— Идеята не е лоша — промърмори Лъдуиг.

И идеята наистина не бе лоша. Ако човекът се окажеше достатъчно интересен, материалът би бил добър и определено бе от типа, който хората обичаха да четат. Бъдещето на града бе винаги тема номер едно в разговорите в Медисин Крийк.

— Страхотно. Той ще бъде тук до пет минути. Ще ви запозная, след което ще ви оставя насаме.

— Добре — преглътна отново Лъдуиг.

Ридър най-сетне пусна рамото на Лъдуиг. Той усети хладинка на мястото, където бе лежала топлата и влажна длан.

— Ти си добро момче, Смити.

— Точно така.

Точно тогава радиостанцията на шерифа изпука. Хейзън я откачи от колана си и натисна бутона за приемане. Лъдуиг чуваше тенекиения глас на Тад, който правеше сутрешния си доклад за произшествията.

— Някакъв шегаджия спихнал всичките гуми на треньора по футбол — долетя гласът на помощник-шерифът.

— Нататък — прекъсна го Хейзън.

— Още едно мъртво куче. Този път — в канавката край пътя.

— Господи! Нататък.

— Жената на Уили Стот съобщи, че снощи не се прибрал.

Шерифът извъртя нагоре очи.

— Провери при Суийд в „Уагън уийл“. Сигурно отново си отспива махмурлука в задната стаичка.

— Слушам, сър.

— Аз сам ще проверя кучето.

— На две и половина мили в западна посока по „Дийпър роуд“ е, сър.

— Разбрано.

Хейзън окачи отново радиостанцията на колана си, угаси цигарата в пепелника, взе шапката си от съседния стол, наложи я и се изправи.

— Довиждане, Арт. Благодаря, Смити. Трябва да вървя.

Шерифът си тръгна и сякаш по разписание доктор Стантън Чонси се материализира в далечния край на алеята за боулинг и се заоглежда.

Ридър го повика, размаха ръка иззад стъклото. Чонси кимна, мина покрай алеята и влезе в „Касъл клъб“. Вървеше със същата вдървена походка, която бе направила впечатление на Лъдуиг на социалната сбирка. Огледа пластмасовия декор и на Лъдуиг му се стори, че в очите му проблесна пламъче — дали му бе забавно, или пък бе израз на презрение?

Ридър се изправи, това стори и Лъдуиг.

— Недейте да ставате заради мен — възпря ги Чонси. Ръкува се с тях и всички седнаха.

— Доктор Чонси — започна Ридър, — искам да ви представя Смит Лъдуиг от „Край каунти куриър“, нашият местен вестник. Той е издателят, редакторът и репортерът. Човекът-оркестър — засмя се той.

Лъдуиг се озова срещу доста студени сини очи, обърнати към самия него.

— Това сигурно е много интересно за вас, господин Лъдуиг.

— Наричайте го Смити. В Медисин Крийк не държим на официалностите. Това е един дружелюбен град.

— Благодаря ти, Арт. — Чонси се обърна към Лъдуиг: — Смити, надявам се да ме наричате Стан.

— Виж, Стан, Смити иска да пусне статия за теб, а аз трябва да вървя, затова ще ви оставя насаме. Поръчвайте каквото пожелаете, аз плащам сметката.

В следващия миг Ридър вече го нямаше, а Чонси бе обърнал двете си студени очи към Лъдуиг. Последният се запита какво ли очакваше от него. След това си спомни, че би трябвало да направи интервю. Извади бележник и писалка.

— Ако нямаш нищо против, бих предпочел да работя с предварително представени ми въпроси — каза Чонси.

— Де да можехме да сме толкова добре организирани — отвърна Лъдуиг, едва намерил сила за усмивка.

Чонси не се усмихна.

— Кажи ми какъв материал имаш предвид?

— Очерков в основата си. Нали разбираш — за човека, който стои зад проекта и т.н.

Последва мълчание.

— Това е една доста чувствителна тема. И точно така трябва да се подходи към нея.

— Това ще бъде благоприятна, балансирана статия за учения, а не за подробностите относно експерименталното поле.

Чонси се замисли.

— Трябва да видя материала, преди да бъде отпечатан.

— Тук обикновено нямаме подобна практика.

— В моя случай ще се наложи да направиш изключение. Такава е университетската политика.

Лъдуиг въздъхна.

— Много добре.

