Думите му отекнаха без никакво видимо трепване у Къстър.

— Разбирам. Отдавна ли работите тук?

— Малко повече от две години.

— Харесва ли ви?

— Интересно е да се работи тук. А сега, вижте какво, мислех си, че си говорим за вашите хора там, в музея.

— Скоро и това ще стане — обърна се Къстър. — Често ли посещавате архива?

— Не много. Напоследък — по-често, разбира се, след това развитие на събитията.

— Ясно. Интересно място е този архив, а? — Обърна се, за да види реакцията на Бризбейн на тази реплика. Очите. Наблюдавай очите му.

— Мисля, че някои го смятат за интересно.

— Но не и вие.

— Кашоните с документи и плесенясалите експонати не ме интересуват.

— Но сте ходили там… нека проверя — Къстър отвори бележника си за справка, — най-малко осем пъти през последните десет дни.

— Съмнявам се, че е било толкова често. Но във всеки случай съм ходил по работа.

— Във всеки случай. — Къстър се обърна и се вторачи в Бризбейн. — Архивът. Там, където е бил открит трупът на Пък. Където е била преследвана Нора Кели.

— Вече споменахте това.

— А после пък и Смитбак, онзи досаден журналист?

— „Досаден“ е меко казано.

— Не искате да ви се мотае из краката, нали? Е, кой би искал?

— Точно така смятам. Знаете, разбира се, че се е представил за служител по сигурността? Че е откраднал материали на музея?

— Чух, чух. Истината е, че го търсим, но, както изглежда, е изчезнал. Да не би случайно да знаете къде се намира? — добави с леко натъртване на последната си фраза.

— Разбира се, че не знам.

— Разбира се. — Къстър насочи отново вниманието си към скъпоценните камъни. Погали стъклото с дебел пръст.

— А пък имаме и онзи агент от ФБР Пендъргаст. Онзи, дето беше нападнат. Също — неприятност.

Бризбейн замълча.

— Не ви е било много приятно да се мотае тук, а, господин Бризбейн?

— Достатъчно полиция ни се струпа на главата. Защо да се съобразяваме и с ФБР? А като стана дума за полицията…

— Просто ми се вижда много интересно, господин Бризбейн… — Къстър нарочно не довърши изречението.

— Кое ви се вижда интересно, капитане?

От съседния кабинет се разнесе врява, след което вратата рязко се отвори. Влезе сержант от полицията — прашен, ококорен, потен.

— Капитане! — рече той, едва поемайки си дъх. — Тъкмо разпитвахме онази жена, уредничката и тя заключи…

Къстър погледна укоризнено мъжа — да, О’Грейди, така се казваше.

— Не сега, сержант. Не виждате ли, че водя разговор тук?

— Но…

— Чухте какво каза капитанът — намеси се Нойс и избута протестиращия сержант към вратата.

Къстър изчака, докато вратата отново се затвори, след което се обърна пак към Бризбейн.

— Намирам за много интересно, че вие толкова се интересувате от случая — рече той.

— Това ми е работата.

— Знам. Знам, че сте много отдаден на работата си. Забелязах също, че сте много отдаден и на въпросите, свързани с персонала. Наемане, уволняване…

— Точно така.

— Райнхарт Пък, например.

— Какво за него?

Къстър отново направи справка с бележника си.

— Защо сте се опитали да уволните господин Пък само два дни преди убийството му?

Бризбейн понечи да каже нещо, но се поколеба. Изглежда му хрумна друга мисъл.

— Необичаен избор на време, не мислите ли, господин Бризбейн?

Онзи се усмихна тънко.

— Капитане, намирах положението за нетърпимо. Музеят има финансови затруднения. А господин Пък беше… ъ-ъ-ъ… ами не особено сговорчив. Разбира се, това няма нищо общо с убийството.

— Но не ви позволиха да го уволните, нали?

— Той работеше в музея от двайсет и пет години. Сметнаха, че уволнението му може да повлияе на духа на персонала.

— Сигурно сте се ядосали, след като са ви отрязали по такъв начин.

Усмивката на Бризбейн замръзна на лицето му.

— Капитане, надявам се не намеквате, че аз имам нещо общо с убийството.

Къстър повдигна вежда в престорена изненада.

— Нима съм го направил?

— Тъй като смятам, че си задавате риторични въпроси, няма да си давам труда да им отговарям.

