— Слушам, сър.

— Лейтенант детектив Пайлс, вие идвате с мен.

— Слушам, сър.

Къстър изгледа строго Манети.

— Отведете ни в кабинета на доктор Колъпи. Трябва да поговорим по работа.

— Последвайте ме — рече директорът по сигурността с още по-нещастно изражение.

Къстър даде знак на останалите и те го последваха в големите кънтящи зали, изкачиха се със също тъй гигантски асансьор няколко етажа по-нагоре, минаха през още зали, пълни с най-различни експонати — Господи, това Място бе тъпкано с всевъзможни странни неща — докато най-сетне стигнаха до голяма тапицирана врата, която водеше към още по-голям кабинет с ламперии. Вратата бе наполовина отворена и през нея се виждаше дребна жена, седнала зад писалище. Като ги видя, тя се изправи.

— Дошли сме да се срещнем с доктор Колъпи — заяви Къстър и се огледа, питайки се защо секретарката имаше толкова хубав кабинет.

— Съжалявам, сър — отвърна жената. — Но доктор Колъпи не е в кабинета си.

— Не е ли? — рекоха в хор Къстър и Манети.

Секретарката поклати глава, изглеждаше объркана.

— Не се е връщал след обяд. Каза, че имал да свърши някаква важна работа.

— Но от обяд минаха няколко часа — каза Къстър. — Няма ли начин да се свържем с него?

— Има личен клетъчен телефон — отвърна секретарката.

— Наберете номера. — После Къстър се обърна към Манети: — А вие позвънете на другите началници и вижте дали не знаят къде е този Колъпи.

Манети отиде до друго писалище и вдигна слушалката. Големият кабинет потъна в тишина, ако не се броят изписукванията на набраните номера. Къстър се огледа. Кабинетът бе с ламперия от много тъмно дърво и бе пълен с мрачни картини и отблъскващи експонати зад стъклени витрини. Господи, това тук беше „къщата на ужасите“.

— Клетъчният телефон е изключен, сър — каза секретарката.

Къстър поклати глава.

— Няма ли някакъв друг номер, на който да позвъните? У дома му, например?

Секретарката и Манети се спогледаха.

— Не ни е разрешено да му звъним там — каза тя, още пообъркана.

— Не ме интересува какво ви е разрешено. Става дума за неотложна полицейска работа. Обадете се у дома му.

Секретарката отключи едно чекмедже на писалището, разрови се в папка с индексни картони, извади един. Погледна го така, че да го заслони от погледите на Къстър и Манети. Върна картончето на мястото му, заключи чекмеджето и набра номера.

— Никой не отговаря — рече тя след малко.

— Продължете да звъните.

Мина още половин минута. Секретарката остави слушалката върху вилката.

— Никой не отговаря.

Къстър извъртя очи.

— Добре, слушайте сега. Не можем да губим повече време. Имаме достатъчно основания да смятаме, че ключът към разкриването на серийния убиец, известен като „Хирурга“ — а може би към самото му залавяне, — ще бъде намерен тук, в музея. Времето е от изключително значение. Аз лично ще ръководя щателното претърсване на музея. Лейтенант детектив Пайлс ще ръководи разпитите на определени хора от персонала.

Манети не каза нищо.

— При условие, че персоналът ни сътрудничи, мисля, че можем да приключим до полунощ, ако не и по-рано. Ще ни трябва помещение за разпитите. Още — захранване за записващата апаратура, тонтехник и електротехник. Искам всички да представят документи за самоличност, както и постоянен достъп до личните досиета на всички.

— Кои точно хора ще разпитвате? — попита Манети.

— Ще решим като видим досиетата.

— Персоналът ни се състои от две хиляди и петстотин души.

Този факт временно приземи Къстър. Две хиляди и петстотин души да работят в един нищо и никакъв музей? Каква социална програма! Пое дъх и внимателно преподреди мислите си.

— Ще се справим. За начало ще трябва да разпитаме, да речем… нощните пазачи, които може да са забелязали необичайно влизане и излизане на хора. И онази археоложка, която изкопа скелетите на улица „Дойърс“, и…

— Нора Кели.

— Точно така.

— Мисля, че в полицията вече я разпитваха.