— Давай — каза Чонси и се облегна назад.

— Би ли искал кафе, нещо за закуска?

— Закусих преди часове, в Дийпър.

— Добре тогава. Нека да видим.

Лъдуиг отвори бележника си на празна страница, оглади я, приготви химикалката си и се опита да измисли няколко сбити въпроса.

Чонси погледна часовника си.

— Аз наистина съм зает човек, затова бих бил благодарен, ако ограничиш всичко до петнайсетина минути. Следващия път е желателно да ми предоставиш предварително въпросите, вместо да ги съставяш в момента. Това е обичайна любезност, когато интервюираш някого, чието време е ценно.

Лъдуиг въздъхна.

— И така, разкажи ми за себе си: къде си ходил на училище, как е възникнал интересът ти към селското стопанство, ей такива неща.

— Роден съм и съм израсъл в Сакраменто, Калифорния. Там завърших гимназия и постъпих в Калифорнийския университет в Дейвис, където завърших биохимия. Завърших с Фи-Бета-Капа, сума кум лауде (пълно отличие) през 1985-а. — Замълча за миг и додаде: — Трябва ли да ти кажа как се пише сума кум лауде по букви?

— Мисля, че ще се справя.

— След това постъпих в Станфордския университет, където завърших четири години по-късно това означава 1989-а — с докторат по молекулярна биология. Дисертацията ми бе отличена с медала „Хенсли“. Пише се Х-Е-Н-С-Л-И. Малко след това постъпих в биологическия факултет на Канзаския щатски университет. През 1995 година ми беше дадена катедрата на почетния професор по молекулярна биология Лион Трокмортън и освен това през 1998 година станах директор на Програмата за развитие на селското стопанство.

Той спря, за да може Лъдуиг да навакса.

Вестникарят бе пускал маса скучни истории и можеше отдалеч да помирише подобна, а тази вонеше до небесата. Медалът „Хенсли“, Боже Господи. Този тип тъпанар ли беше, или какво?

— Добре, благодаря, Стан. Кога всъщност генетичното инженерство привлече вниманието ти? Кога разбра какъв всъщност искаш да станеш?

— Ние не говорим за генно инженерство. Говорим за генетично усъвършенстване.

— Е, добре тогава — за генетичното усъвършенстване.

Изражението на Чонси придоби за кратко набожен вид.

— Когато бях на дванайсет или на тринайсет години, видях в списание „Лайф“ снимка на група умиращи от глад деца в Биафра. Бяха заобиколили камион на ООН, опитвайки се да получат шепа ориз. И тогава си помислих: Искам да направя нещо, за да нахраня тези гладуващи деца.

Какъв тъпанар! Но Лъдуиг записваше всичко прилежно.

— А баща ти? Майка ти? С какво се занимаваха те? Има ли приемственост в науката в семейство ти?

Последва кратко мълчание.

— Бих искал да задържим фокуса върху самия мен.

„Бащата сигурно е бил шофьор на камион и е пребивал жена си“, помисли си Лъдуиг.

— Добре Кажи ми, публикувал ли си статии и книги?

— Да. Доста на брой. Ще ти пратя по факса копие от биографията ми, ако ми дадеш номера си.

— Нямаме факс, съжалявам.

— Разбирам. Честно казано, намирам го за загуба на време да отговарям на такива въпроси, когато ще е далеч по-просто да получиш сам тази информация от отдела за връзки с обществеността на КЩУ. Разполагат с мое досие, дебело една педя. И далеч по-добре ще е да ме интервюираш, след като си прочел някои от трудовете ми. Това просто спестява времето на всички.

Той отново погледна часовника си.

Лъдуиг промени темата.

— И защо Медисин Крийк?

— Нали мога да напомня, че още не сме избрали Медисин Крийк?

— Знам, но защо градът е сред претендентите?

— Търсим едно средностатистическо място с типични условия за развитие на растенията. Медисин Крийк и Дийпър бяха избрани след всеобхватно компютърно изследване на стойност двеста хиляди долара, което обхвана над сто града в Западен Канзас. Сега сме в третия стадий на проучването, което трябва да вземе решението за проекта. Вече постигнахме споразумения със съответните агробизнеси за достъп до земите им. Единственото, което ни предстои да направим, е да изберем измежду двата града. И точно затова съм тук: да взема окончателното решение и да го обявя в понеделник.