— О, Господи! — изпищя тя. — Агент Пендъргаст, чухте ли го?

Пендъргаст не й отговори.

— Пендъргаст!

Мракът й отвърна с мълчание.

Пендъргаст затвори очи в мрака. Постепенно в съзнанието му започна да се появява шахматната дъска — материализираше се от смътната мъглица. Фигурите от слонова кост и абанос, заоблени от безбройните години употреба, си стояха неподвижни и очакваха играта да започне. Студът, идващ от влажния каменен под, грубата хватка на оковите, болката в ребрата му, изплашеният глас на Нора, долитащите отдалеко и от време на време викове — всичко това постепенно изчезваше, за да останат единствено всепоглъщащият мрак и шахматната дъска, осветена от кръг мека, жълта светлина. Ала Пендъргаст още изчакваше, дишаше дълбоко и пулсът му постепенно се успокояваше. Най-сетне се присегна, докосна хладната фигура и премести пешката пред царя две полета напред. Играта започна, отначало бавно, ала темпото постоянно се ускоряваше и ускоряваше, докато накрая фигурите се разлетяха от дъската. Пат. Нова партия, после още една — всичките с еднакъв резултат. И тогава изведнъж настъпи мракът — пълният мрак.

Когато най-сетне бе готов, Пендъргаст отново отвори очи.

Стоеше на широката площадка на стълбището в „Мезон дьо ла Рошеноар“, величествената стара къща на улица „Дофен“ в Нови Орлеан, където бе израснал. Някогашен манастир, построен от потънал в неизвестността кармелитски орден, комплексът от сгради бил закупен през осемнайсети век от прапрадядо на Пендъргаст, многократно бил разрушаван и строен, докато се превърнал в ексцентричен лабиринт от сводести стаи и сенчести коридори.

Макар че „Мезон дьо ла Рошеноар“ била изгорена до основи от бандити малко след като Пендъргаст бе постъпил в пансион в Англия, той продължаваше често да се връща мислено в къщата. В съзнанието му сградата се беше превърнала в нещо повече от къща. Беше станала дворец на спомените, склад на знанието и познанието, убежище за най-дълбоките му и трудни размисли. В нея бяха поместени всички негови лични преживявания и наблюдения, всичките тайни на фамилията Пендъргаст. Само там, в сигурната пазва на готическата сграда, можеше да размишлява без да се бои някой да го прекъсне.

А имаше много неща, за които да медитира. Това бе един от малкото случаи през живота му, в които се беше провалил. Ако имаше разрешение на проблема, то се криеше някъде вътре, зад тези стени — някъде в собственото му съзнание. Търсенето на решението щеше да означава ново бродене из двореца на спомените.

… Той пое замислен по широк, обкичен с гоблени коридор, на еднакви разстояния в розовите стени бяха вдълбани мраморни ниши. Във всяка имаше само по една изящна, подвързана с кожа миниатюрна книга. Някои от тях наистина бяха съществували в старата къща. Други бяха чист мисловен конструкт — хроники на стари събития, факти, числа, химически формули, сложни математически или метафизични доказателства — всичките складирани от Пендъргаст в къщата като физически проявления на паметта, които да използва незнайно кога в бъдещето.

Спря се пред тежката дъбова врата на собствената си стая. Обикновено отключваше вратата и дълго се мотаеше вътре, заобиколен от познати неща, от успокояващата среда, от детството си. Днес обаче продължи пътя си, спря се само да прокара леко пръсти по бронзовата топка на бравата. Онова, което го интересуваше, бе другаде — долу, където имаше по-стари и далеч по-непознати неща.

Беше споменал на Нора за неспособността си да поддържа подходящата интелектуална дистанцираност от този случай и това беше неоспорим факт. Точно заради това той и тя — а за негово най-дълбоко съжаление и Патрик О’Шонеси — бяха изпаднали в сегашната беда. Онова, което не разкри пред Нора, бе дълбокия шок, който изпита, когато видя лицето на мъртвеца. Това беше, както вече знаеше, Енок Ленг — или, ако трябва да бъдем по-точни, собственият му прапрачичо, Антоан Ленг Пендъргаст.

