Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

— Госпожице Суонсън? Скоростта.

— Извинете — натисна спирачките тя. — Мислех си, че вие от ФБР можете да си карате колкото си поискате бързо.

— Аз съм в отпуск.

— Шерифът винаги кара със сто мили в час, дори когато не е на работа. А и винаги можете да разберете, когато в „Уагън уийл“ има пресни еклери. Тогава кара със сто и двайсет.

Продължиха по-полека по гладкия асфалт известно време, без да разговарят.

— Госпожице Суонсън, погледнете по-нататък по пътя, ако обичате. Виждате ли къде е паркирана колата на шерифа? Спрете зад нея.

Кори присви очи и се взря в настъпващия здрач. Видя паркираната на банкета срещу движението патрулка със запалени буркани. На около четвърт миля навътре в царевицата погледът й улови реещото се ято лешояди.

Изведнъж нещо в съзнанието й прещрака.

— Господи — рече тя, — да не би да има още някой…

— Това остава да се провери.

Кори спря зад патрулката и включи аварийните светлини. Пендъргаст слезе.

— Може да се забавя малко.

— Няма ли да дойда с вас?

— Боя се, че не.

— Няма проблем, взела съм си книга.

Тя изгледа как Пендъргаст изчезва в царевиците и почувства леко раздразнение. След това обаче вниманието й се насочи към задната седалка. Винаги имаше пет-шест книги разхвърляни там — научна фантастика, ужаси, понякога и тийнейджърско любовно романче, което за нищо на света не би позволила да я видят, че чете. Докато чакаше, щеше да започне поредния техно трилър. Взе книгата, но пак се спря. Идеята да си седи в колата и да си чете насаме, нещо не й се нравеше както преди. Не можеше да се стърпи и да не погледне отново кръжащите лешояди. Сега се бяха издигнали по-високо. И въпреки прииждащия здрач, можеше да види, че са възбудени. Може би шерифът ги бе подплашил. Почувства тръпката на любопитството: там, в царевичния блок, може би имаше нещо много по-интересно, отколкото щеше да намери в някой от романите, които я откъсваха от действителността.

Изсумтя нетърпеливо и хвърли книгата на задната седалка Пендъргаст не можеше да я държи така настрани. И тя имаше толкова право да види какво става, колкото и останалите.

Отвори рязко вратичката и пое между прашните редове. Забеляза откъде бе минал шерифът. Имаше следи и от по-тесни от клоунските обувки на шерифа — може би на добросъвестния му, но абсолютно тъп помощник Тад. А до тях — леките стъпки на Пендъргаст.

В царевицата бе много горещо и клаустрофобично. Стеблата се извисяваха далеч над главата на Кори и като минаваше покрай тях, те изшумоляваха и я поръсваха с прах и полен. В небето все още имаше светлина, но в царевицата нощта сякаш вече беше паднала. Кори усети, че се задъхва от ходенето. Запита се дали в крайна сметка това бе добра идея. Никога не бе навлизала така в царевицата. Винаги я бе ненавиждала дълбоко. Започваше се през пролетта, когато гигантски машини пореха безкрайните ниви и оставяха подире си облаци прах, които обгръщаха града и чак леглото й се пълнеше с пепел. След това царевицата поникваше и единственото нещо, за което всички говореха в продължение на четири месеца, бе времето. Пътищата постепенно биваха ограждани със „стени“ от царевица, докато човек не добиваше впечатлението, че шофира в тунел. Сега царевицата вече жълтееше и съвсем скоро гигантските машини щяха да се върнат, за да стане земята отново гола и грозна, като бръснат пудел.

Беше ужасно: прахът изпълваше ноздрите и пареше в очите й, а от мириса на плесен и на целулоза й се повдигаше. И навсякъде тази царевица, която навярно нямаше да храни хората, дори не и животните, а колите. Автомобилна царевица. Гадост, гадост, гадост.

И ето, че тя изведнъж се озова пред малка отъпкана поляна. Там бяха шерифът и Тад, с фенерчета, наведени над нещо. Пендъргаст стоеше по-встрани и когато тя се появи, той се обърна към нея — светлите му очи бяха почти безцветни в спускащия се сумрак.

