Нора се огледа наляво и надясно — безброй грохнали жилищни блокове, стари, изоставени къщи и бедняшки приюти се простираха и в двете посоки.

— Как ще я намерим? — попита тя.

— Трябва да притежава определени характеристики — отвърна Пендъргаст. — Ще бъде частна къща, най-малко на сто години, няма да е преустройвана в отделни апартаменти. Ще изглежда навярно като изоставена, но ще бъде много добре защитена. Ще тръгнем първо на юг.

Но преди да продължат той спря и сложи ръка върху рамото й.

— При нормални обстоятелства, никога не бих позволил на цивилен човек да участва в полицейска акция.

— Но нали моят приятел е…

Пендъргаст вдигна ръката си.

— Нямаме време за спорове. Вече съм обмислил много внимателно пред какво сме изправени. Ще бъда колкото е възможно по-откровен. Ако намерим къщата на Ленг, шансовете ми да успея без чужда помощ ще бъдат много малки.

— Добре. И без това нямаше да ви позволя да ме оставите да чакам.

— Знам. Знам също, като имам предвид хитростта на Ленг, че двама души имат по-голяма възможност да успеят, отколкото голяма — и шумна — официална компания. Дори ако можем да си осигурим такава компания навреме. Но трябва да ви кажа, доктор Кели, че ви забърквам в ситуация с може би безброй неизвестни. Казано накратко, това е ситуация, при която е много, много възможно един от нас, или и двамата да бъдем убити.

Нора пое дъх и след секундна пауза изрече:

— Гогова съм да поема този риск.

— Тогава — една последна бележка. По мое мнение Смитбак е вече мъртъв, или ще бъде мъртъв докато намерим къщата, влезем в нея и задържим Ленг. Ето защо спасителната операция вече навярно е провалена.

Нора само кимна, неспособна да отвърне нищо.

Пендъргаст не каза нищо повече, а се обърна и пое на юг.

Минаха покрай няколко стари къщи, за които бе очевидно, че са били преустроени в апартаменти, покрай приют, чиито обитатели алкохолици ги изгледаха апатично, седнали на стъпалата. После следваше редица от стари и мръсни жилищни сгради.

На площад „Тимън“ Пендъргаст се спря пред една изоставена сграда. Беше сравнително малка резиденция със заковани с капаци прозорци и липсващ звънец. Огледа я набързо, след това бързо отиде да я огледа отстрани, надникна през разрушената ограда и се върна.

— Какво мислите? — прошепна Нора.

— Мисля да влезем.

На мястото на вратата бяха заковани две тежки и свързани с верига парчета шперплат. Пендъргаст сграбчи катинара на веригата. Бялата му ръка се плъзна в джоба на сакото и излезе с малко устройство, от което стърчаха метални пръчици, досущ като клечки за зъби. То проблесна, отразило светлината на уличната лампа.

— Какво е това? — попита Нора.

— Електронен шперц — отвърна Пендъргаст, докато го нагласяше към катинара.

Катинарът изщрака и веригата увисна в дългите му бели ръце. Той я измъкна от шперплатовите плотове и приведен влезе, следван от Нора.

От мрака се носеше отвратителна воня. Пендъргаст извади фенерчето си и лъчът му освети страховита картина на разруха: гниещ боклук, умрели плъхове, оголени летви от обшивката, игли от спринцовки и стъкленици за загряване на крек, локви застояла вода. Без да изрече и думица той се обърна и излезе, последван от Нора.

Продължиха така чак до 120-а улица. Там вече обстановката бе по-добра и повечето от жилищата бяха обитавани.

— Няма смисъл да вървим повече нататък — отсече Пендъргаст. — Ще тръгнем на север.

Върнаха се бързешком на 131 — а улица — там, откъдето бе започнало търсенето им — и поеха на север. Този път се придвижваха по-бавно. Обстановката се влошаваше непрекъснато, докато накрая изглеждаше, че почти всички къщи в околността са изоставени. Пендъргаст отхвърли няколко от тях, но проникна в една, после във втора, в трета, докато Нора наблюдаваше на улицата.

