— Чел съм доклада, Манети. Но тогава си е било за тогава. Сега си е за сега. Имаме ново доказателство, важно доказателство. — Къстър се огледа нетърпеливо. — Запалете осветлението, за Бога!

Един от архивистите скочи, щракна редицата от старинни ключове и в залата светнаха няколко лампи.

— Само това ли е осветлението? Тук е тъмно като в рог.

— Да, сър.

— Добре. — Къстър се обърна към детективите си. — Знаете какво да правите. Работете ред по ред, лавица по лавица. Да не остане камък необърнат.

Последва кратка пауза.

— Е, на работа, господа!

Мъжете се спогледаха. Но без да изразят и капчица съмнение те усърдно се пръснаха между лавиците. В следващия миг вече ги нямаше — попиха като вода в сюнгер — и Манети и Къстър останаха с двамата изплашени архивисти до писалището за справки. В залата заехтя шум от стъпки, от тропот, от удари и трясъци — хората на Къстър сваляха от лавиците разни експонати, за да ги огледат. Шум, който му носеше удовлетворение — шумът на започналата работа.

— Седнете, Манети — каза Къстър със снизходителен тон. — Да поговорим.

Манети се огледа, не видя столове и си остана прав.

— Добре. — Къстър извади бележник с кожена подвързия и златна писалка — купи я от „Мейси“, веднага щом комисарят му възложи новата задача — и се приготви да си води записки. — Какво има в този архив? Купчини хартии? Вестници? Стари ресторантски менюта? Какво?

Манети въздъхна.

— В архива се съхраняват документи, както и образци, за които е преценено, че не са достатъчно важни, за да влязат в основните колекции. Тези материали са достъпни за историците и задруги специалисти с професионални интереси. Това е район с ниска степен на сигурност.

— Ниска степен, то е ясно — рече Къстър, — толкова ниска, че да набучат задника на онзи Пък на шибаните, вкаменени, динозавърски рога. Добре, къде се държат ценните неща?

— Онова, което не е в колекциите, се съхранява в зона на висока сигурност с автономна охранителна система.

— А как се регистрират посетителите на архива?

— Има дневник.

— Къде е дневникът?

Манети кимна към масивната книга върху писалището.

— Направихме фотокопие за полицията след смъртта на Пък.

— И какво се регистрира в този дневник?

— Всеки, който влиза или излиза от района на архива. Но полицията вече откри, че няколко от последните страници са били изрязани.

— Всеки ли? И служителите, и външните посетители?

— Всички. Но…

Къстър се обърна към Нойс и му посочи книгата.

— Прибери я.

Манети го стрелна с поглед.

— Това е собственост на музея.

— Беше. Сега е веществено доказателство.

— Но вие вече взехте всички важни доказателства — като пишещата машина, на която са били написани онези бележки и…

— Когато свършим тук, ще получите разписка за всичко. — Ако помолите учтиво, помисли си Къстър. — И така, какво имаме тук? — повтори той.

— Предимно стари архиви от другите отдели на музея. Документи с историческа стойност, докладни записки, писма, бележки. Всичко, освен досиетата на персонала и някои документи на отделите. Музеят съхранява всичко, разбира се, след като е публична институция.

— А какво ще кажете за онова писмо, намерено тук? Онова, за което писаха вестниците, дето описвало онези убийства. Как е било намерено то?

— Ще трябва да попитате специален агент Пендъргаст, който го е открил заедно с Нора Кели. Намерил го скрито в някаква кутия. Доколкото си спомням — направена от слонско стъпало.

Пак тази Нора Кели. Къстър си отбеляза наум да я разпита лично, когато свърши тук. Тя ще бъде главният му заподозрян, ако прецени, че би могла да вдигне тежък мъж и да го надене на динозавърския рог. Може пък да е имала съучастници.

Къстър си записа нещо.

— Нещо да е внасяно или изнасяно оттук през последния месец?

— Може да е имало рутинно внасяне на материали. Мисля, че около веднъж месечно носят тук ненужните архиви. — Манети направи кратка пауза и продължи: — А след като писмото бе открито, то и всички свързани с него документи бяха изпратени горе за преглед. Заедно с други материали.