Сърцето на Кори се сви. По средата имаше нещо. Но когато се застави да погледне, осъзна, че беше само едно мъртво куче. Беше кафяво и толкова надуто от газовете на разложението, че козината му бе като настръхнала, изглеждаше като ужасна четиринога риба балон. В неподвижния въздух сякаш висеше ужасна, сладникава миризма, чуваше се постоянното бръмчене на мухите.

Шерифът се обърна.

— Е, Пендъргаст — каза той с мек тон, — както изглежда сме се разкарвали за нищо.

След това погледът му се отмести от рамото на Пендъргаст и се спря върху нея. Изгледа я в продължение на няколко неловки секунди, преди да погледне отново към Пендъргаст. Агентът не каза нищо.

Той бе извадил малко фенерче и лъчът му играеше по надутия труп. На Кори й призля — тя позна кучето. Беше шоколадов на цвят лабрадор, не съвсем чистокръвен, разбира се, и принадлежеше на сина на Суийд Кейхил — симпатично дванайсетгодишно луничаво хлапе.

— Добре, Тад — каза шерифът и плесна по отпуснатото рамо заместника си, — видяхме всичко, което имаше да се види. Да приключваме.

Пендъргаст бе приближил и бе коленичил, за да огледа кучето по-отблизо. Разпръснатите мухи се извиха в облак над трупа.

Шерифът мина покрай Кори, без да й обърне внимание и като стигна до края на полянката, се обърна:

— Пендъргаст? Идваш ли?

— Не съм приключил с огледа си.

— Намери ли нещо интересно?

Последва кратка пауза, след която Пендъргаст отговори:

— Това тук е ново убийство.

— Ново убийство ли? Мъртво куче в царевицата на две мили от мястото на убийството на Суег?

Кори гледаше с притаен ужас как агентът от ФБР повдигна главата на кучето и леко я завъртя напред-назад, после я отпусна отново и освети с фенерчето си устата, ушите и хълбока му. Ядосаните мухи се разбръмчаха по-силно.

— Е? — попита шерифът, тонът му бе станал по-остър.

— Вратът на кучето е счупен насилствено — рече Пендъргаст.

— Сигурно го е ударила кола. Довлякло се е тук да умре. Случва се непрекъснато.

— Колата не би постъпила така с опашката му.

— Каква опашка?

— Точно това е въпросът ми.

И шерифът, и Тад насочиха лъчите на фенерчетата си към задницата на кучето. Там, където е била опашката му, сега имаше само розов израстък с бяла кост в средата.

Шерифът не каза нищо.

— А ей там — посочи с лъча на фенерчето си Пендъргаст, — мисля, че ще откриете отпечатъците от стъпките на убиеца. От боси крака, четирийсет и четвърти номер — ще водят обратно към реката. Същите отпечатъци, които намерихме на мястото на първото убийство.

Последва ново мълчание. След което заговори шерифът:

— Е, Пендъргаст, мога да кажа само, че донякъде изпитах облекчение. Ти си мислеше, че си имаме работа със сериен убиец. А сега знаем, че е някакъв побърканяк. Да убие куче и да му отреже опашката. Боже Господи!

— Но тук ще забележите и разликите. В това убийство няма церемония, нямаме усещането, че трупът е аранжиран като в „жива картина“.

— И?

— Това не се вписва в модела. Но, разбира се, това означава само, че си имаме работа с нов модел, всъщност с изцяло нов тип.

— Нов тип какво?

— Сериен убиец.

Хейзън извъртя театрално очи.

— Ако питаш мен, все още си имаме работа с едно убийство. Кучето не се брои. — Обърна се към Тад. — Обади се на съдебния лекар и да откараме това куче в Гардън сити за аутопсия. Извикай специалистите по оглед на местопрестъпленията да хвърлят едно око на отпечатъците, които намерят. Нека щатските да поставят охрана. Искам мястото да бъде „запечатано“. Никакъв неоторизиран персонал. Ясно?

— Ясно, шерифе.

— Добре. А сега, Пендъргаст, надявам се, че ще съпроводиш веднага всички неоторизирани извън мястото на престъплението.

Кори подскочи, когато той изведнъж освети лицето й.

— Шерифе, сигурно нямате предвид моята помощничка, нали?

Последва заредено с гръмотевици мълчание. Кори го погледна и се запита каква ли бе играта му сега. Помощничка? Старите й подозрения се възродиха отново; следващия път сигурно ще поиска да му асистира и в гащите.

21
{"b":"200058","o":1}