И отново потънал неподвижен в мрака, Пендъргаст се замисли за това как се бяха провалили плановете му, как бе сбъркал в преценките си. Още отначало знаеше, че това ще бъде най-трудният случай в кариерата му. Но не беше предвидил собствените си психологически недостатъци. Беше го взел прекалено присърце; случаят бе станал твърде важен за него. Това повлия на преценките, навреди на обективността му. И сега за първи път осъзна, че съществуваше възможност — при това със значителна доза вероятност — да претърпи провал. А провалът означаваше не само, че ще последва неговата смърт — което не беше от съществено значение — но и смъртта на Нора, на Смитбак и на много още невинни хора в бъдеще.

Пендъргаст се спря, за да изследва с ръка раната си. Кървенето се бе засилило. Свали сакото си и го завърза колкото можа по-здраво около долната част на торса си. След това отвори отново фенера и го вдигна високо.

Сега се намираше в по-малка стая и се изненада от видяното в нея. Вместо още химически съединения, помещението бе пълно с шкафове с препарирани птици. Мигриращи птици. До една подредени по таксономичен принцип. Великолепна колекция, включваща чифт от вече изчезналите странстващи гълъби. Но какво общо имаше тази колекция с останалите? Пендъргаст бе изумен. Но дълбоко в себе си беше убеден, че всичко е свързано, че е част от някакъв велик план. Но какъв?

Продължи препъвайки се, стремеше се да пази раната, и премина в следващата стая. Вдигна отново фенера и този път застина в пълно изумление.

Колекцията тук бе напълно различна от останалите. Светлината от фенера разкри чудата сбирка от дрехи и аксесоари, с които бяха облечени изкуствени манекени — бяха подредени в шкафове покрай двете стени: пръстени, яки, шапки, автоматични писалки, чадъри, рокли, ръкавици, обувки, часовници, огърлици, вратовръзки — всички грижливо запазени и аранжирани като в музей, този път обаче без очевидни систематизиране. За Ленг това беше много нехарактерна, разхвърляна колекция от вещи от последните две хиляди години, събрана от цял свят. Какво общо имаше бяла мъжка ръкавица от чортова кожа, характерна за парижаните от деветнайсети век, с някакво средновековно жабо? Или пък чифтът древни римски обеци с английския чадър, или с часовника марка „Ролекс“ до тях, или с обувките с високи токове от далеч по-късната палава епоха? Пендъргаст мъчително се придвижи напред. В шкаф до стената в дъното имаше най-различни дръжки за врати — нито една не представляваше ни най-малък художествен или естетичен интерес, — а до него бяха подредени напудрени перуки от осемнайсети век.

Пендъргаст затвори капачето на фенера и се замисли. Това беше абсолютно чудата колекция от всекидневни вещи, нито една от които не се отличаваше с нещо, свързано с времето или вида си. Ала въпреки това те бяха запазени в каси, сякаш бяха най-скъпоценните неща на земята.

Стоеше в тъмното, заслушан в капчука на собствената си кръв по каменния под, и за първи път се запита дали в крайна сметка Ленг не се беше побъркал. Това определено приличаше на последната колекция на един луд човек. Може би при удължаването на живота състоянието на мозъка все пак се беше влошило, докато това на тялото — не. Тази гротескна колекция нямаше никакъв смисъл.

Пендъргаст поклати глава. Отново реагираше емоционално, оставяше преценката му да се повлияе от чувството за семейна вина. Ленг не бе полудял. Никой луд не би събрал такава колекция, която той току-що бе огледал бегло, може би най-голямата сбирка на химикали, органични и неорганични, която светът е виждал. Безвкусните експонати в тази стая бяха само свързани с останалото. Сигурно и тук имаше систематична подредба, която той не можеше да съзре. Тук беше ключът към проекта на Ленг. Трябваше да разбере какво е правел Ленг и защо. Иначе…

Тогава чу стърженето на подметка по камъка, забеляза лъча на фенерчето на Феърхевън да се стрелка над главата му. Върху предницата на ризата му изневиделица се появи червената точица на лазерния лъч. Хвърли се встрани в мига, в който изстрелът изтрещя в затвореното пространство.

