— Първата фаза ли?

— Постигнал е онова, което е възнамерявал. Усъвършенствал е формулата си.

— Нима сериозно смятате, че Ленг е бил в състояние да удължи живота си?

— Той определено е вярвал, че може. Вече бил в състояние да започне производство. Щели да са необходими още жертви, но далеч по-малко отпреди. „Музеят“ с големия трафик на хора вече не му бил необходим. Всъщност той се бил превърнал в бреме. За Ленг било задължително да заличи следите си и да започне на чисто.

Последва кратко мълчание, след което Пендъргаст продължи:

— Година преди сградата да изгори, Ленг е предложил услугите си на два приюта в квартала — приюта „Петте кьошета“ и „Девическото общежитие“. Те били свързани с лабиринт от подземни тунели, който през деветнайсети век покривал целия район на Петте кьошета. По времето на Ленг двата приюта били свързани с уличка на име „Кравешкия кът“. Освен с окаяните си сгради, тя била известна и със старинна подземна помпена станция, останала от времето на езерото. Водопроводите били запечатани около месец преди Ленг да се свърже с приютите. И това не е никакво съвпадение на дата.

— Какво искате да кажете?

— Изоставената помпена станция е била мястото на производствената лаборатория на Ленг. Мястото, където се е преместил след изгарянето на „Музея на Шотъм“. Било е безопасно място и нещо повече — имало е лесен достъп под земята до двата приюта. Идеално място да започне производство на веществото, което, както вярвал, ще продължи живота му. Разполагам тук с плановете на помпената станция и на водопроводите — Пендъргаст махна леко с ръка.

Нора погледна сложните чертежи. Питаше се какво бе изтощило толкова агента. Преди един ден изглеждаше много по-добре. Надяваше се състоянието му да не се беше влошило.

— Днес, разбира се, приютите, жилищните сгради, дори много от улиците вече ги няма. Точно над производствената лаборатория на Ленг била построена триетажна каменна къща. На улица „Дойърс“ номер 99, издигната през двайсетте години наблизо до площад „Чатъм“. Разпределена на едностайни жилища с отделен апартамент с две спални на партера. Всички следи от лабораторията на Ленг ще са скрити под тази сграда.

Нора се замисли за миг. Да се разкопае производствената лаборатория на Ленг несъмнено щеше да бъде вълнуващ археологически проект. Там щеше да има доказателства и тя като археоложка можеше да ги открие. Запита се още веднъж защо Пендъргаст се интересуваше толкова от тези убийства през деветнайсети век. Щеше да донесе някакво историческо утешение да узнае, че убиецът на Мери Грийн е разкрит… Ходът на мислите й изведнъж секна. Тя си имаше работа, която да свърши, трябваше да спасява кариерата си. Трябваше да си напомни още веднъж, че всичко това бе история.

Пендъргаст въздъхна и се обърна леко в леглото си.

— Благодаря ви, доктор Кели. А сега най-добре си вървете. Страшно се нуждая от сън.

Нора го погледна изненадана. Очакваше нова молба за помощ.

— Но защо поискахте да дойда?

— Вие ми помогнахте много в това разследване. Неведнъж ви молих за повече информация, отколкото аз можех да ви дам. Предположих, че бихте искали да узнаете какво съм открил. Най-малкото заслужихте това. Има един отвратителен термин, който човек напоследък може да чуе често: „приключване“. Отвратителен, но в този случай — подходящ. Надявам се чутото да ви донесе в известна степен чувството за „приключване“, за да можете да продължите работата си в музея, без да изпитвате усещането за несвършена работа. Приемете най-искрените ми благодарности за помощта ви. Тя беше безценна.

Нора усети как я бодна обида от това рязко отстраняване. Напомни си, че бе желала точно това… Нали така? След малко заговори:

— Благодаря ви за добрите думи. Но ако питате мен, тази работа изобщо не е довършена. Ако сте прав, то следващата логична стъпка изглежда е улица „Дойърс“ номер 99.