— Значи ще я разпитаме отново. Ще трябва да разговаряме с шефа на охраната — тоест, с вас, — за правилата за безопасност в архивите и навсякъде. Искам да разпитаме всички, свързани с архивите и с откриването на трупа на… ъ-ъ-ъ… господин Пък. Стига ли за начало?

Къстър се усмихна изкуствено.

Въпросът му бе посрещнат с мълчание.

— А сега ме отведете в архивите, моля.

В един миг Манети само го гледаше втренчено, сякаш бе извън възможностите му да схване ситуацията.

— Отведете ме в архивите, господин Манети, и то веднага, ако обичате.

Манети премигна.

— Добре, капитане. Последвайте ме.

Докато вървяха из залите, последвани от ченгета и административен персонал, Къстър усети как го обзема силното вълнение на новопридобитото му самочувствие. Най-накрая бе открил своето истинско призвание. Трябваше още от самото начало да се заеме с убийствата. Очевидно бе роден за това; тази работа му идваше отръки. Фактът, че му бяха възложили това дело, не беше никаква щастлива случайност. Беше пръстът на Съдбата.

Смитбак стоеше в тъмния коридор и се бореше да овладее страха си. Тъкмо страхът беше проблемът му, а не заключените врати. Поне една от тях щеше да е отключена — онази, през която бе влязъл.

Пое колкото можеше по-решително по коридора и отново опита всички врати, този път натискаше по-здраво дръжките, дори с риска да вдигне шум, блъскаше пантите, искаше да се увери, че вратите не са просто заяли. Но те всички бяха здраво заключени.

Дали някой не бе заключил вратата, през която влезе? Но това беше невъзможно. Стаята беше празна. Порив на вятъра я бе затръшнал. Поклати глава и потърси неуспешно някакъв забавен елемент в собствената си параноя.

Реши, че вратите сигурно се заключват автоматично, когато се затворят. Може би е било характерно за старите къщи като тази. Няма проблем — щеше да намери друг начин да излезе от къщата. На долния етаж, през приемния салон и през някоя врата или прозорец. Може би през вратата за прислугата, която изглеждаше използвана — всъщност именно нея навярно ползваше пазачът на къщата. При тази мисъл изпита облекчение. Щеше да бъде по-лесно; поне щеше да си спести неприятностите да се спуска по външната стена.

Трябваше само да намери пътя си в тъмната къща.

Постоя още в коридора, чакаше сърцебиенето му да спре. Беше тихо, толкова необичайно тихо, че усети как ушите му са наострени да доловят и най-малкия шум. Тази тишина, каза си той, е добър знак. Значи пазачът го нямаше. Навярно идва най-много веднъж седмично; или може би веднъж годишно, ако се съди по праха в къщата. Смитбак разполагаше с всичкото време на света.

Почувства се малко глуповато. Върна се отново при стълбището и надникна надолу. Стори му се, че вратата за прислугата би трябвало да е вляво, някъде в приемния салон. Слезе по стъпалата и се спря предпазливо в основата им, взрял се пак в множеството необичайни експонати. Отново не чу нищо. Къщата определено бе празна.

Спомни си хипотезата на Пендъргаст. Ами ако Ленг наистина е успял…?

Изсмя се пресилено на глас. Какво, по дяволите, си мислеше той? Никой не може да стигне 150-годишна възраст. Тъмнината, тишината и загадъчната колекция очевидно му бяха повлияли.

Спря се и се огледа внимателно. Един коридор водеше вляво от залата — във вярната посока, както си помисли той. Беше потънал в пълен мрак, ала изглеждаше най-обещаващ. Трябваше да се сети да вземе фенерче. Няма значение, щеше да опита първо този коридор.

Пристъпвайки внимателно, като избягваше стъклените витрини и покритите с платна експонати, той пое по коридора и свърна в страничното му отклонение. Зениците му повече не можеха да се разтворят, коридорът си оставаше потънал в пълен мрак — почти осезаем мрак, който сякаш го поглъщаше. Бръкна в джоба си и намери кутийката с кибрит, която взе от „Бларни стоун“. Запали една клечка — драскането и пукването на пламъчето прозвуча неприятно силно в тишината.