Къстър се усмихна. Не знаеше какво означава риторичен въпрос, но можеше да ясно да усети, че въпросите му попадат в целта. Отново погали стъкленото сандъче със скъпоценните камъни и се огледа. Беше наясно с целия кабинет; оставаше само килерът. Отиде до него, хвана дръжката и се спря.

— Но се ядосахте, нали? Имам предвид, че ви се противопоставиха по такъв начин.

— На никого не е приятно да отменят решенията му — отвърна с леден тон Бризбейн. — Онзи човек беше истински анахронизъм, стилът му на работа — определено неефикасен. Погледнете само пишещата машина, чрез която настояваше да води цялата си кореспонденция.

— Да. Пишещата машина. Онази, която убиецът е използвал да напише една, не, две бележки. Вие, доколкото разбирам, сте знаели за машината, нали?

— Всички знаеха. Той беше печално прочут с отказа си да му поставят компютърен терминал, отказваше да ползва електронна поща.

— Разбирам — кимна Къстър и отвори килера.

Сякаш съвсем навреме отвътре изпадна старомодно черно бомбе, търколи се по пода и продължи да се върти в кръг, докато най-сетне не спря в краката му.

Къстър го погледна изненадан. И в криминале на Агата Кристи не би могло да се случи нещо по-ефектно. Подобни неща просто липсват в реалната полицейска работа. Не можеше да повярва на очите си.

Вдигна глава и погледна Бризбейн, с повдигнати въпросително вежди.

Бризбейн изглеждаше първоначално слисан, после объркан, накрая — ядосан.

— Това беше за маскения бал в музея — рече юристът. — Можете сами да проверите. Всички са ме виждали с него. От години го използвам.

Къстър мушна глава в килера, разрови се и извади дълъг, добре свит черен чадър. Извади го, изправи го на върха му и го пусна. Чадърът падна до бомбето. Отново вдигна глава и погледна Бризбейн. Секундите бавно изтичаха.

— Това е абсурдно! — избухна Бризбейн.

— Не съм казал нищо — рече Къстър. Погледна към Нойс. — Ти да си казвал нещо?

— Съвсем не, сър, не съм казвал нищо.

— Е, какво точно е абсурдно тогава, господин Бризбейн?

— Онова, което си мислите… — човекът не можеше да намери точните думи, — … че аз съм… нали разбирате… О не, това е абсолютно нелепо!

Къстър сключи ръце зад гърба си. Тръгна напред бавно, стъпка подир стъпка, докато стигна до писалището. А там съвсем преднамерено се надвеси напред и над него.

— Какво съм си мислел, господин Бризбейн? — попита тихо.

Ролсът полетя по „Ривърсайд“. Шофьорът им умело пресичаше различните ленти с движещи се автомобили, прекарваше голямата кола през невероятно тесни пролуки, понякога принуждаваше другите да се притиснат към бордюрите. Минаваше единайсет вечерта и трафикът започваше да изтънява. Но на самия булевард „Ривърсайд“ и на съседните улички нямаше и едно място за паркиране.

Колата зави по 131-а улица и намали рязко ход. И почти веднага, на не повече от десетина коли от тях, Нора го забеляза — сребрист форд таурус, с нюйоркски номер ELI–7734.

Пендъргаст излезе, отиде до паркираната кола, наведе се напред към таблото й, за да установи идентичността й. След това отиде до дясната врата и с неуловим за окото внезапен удар строши стъклото й. Алармената инсталация зави остро, докато той претърсваше жабката и купето. Двама полицаи се появиха почти веднага от позицията ся на засада с извадени револвери. Пендъргаст извади значката си и им заговори — накъсо, остро. Те прибраха револверите в кобурите си и крадешком си измъкнаха. След малко Пендъргаст се върна.

— В колата няма нищо — каза той на Нора. — Трябва да е взел адреса със себе си. Да се надяваме, че къщата на Ленг е наблизо.

След като нареди на Проктър да паркира пред гробницата на Грант и да изчака да му се обадят, Пендъргаст пое по 131-а улица с дълга крачка. След малко стигнаха до самия „Ривърсайд“. Паркът се простираше отвъд булеварда, дърветата му се издигаха като мършави часовои пред голямото, непознато черно пространство. Отвъд парка течеше Хъдсън, водите й блещукаха на слабата лунна светлина.