Тогава тя изведнъж хукна, блъсна вратите подире си в лицата на полицаите. Чу тъпия удар, нещо изтрополя на земята, разнесе се вик на изненада. А след това до ушите й долетя силен лаещ говор, все едно морж надаваше предупредителен рев. Последваха викове и шум от тичащи крака. Финистър и О’Грейди минаха през вратите и хукнаха да я преследват.

Нора беше в много добра форма, но Финистър и О’Грейди я изненадаха. Те също се оказаха бързи. Към края на коридора тя се обърна и забеляза, че по-високият сержант, О’Грейди, я застигаше.

Отвори вратата към стълбището и полетя надолу по стъпалата, вземаше ги през едно. Няколко секунди по-късно вратата се отвори отново — тя чу силните гласове, топуркането на стъпките им.

Втурна се надолу още по-бързо. Стигна до сутерена, натисна аварийния бутон на вратата и нахлу в палеонтологическото хранилище. Пред нея се разкри дълъг коридор, прав като конец, боядисан в сиво, осветен от голи крушки в мрежести клетки. От двете му страни имаше врати с табелки: Probiscidia, Eohippii, Bovidae, Pongidae.

Тропотът от крака изпълни стълбището зад гърба й. Възможно ли бе да я застигат? Защо не й се паднаха двата шопара, които бе зърнала на масата вляво?

Спринтира по коридора, зави рязко зад един ъгъл и продължи да тича. Трескаво мислеше — накъде? Наблизо бе огромното хранилище за динозавърски кости. Ако искаше да се отърве от онези двамината, там беше най-добрата й възможност. Бръкна в чантичката си в движение. Слава богу, не беше забравила да вземе ключовете си за лабораторията и хранилищата.

Едва не връхлетя върху вратата, докато търсеше ключа. Обърна се и мушна ключа в бравата, точно когато ченгетата се появиха иззад ъгъла.

Мамицата му! Видяха ме! Нора затвори вратата, заключи я и се обърна към дългите редици от високи стелажи, готова да хукне отново.

Тогава й хрумна нещо друго.

Отключи отново вратата, след това пое по най-близкия проход, свърна вляво при първата пресечка, след това надясно, отклонявайки се от вратата. После клекна, потъна в сянката и се опита да поеме дъх. Чу тропота на крака в коридора. След това вратата издрънча силно.

— Отвори! — долетя до нея приглушения рев на О’Грейди.

Нора се огледа — търсеше по-добро укритие.

Помещението се осветяваше само от мъждивата крушка на аварийното осветление на високия таван. За да се включи допълнително осветление бе необходим ключ — стандартна процедура в хранилищата на музея, в които светлината можеше да увреди експонатите. Дългите проходи бяха потънали в полумрак. Чу пъшкане, потреперването на вратата в касата й. Надяваше се да не са толкова глупави да разбиват незаключена врата. Това щеше да провали всичко.

Вратата потрепери след поредния силен удар. Накрая ония вдянаха — почти с облекчение тя чу подрънкването на дръжката и изскърцването на отварящата се врата. Предпазливо, безшумно се оттегли в огромната гора от кости.

Музейната колекция от динозавърски кости бе най-голямата в света. Динозаврите се складираха без да се възстановяват скелетите им, костите бяха подредени разчленени върху масивни железни стелажи. Самите лавици бяха направени от стоманени греди и винкели, занитени здраво, за да създадат достатъчно здрава паяжина, способна да издържи хиляди тонове — огромни купчини дебели колкото дървесни стволове кости от крака, черепи с размерите на автомобил, масивни парчета скали с вкаменени в тях кости, очакващи длетото на реставраторите. Помещението миришеше като вътрешността на древна каменна катедрала.

— Знаем, че сте тук! — долетя до нея задъханият глас на Финистър.

Нора отстъпи още по-дълбоко в сенките. Един плъх изтопурка в краката й и се изкатери да потърси убежище в зеещата очна ябълка на някакъв алозавър. Костите се издигаха от двете страни като големи купчини гигантски подпалки, лавиците се извисяваха високо в залата. Както и повечето хранилища на музея, и това бе алогична бъркотия от лавици и стелажи, които се бяха разраствали безразборно през изминалия век и половина.

Много удобно място да се изгуби човек.