Усети как куршумът засегна десния му лакът, удар като с парен чук, който го събори по гръб. Полежа известно време на пода, докато лазерният лъч се стрелкаше в прашния въздух. След това се изправи на крака и закуцука напред, като се прикриваше зад различните шкафове, докато прекосяваше стаята.

Позволил си беше странната колекция да го разсее; не се ослушваше за приближаването на Феърхевън. И отново се бе провалил. С осъзнаването на това за първи път осъзна и факта, че бе на път да загуби.

Направи нова крачка напред, подкрепяйки разтрошения си лакът. Куршумът изглежда бе преминал през надкондиларния ръб и бе излязъл над короноидното продължение на лакътната кост. Кръвотечението щеше да се увеличи, нямаше да може да се съпротивлява. Трябваше да влезе в следващата стая. Всяко от помещенията си имаше своите „ключове“ и може би следващата щеше да му разкрие тайната на Ленг. Но като пое, усети как го обзема главозамайване, последвано от пристъп на повдигане. Олюля се, но запази равновесие.

Възползва се от отразената светлина на фенерчето на Феърхевън и се шмугна под свода към следващата стая. Напрежението от падането, шокът от втория куршум бяха изцедили и последните капки от енергията му и скоро щеше да се спусне завесата на изгубеното съзнание. Облегна се задъхан на вътрешната стена, широко отворил очи в мрака.

Лъчът на фенерчето прониза сводестия вход, след това отново се отклони. На отразената му светлина Пендъргаст видя блясъка на стъкло, редицата мензури и реторти; колоните на дестилационната апаратура, които се издигаха над дългите работни маси.

Беше навлязъл в тайната лаборатория на Ленг.

Нора стоеше до металната маса, погледът й се стрелкаше от мониторите на апаратурата към бледния Смитбак и обратно. Махна разтварящите щипци, доколкото можа почисти и превърза раната. Кървенето най-сетне бе спряло. Но увреждането беше вече налице. Апаратът за кръвното налягане продължаваше да издава зловещите си предупредителни сигнали. Погледна към торбичката със солен разтвор — беше почти празна, но катетърът беше твърде малък и дори при максимален вток трудно би възстановил бързо изгубените телесни течности.

Обърна се бързо, когато чу ехото на втория изстрел, долетяло от тъмното стълбище. Беше слабо, приглушено, сякаш идеше дълбоко изпод земята.

В първия миг остана неподвижна, вцепенена от страх. Какво стана? Дали бе стрелял Пендъргаст, или по него беше стреляно?

След това се обърна отново към безжизненото тяло на Смитбак. Само един мъж щеше да се изкачи по онова стълбище — или Пендъргаст, или другият. Щеше да се занимава с това, когато му дойде времето. Засега отговорностите й се ограничаваха до Смитбак. А тя нямаше намерение да го остави да умре.

Погледна отново показанията на апаратурата — кръвно налягане 70 на 35; пулсът също намаляваше, бе стигнал до 80. Отначало данните за пулса й донесоха известно облекчение. Но след това й хрумна друга мисъл и тя положи длан върху челото на Смитбак. Беше студено като крайниците му.

Брадикардия, помисли си тя и паниката веднага зае мястото на отлитащото чувство на облекчение. Когато загубата на кръв е постоянна и тялото няма повече зони, които да изключи, пациентът декомпенсира. Критичните зони започват да изключват. Пулсът намалява. А най-накрая и спира.

Все още с длан върху челото на Смитбак Нора се обърна и погледна отчаяно електрокардиографа. Показанията изглеждаха някак си умалени, връхчетата — по-ниски, честотата — по-малка. Пулсът сега беше 50 удара в минута.

Нора улови Смитбак за раменете и го раздруса грубо.

— Бил — извика, — съвземи се, по дяволите! Моля те!

Бибипкането на електрокардиографа стана неравно. Забави се.

Нямаше какво повече да направи.

Гледа известно време мониторите, усещаше как я обзема ужасното чувство на безсилие. След това затвори очи и склони глава върху рамото на Смитбак — голо, неподвижно, студено като мраморна гробница.