— Точно така. Партерният апартамент сега е незает и едни разкопки под всекидневната ще бъдат много полезни. Възнамерявам да го наема и да предприема разкопките. И точно затова трябва да се възстановя колкото е възможно по-бързо. Пазете се, доктор Кели — рече той и се размърда, за да даде знак, че е приключил разговора.

— Кой ще извърши разкопките? — попита тя.

— Ще намеря друг археолог.

Нора го изгледа остро.

— Откъде?

— Чрез офиса ни в Нови Орлеан. Там са по-гъвкави, когато стане реч за моите… проекти.

— Точно така — отвърна бързешком Нора. — Но това не е типична археоложка работа. Изисква се човек, който има по-специални умения в…

— Да не би да предлагате себе си?

Нора замълча.

— Разбира се, че не. Затова не ви и помолих. Вие неведнъж изразявахте желанието си да се върнете към по-нормално русло на работа. Аз ви натоварих прекалено много. Освен това разследването поел опасно направление — далеч по-опасно, отколкото първоначално предполагах. Предположение, за което скъпо си платих, както виждате. Не бих искал да ви излагам на повече опасности, отколкото досега.

Нора се изправи.

— Е — рече тя, — предполагам, че това е решено. За мен беше удоволствие да работя с вас, господин Пендъргаст, ако удоволствие е точната дума. Но определено беше интересно.

Тя изпитваше някаква смътна неудовлетвореност от този изход, макар че беше дошла тук, за да го постигне.

— Наистина — каза Пендъргаст. — Много интересно.

Тя тръгна към вратата, но се спря, спомнила си нещо.

— Но аз пак ще бъда във връзка с вас. Получих бележка от Райнхарт Пък от архивите. Съобщава, че е открил някаква нова информация и ме моли да се отбия при него по-късно следобед. Ако ми се види полезна, ще ви я предам.

Бледосините очи на Пендъргаст продължаваха да я гледат внимателно.

— Направете го непременно. Още веднъж приемете благодарностите ми, доктор Кели. И бъдете много внимателна.

Тя кимна, обърна се и усмихната посрещна злобните погледи, докато минаваше покрай сестринската стая.

Вратата на архива остро изскърца, когато Нора я отвори. Никой не отговори на почукването й, а вратата бе отключена — очевидно нарушение на правилата. Много странно.

Мирисът на стари книги и документи, на гниене, с който изглежда бе проникнат целият музей, атакува ноздрите й. Писалището на Пък беше обляно в кръг светлина, отвъд който се издигаше стена от пълен мрак. Самият Пък не се виждаше никъде.

Нора погледна часовника си. Беше четири следобед. Бе дошла точно навреме.

Пусна вратата и тя бавно се затвори. Завъртя ключа и приближи към писалището, токчетата й потракваха по мраморния под. Регистрира се машинално — написа името си най-отгоре на новата отгърната страница. Писалището беше по-подредено от обикновено, по средата на зелената филцова подложка имаше само една бележка. Погледна я. „При трицератопса в дъното съм.“

Трицератопса, помисли си Нора, вгледана в мрака. Само Пък можеше непрекъснато да бърше праха от старите реликви. Но къде, по дяволите, беше трицератопсът? Не си спомняше да го е виждала. А и осветлението не бе запалено, за да го види. Огледа се. Нямаше и план на архива. Естествено.

Почувствала как я обзема раздразнение, тя тръгна към таблото с ключовете от слонова кост. Щракна няколко напосоки. Тук и там във вътрешността на архива пламнаха светлини. Хвърляха дълги сенки върху металните лавици. Най-добре е да ги включа всичките, рече си тя, и с опакото на ръката си прещрака цялата редица. Но дори когато светнаха всички лампи, архивът си оставаше странно тъмен — преобладаваха огромни „джобове“ от пълна тъмнина, а проходите между лавиците бяха здрачни.

Тя изчака, може би Пък щеше да я повика. Но не се чуваше нищо друго, освен далечно прокапване на тръбите на парното и съскането на вентилационната система.

— Господин Пък? — извика тихо тя.

Ехото от гласа й стихна. Никакъв отговор.

Извика отново, този път по-силно. Архивът беше толкова обширен, че се запита дали виковете й биха могли да се чуят до дъното му.