

— Ако трябваше да отгатна какъв е вашият вкус, полковник Буров — каза Лиза, — щях да предположа, че е точно това.

Той недоверчиво се усмихна.

Тя се загледа в големите платна с жънещи пшеница селяни — едри здрави мъже и жени с усмихнати открити лица и развети червени забрадки.

— Никога не съм виждала такова нещо по полята — обади се Лиза. — Предполагам, че и художникът не е виждал.

— Наричаме това идеал. — Той седна на дивана срещу тях. — Е, как я карате?

— Ние сме в затвор — отговори Холис. — Как мислите, че я караме?

— Не сте в затвор — кратко отговори Буров. — Кажете ми — от това, което сте видели досега, какво мислите за школата?

— Впечатлен съм — каза Холис.

Буров кимна, сякаш бе очаквал този отговор.

— Първи делови въпрос. — Буров погледна Холис. — Нападнали сте Сони Еймис.

— Защо не поговорим най-напред за физическото насилие, което бе упражнено върху госпожица Роудс и мен от Виктор, Вадим и от вас?

— Това не беше насилие. Това беше делови въпрос, а и всичко се случи, преди да станете част от света на тази школа, затова и не може да се обсъжда. Защо ударихте Сони? Защото е оскърбил госпожица Роудс?

— Не, уреждах делови отношения.

— Аз определям правилата тук, полковник Холис. Много съм стриктен, когато става въпрос за законите и правилата. И съм справедлив. Пращам курсантите в затвора, ако ги хвана да се бият, закачат жените, крадат и така нататък. Веднъж застрелях курсант заради изнасилване. Трябва да има ред и дисциплина, за да може тази школа да работи. Тук не е като в Америка. Ако решите да останете — добави Буров, — ще проведа пълно разследване на случая, за да разбера чия е била вината.