Смитбак избърса челото си със замърсена носна кърпа.

— Изплашихте ме до смърт.

— Съжалявам. Изглеждахте подозрителен.

Смитбак поклати шава.

— Представям си. — Огледа се. — Намерихте ли нещо?

— Не.

Последва кратко мълчание.

— Кой мислите, че го е сторил? Смятате ли, че е някой уличен престъпник?

Макар Смитбак да преповтаряше същите въпроси, които сам си бе задавал допреди малко, О’Шонеси само сви рамене. Най-добре беше в случая да си държи устата затворена.

— Полицията сигурно има някакви версии.

О’Шонеси отново сви рамене.

Смитбак пристъпи по-близо и сниши гласа си:

— Вижте, разбирам кога работата е поверителна. Мога да ви цитирам като „източник, който пожела да остане анонимен“.

О’Шонеси нямаше да допусне да попадне в такъв капан.

Смитбак въздъхна и погледна сградата като за последно.

— Е, тук няма какво повече да се види. А щом сте решили да мълчите до дупка, ще ида да пийна нещо. Да се възстановя от този уплах, дето ми го натресохте. — Мушна кърпата в джоба си и рече: — Лека нощ, сержант.

Тръгна да си ходи. Но се спря изведнъж, сякаш му беше хрумнало нещо.

— Искате ли да дойдете с мен?

— Не, благодаря.

— Хайде — рече репортерът, — не изглеждате като да сте на служба.

— Казах не.

Смитбак направи крачка към него.

— Знаете ли какво, сега като си помислих, ние можем да си помогнем един другиму. Разбирате ли какво имам предвид? Аз трябва да бъда в течение на това разследване на „Хирурга“.

— „Хирурга“ ли?

— Не сте ли чули? Така „Поуст“ кръсти серийния убиец. Хитро, нали? Както и да е, имам нужда от информация, а бас ловя, че И вие имате нужда от информация. Прав ли съм?

О’Шонеси не отвърна нищо. Той наистина се нуждаеше от информация. Но се съмняваше дали Смитбак разполага с нещо, или просто бръщолевеше глупости.

— Ще бъда откровен с вас, сержант. Провалих се с онова убийство на туристката в Сентръл парк. И сега трябва да издрапам до нови разкрития, инак редакторът ще ме излапа на закуска. Нужно ми е малко предварителна информация тук и там, нищо специално, само едно кимване от приятел — от вас, например. Това е всичко.

— С каква информация разполагате? — попита предпазливо О’Шонеси. Сети се за онова, което Пендъргаст му беше казал. — Имате ли нещо, да речем, за Феърхевън?

Смитбак изблещи очи.

— Да не се майтапите? Разполагам с цяла торба информация за него. Не че ще ви свърши кой знае каква работа, но съм готов да я споделя. Хайде да поговорим за това на едно питие.

О’Шнеси огледа улицата. Въпреки че бе взел решение, се почувства изкушен. Смитбак може и да беше проститутка, но поне — от почтените проститутки. А и бе работил преди с Пендъргаст, макар че репортерът изглежда не беше особено — ентусиазиран да си спомня за това. А пък в крайна сметка Пендъргаст го бе помолил да направи досие на Феърхевън.

— Къде?

Смитбак се усмихна.

— Да не ме будалкате? Най-добрите барове на Ню Йорк са само на една пряка западно от тук, на „Колумб“. Знам страхотно място, където ходят всички типове от музея. Нарича се „Жостите“. Хайде, първият ред питиета е от мен.

Мъглата се сгъсти за миг. Пендъргаст изчака, запазвайки съсредоточеността си. Тогава мъглата замига в оранжево и жълто. Пендъргаст усети как лицето му пламва. Мъглата започна да се разсейва.

Стоеше пред „Музея на Шотъм за природни забележителности и чудатости“. Беше нощ. Сградата гореше. Яростни пламъци се издигаха от прозорците на първия и втория етаж и пробиваха облаците от остър черен дим. Неколцина пожарникари и група полицаи се опитваха отчаяно да отцепят улицата около сградата и да избутат назад любопитните минувачи от района на големия пожар. Вътре в отцеплението няколко групи пожарникари обливаха с безнадеждни струи вода пламтящата къща, докато други тичаха да изгасят газовите фенери по улицата.