Къстър кимна.

— Колъпи е наредил това, нали?

— Мисля, че всъщност заповед за това издаде заместник-директорът и главен юрист на музея Роджър Бризбейн.

Бризбейн — беше чувал и това име. Къстър си записа още нещо.

— И какви точно бяха свързаните с писмото документи?

— Не знам. Ще трябва да попитате господин Бризбейн.

Къстър се обърна към двамата служители зад бюрото.

— Този човек Бризбейн. Често ли идва тук?

— Напоследък — доста — отвърна единият.

— И какво прави?

Служителят сви рамене:

— Просто задава много въпроси, нищо друго.

— Какви въпроси?

— Въпроси за Нора Кели, за човека на ФБР… Искаше да разбере какво са търсили, къде са ходили, ей такива неща. И за един журналист. Искаше да разбере дали тук е идвал един журналист Не мога да си спомня името му.

— Смитбрик?

— Не, но нещо подобно.

Къстър разлисти бележника си. Ето го.

— Уилям Смитбак младши.

— Точно така.

Къстър кимна.

— А този агент Пендъргаст? Някой от вас да го е виждал тук?

Двамата се спогледаха.

— Само веднъж — отговори първият.

— А Нора Кели?

— Аха — отвърна същият мъж — младеж с толкова късо подстригана коса, че изглеждаше почти плешив.

Къстър се обърна към него.

— Познавахте ли добре Пък?

Мъжът кимна.

— Името ви?

— Оскар. Оскар Гибс. Бях негов помощник.

— Гибс, Пък имаше ли врагове?

Къстър забеляза, че двамината отново се спогледаха, този път по-многозначително.

— Ами… — поколеба се Гибс, но продължи: — Веднъж Бризбейн слезе тук и наистина се нахвърли върху господин Пък. Викаше, крещеше, заплашваше, че ще го погребе, че ще го уволни.

— Наистина ли? Защо?

— Ставаше дума, че господин Пък изнасял информация, без да съблюдава правата за интелектуална собственост на музея. Нещо от този сорт. Мисля, че беше бесен, защото отдел „Човешки ресурси“ не подкрепи предложението му за уволнение на господин Пък. Каза, че още не бил приключил с него, хич да не си въобразява. Това е всичко, което си спомням.

— Кога се случи това?

Гибс се замисли за миг.

— Чакайте да си спомня. Трябва да е било тринайсети. Не, дванайсети. Дванайсети октомври.

Къстър взе бележника си и отново записа нещо, този път по-дълго. Някъде от търбуха на архива се чу трясък; последва вик и продължителен шум от раздиране. Къстър усети топлото чувство на удовлетвореност. Когато свършат тук, няма да има повече скрити писма в слонски крака. Насочи вниманието си отново към Гибс.

— Други врагове?

— Не. Да ви кажа правичката, господин Пък бе един от най-добрите хора в целия музей. За мен беше истински шок да видя как Бризбейн се нахвърли върху него.

Този Бризбейн май не го обичат много, помисли си Къстър. Обърна се към Нойс:

— Намери ми тоя Бризбейн. Искам да говоря с него.

Нойс тръгна към бюрото и точно в този миг врата се отвори с трясък. Къстър се обърна и видя мъж в смокинг, черната му връзка бе изкривена, а кичури от намазаната с брилянтин коса се спускаха върху челото над разярената му физиономия.

— Какво, по дяволите, става тук? — изкрещя мъжът на Къстър. — Не можете да нахлувате по този начин и да преобръщате всичко с тавата надолу. Искам да видя заповедта ви!

Нойс започна да бърка в джобовете си да я търси, но Къстър го спря с ръка. Беше наистина забележително колко твърда усещаше ръката си, колко спокоен и съсредоточен беше в този повратен момент от кариерата си.

— А вие кой собствено ще бъдете? — попита с най-ледения си тон.

— Роджър Бризбейн III. Първи вицепрезидент и главен юрист на музея.

Къстър кимна.

— А, господин Бризбейн. Тъкмо с вас исках да се срещна.

Смитбак замръзна на място, взрян в тъмния далечен ъгъл на стаята.