— Бягството от полицията не е донесло никому добро, доктор Кели! Предайте се и ще бъдем снизходителни към вас!

Тя приклекна зад гигантска черупка на костенурка, голяма колкото таванска гарсониера, опита се да възстанови мислено плана на хранилището. Не си спомни при предишните си посещения да бе виждала друга врата. От съображения за сигурност повечето хранилища бяха с една врата. А сега трябваше да ги накара да се поразмърдат.

— Доктор Кели, сигурен съм, че можем да стигнем до някакъв приемлив изход! Моля ви!

Нора се усмихна на себе си. Каква двойка ахмаци! Смитбак би се позабавлявал с тях.

Усмивката й се стопи, като се сети за Смитбак. Вече бе сигурна какво бе сторил. Смитбак бе отишъл в дома на Ленг. Може би бе чувал за теорията на Пендъргаст — че Ленг е още жив и че обитава старата си къща. Може би бе измъкнал това от О’Шонеси. Смитбак можеше да накара и ням човек да проговори.

Освен това го биваше в разследванията. Познаваше архива на музея. Докато тя и Пендъргаст се занимаваха с актовете за собственост, той бе отишъл в музея и бе уцелил в десетката. И тъй като го познаваше добре, тя бе сигурна, че бе хукнал направо към къщата на Ленг Ето защо е наел кола и е отишъл на „Ривърсайд драйв“. Само да провери дали къщата е там. Но Смитбак никога няма да се ограничи до една проста проверка. Глупак, проклет глупак…

Нора внимателно опита да набере номера на Смитбак на клетъчния си телефон, приглушавайки шума с чантичката си. Но телефонът й не работеше: заобиколена беше от няколко хиляди тона стомана и динозавърски кости, да не говорим за каменната грамада на музея над главата й. Това означаваше поне, че и радиостанциите на ченгетата ще бъдат също тъй безполезни. Ако планът й успееше, това щеше да се окаже от полза.

— Доктор Кели!

Гласовете вече идваха от лявата й страна, далеч от вратата.

Тя пропълзя между лавиците, напрегна очи да ги зърне, но не видя нищо друго, освен лъча на фенерче, който играеше по тъмните купчини от кости.

Не разполагаше с повече време — трябваше да излиза.

Заслуша се внимателно в стъпките на ченгетата. Чудесно — изглежда още бяха заедно. В общия си стремеж да я пипнат за яката, бяха направили глупостта единият да не остане да пази вратата.

— Добре! — извика тя. — Предавам се! Извинете, мисля, че просто си изгубих ума.

Дочу бързо разменени шепнешком реплики.

— Идваме! — извика О’Грейди. — Не мърдайте от мястото си!

Чу ги да се приближават, крачеха бързо, лъчът на фенерчето подскачаше. Като видя направлението му, тя хукна встрани към входа на хранилището колкото можеше по-безшумно и ниско приведена.

— Къде сте? — чу вик, доста по-слаб, на няколко прохода от нея. — Доктор Кели?

— Тук беше, О’Грейди.

— По дяволите, Финистър, много добре знаеш, че беше по-далеч…

В следващия миг Нора бе вече до вратата. Затръшна я и завъртя ключа в бравата. След още пет минути вече крачеше по „Мюзиъм драйв“.

Едва поемайки си дъх, тя извади клетъчния си телефон и отново набра номера.

„Сребристият призрак“ се плъзна безшумно и спря до бордюра на седемдесет и втора улица. Пендъргаст излезе и се спря за миг в сянката на сградата „Дакота“, дълбоко замислен. Колата работеше тихо на празни обороти.

Разговорът с пралелята му бе внушил непознатото за него чувство на страх. Ала този страх всъщност се бе зародил още в мига, в който бе научил за откритието на костницата под улица „Кетрин“.

Години наред той бе в състояние на безмълвно бдение, следеше в разработките на ФБР и Интерпол в търсене на определен modus operandi12. Искрено се надяваше той да не изплува на повърхността — ала винаги, някъде в дълбините на съзнанието си, се боеше, че това ще се случи.

— Добър вечер, господин Пендъргаст — каза охранителят и излезе от будката си, когато той приближи. Държеше плик в ръката си, облечена в бяла ръкавица. При вида на плика страховете на Пендъргаст се засилиха безмерно.