Топлината беше като физическа сила — истинска стена. Застаналият на ъгъла Пендъргаст гледаше с одобрение пожарната кола: голям черен котел върху колесна платформа, бълваща пара — върху потните му хълбоци бе изписано със златни букви „Амоскийг манифакчъринг къмпани“. След това се обърна към зяпачите. Дали Ленг беше всред тях, възхитен от творението си? Не, отдавна би трябвало да си е заминал. Ленг не беше пироманиак. Би трябвало да е в сигурното укритие на къщата си в центъра на града (местоположение — неизвестно).

Големият въпрос бе именно местоположението на къщата. Но оставаше и друг, може би по-неотложен въпрос: къде бе преместил Ленг лабораторията си?

Разнесе се страхотен, раздиращ въздуха тътен; гредите на тавана се срутиха навътре в рояк от искри; от тълпата се изтръгна одобрителен ропот. Пендъргаст погледна обречената сграда и си запробива път в тълпата.

Изведнъж в полезрението му се появи момиченце — не беше на повече от шест годинки, облечено бе в овехтели дрешки и изглеждаше плашещо слабичко; метеше усърдно пространството пред него от тора и други досадни боклуци с надеждата да получи някоя монета.

— Благодаря ти — каза Пендъргаст и му хвърли няколко големи медни пенита.

То погледна монетите, широко разтворило очи при неочаквания късмет, след което се поклони несръчно.

— Как се казваш, детенце? — попита благо Пендъргаст.

Момиченцето вдигна глава и го погледна, сякаш изненадано да чуе възрастен човек да му говори тъй загрижено.

— Констанс Грийн, господине.

— Грийн ли? — намръщи се Пендъргаст. — От улица „Уотър“?

— Не, господине, вече не.

Изглежда нещо изплаши момиченцето, защото след още един поклон то се обърна и изчезна в изпълнената с хора странична уличка.

Пендъргаст гледа известно време западналата улица с разбунената й тълпа. След това с тревожно изражение на лицето се обърна и бавно пое по обратния път. На входа на ресторанта „Браун“ стоеше пекар, който редеше менюто със силен, задъхан и безкраен речитатив.

Пендъргаст го подмина замислен, дочу как камбаната на Градския съвет оповестяваше пожарна тревога. Докато прекосяваше „Бауъри“ към „Парк роу“ мина покрай затворена аптека със спусната решетка, на чиято витрина бяха подредени най-различни по размер и цвят шишенца: „Съединение от целина на Пейн“; „Блатни корени“; „Индианско лечебно масло на Д. & А. Йонс (става за хора и за животни).“

След като измина две преки по „Парк роу“ спря рязко. Вниманието му беше крайно изострено, попиваше всеки детайл. Беше изследвал усърдно този район на Ню Йорк и мъглата на мисловната възстановка се отдръпна надалеч. Тук улиците „Бакстър“ и „Уърт“ се срещаха под остър ъгъл и създаваха сложната плетеница на Петте кьошета, В мрачния пейзаж на упадъка на града, който се простираше пред него, нямаше нищо, което да наподобява безгрижното пиршество на „Бауъри“, на което бе свидетел по-рано.

Трийсет години по-рано, през 50-те на XIX век, „Кьошетата“ са били най-бедняшкия квартал на Ню Йорк, в цяла Америка, по-противен дори от лондонския „Севън дайълс“. И сега продължаваше да бъде жалко, мръсно и опасно място — убежище за петдесет хиляди престъпници, наркомани, проститутки, сираци, мошеници, всякакви бандит и мръсници. Неравните улици с изровени опасни коловози преливаха от боклуци и мърша. Наоколо бродеха прасета, които ровеха и се въргаляха из мръсните канавки. Страдате изглеждаха преждевременно остарели, със строшени прозорци, с висящи парчета от насмолена хартия по покривите си и с увиснали греди. Самотен газов фенер хвърляше светлина върху пресечката. От нея се разклоняваха тесни улички, които продължаваха в безкрайната тъма. Вратите на кръчмите на първите етажи бяха отворени широко заради лятната жега. От тях струеше миризмата на алкохол и на пури. Жени с разголени гърди се поклащаха пред входовете и си разменяха мръсни шеги с проститутките от съседните кръчми или примамваха минувачите с ужасяващи предложения. Отсреща имаше нощен приют за по двайсет и пет цента, въшлясало гнездо на зарази, вмъкнато между очуканите магазинчета за крадени стоки.