На 136-а улица се спряха пред поредната съсипана къща. Пендъргаст я огледа, вторачи се във фасадата й, след това се извърна на север, мълчалив и замислен. Беше блед; досегашните усилия очевидно се бяха отразили на отслабеното му здраве.

Тук изглеждаше така, сякаш целият булевард, някога обрамчен с елегантни жилищни домове, сега представляваше една дълга и опустошена развалина. На Нора й се струваше, че Ленг би могъл да обитава която и да е от тези къщи.

Пендъргаст сведе глава и рече тихо:

— Както изглежда, господин Смитбак е имал затруднения да намери място за паркиране.

Нора кимна и усети как я обзема все по-голямо отчаяние. „Хирурга“ очевидно държеше Смитбак поне от шест часа насам, а може би и повече. Не й се искаше мислите й да достигнат до логичното заключение.

Къстър остави Бризбейн да се поопържи в собствената си лой минута, две. След което се усмихна — едва ли не заговорнически — на юриста.

— Ще имате ли нещо против, ако…? — започна и кимна към чудатия стол от никелирани железа и стъкло пред писалището на Бризбейн.

Бризбейн кимна.

— Моля.

Къстър седна и се опита да нагласи туловището си в най-удобното положение, което столът би позволил. После отново се усмихна.

— Вие като че ли искахте да кажете нещо?

Вдигна единия си крак, опита се да го прехвърли връз другия, но странният наклон на стола го върна рязко на пода. Без да губи самообладание той отметна глава и повдигна въпросително вежди.

Но и Бризбейн бе възвърнал самообладанието си.

— Нищо. Просто си помислих, че онази шапка…

— Какво?

— Нищо.

— В такъв случай ми разкажете за маскените балове в музея.

— Музеят често организира празненства за събиране на средства. Откриване на зали, партита за големите дарители, неща от този сорт. От време на време — и маскен бал. Аз винаги се обличам по един и същи начин — като английски банкер, поел към Ситито. С бомбе, с раирани панталони, редингот.

— Разбирам. — Къстър погледна към чадъра. — А чадърът?

— Всеки носи черен чадър.

Сякаш върху емоциите му се бе спуснал воал. Юридически тренинг, не ще и дума.

— Откога притежавате тази шапка?

— Вече ви казах.

— А откъде я купихте?

— Чакайте да си спомня… в някакъв антикварен магазин във Вилидж. Или май в „Трайб-кей“. Мисля, че е на улица „Лиспинард“.

— Колко ви струва?

— Не помня. Трийсет-четирийсет долара. — За миг в спокойствието на Бризбейн сякаш се получи лека пробойна. — Вижте какво, защо се интересувате толкова от тази шапка? Маса хора носят бомбета.

Наблюдавай очите му. А очите изглеждаха като паникьосани. Очите изглеждаха като гузни.

— Наистина ли? — отвърна равнодушно Къстър. — Маса хора? Единственият човек, за който знам със сигурност, че носи бомбе в Ню Йорк, е убиецът.

За първи път се споменаваше думата убиец и Къстър съвсем леко натърти върху нея. Той наистина водеше играта красиво — като умел въдичар, хванал голяма пъстърва. Как му се искаше всичко това да бе записано на видео лента. Шефът би поискал да го види, може би да превърне записа в учебна касета за по-младите детективи.

— Нека се върнем към чадъра.

— Купих го… не мога да си спомня откъде. Непрекъснато купувам чадъри и ги губя.

Бризбейн сви рамене, но някак си вдървено.

— А останалата част от костюма?

— В килера е. Хайде, хвърлете един поглед.

Къстър не се съмняваше, че останалата част от костюма ще съвпада с описанието на черно, старомодно палто. Пренебрегна опита да бъде отвлечено вниманието му.

— Откъде го купихте?

— Мисля, че намерих панталона и палтото в онзи магазин за дрехи втора употреба до „Блумингдейлс“. Но просто не мога да се сетя за името му.

— Несъменено. — Къстър погледна изпитателно Бризбейн. — Странен избор на костюм за маскен бал, не намирате ли? Да се предрешите като английски банкер, искам да кажа.

— Не обичам да изглеждам смешен. Носил съм този костюм поне на половин дузина музейни празненства. Използвал съм го доста.

— О, не се съмнявам, че сте го използвали доста. Доста, наистина.