Защото прапрачичо му Антоан бе успял да осъществи младежката си мечта — да удължи живота си.

Последните останки от старинната фамилия Пендъргаст — поне онези, които бяха с всичкия си — бяха приели, че Антоан е умрял преди много години, навярно в Ню Йорк, където изчезнал в средата на деветнайсети век. Заедно с него, за голямо съжаление на всички правоимащи наследници, бе изчезнала и голяма част от богатството на фамилията.

Ала преди няколко години, докато работеше по случая, наречен „Клането в метрото“, благодарение на Рен, познатия си библиофил, Пендъргаст бе попаднал случайно на някои стари вестникарски публикации. В тях се описваше внезапно нарастване на изчезванията — изчезвалия, започнали малко след като Антоан би трябвало да е пристигнал в Ню Йорк. Един труп бил намерен да плува по Ийст ривър със странни белези от някаква сатанинска хирургическа намеса. Тъй като трупът бил на бездомник, престъплението изобщо не било разкрито. Ала някои обезпокоителни подробности караха Пендъргаст да смята, че това е било работа на Антоан, навеждаха го към чувството, че той се е опитвал да постигне младежката си мечта за безсмъртие. Внимателното проучване на по-сетнешни вестници извади на бял свят половин дузина подобни престъпления, които продължаваха чак докъм 1935 година.

И тогава Пендъргаст осъзна, че въпросът вече бе следният: беше ли постигнал Ленг успех? Или е починал през 1935 година?

Най-вероятният отговор беше, че е починал. Ала въпреки това Пендъргаст не се освободи от чувството си за безпокойство. Антоан Ленг Пендъргаст бе човек с непостижим гений, съчетан със също тъй непостижима лудост.

И така Пендъргаст зачака нащрек. В крайна сметка чувстваше отговорността да бди, ако някой ден, колкото и да бе невероятно, се появи доказателство за продължаващото съществувание на прародителя му. И когато научи за откритието на улица „Кетрин“, той веднага заподозря какво се бе случило там и кой бе отговорен за него. А когато пък бе разкрито убийството на Дорийн Холандър, той вече бе убеден, че онова, от което най-много се бе опасявал, беше истина: Антоан Пендъргаст бе постигнал успех.

Но сега Антоан беше мъртъв.

Не можеше да има никакво съмнение, че мумифицираният труп в стъкления сандък принадлежеше на Антоан Пендъргаст, приел при преместването си на север името Енок Ленг. Пендъргаст бе дошъл в къщата на „Ривърсайд драйв“, очаквайки да се възправи срещу праотеца си. А вместо това беше открил прапрачичо си мъртъв, след като е бил измъчван до смърт. Някой друг — кой знае как? — бе заел мястото му.

Кой бе убил човека, именувал се сам Енок Ленг? Кой ги държеше сега като затворници? Съдейки по състоянието на трупа, Енок Ленг е бил убит наскоро — преди не повече от два месеца — което означаваше, че убийството на Енок Ленг е станало преди разкриването на костницата на улица „Кетрин“.

Това разположение на събитията във времето беше много, много интересно.

А освен това имаше и друг проблем — много смътното, но упорито чувство, че трябва да се направи друга връзка — чувство, което тормозеше Пендъргаст още от мига, в който пристъпи в къщата на Ленг.

Продължи мислено пътя си по коридора. Следващата врата — някога тя водеше към стаята на брат му, — бе запечатана от самия Пендъргаст с нареждането никога повече да не бъде отваряна. Той бързо продължи нататък.

Коридорът свършваше с площадката на величествено вито стълбище, което водеше надолу към голяма зала. Над мраморния под, на позлатена верига, от изографисания свод висеше тежък кристален полилей. Пендъргаст се спусна по стъпалата дълбоко замислен. От едната му страна отворени високи врати водеха към двуетажна библиотека; от другата — дълга зала потъваше нейде в мрака. Пендъргаст пое първо към залата, която първоначално е била манастирска трапезария. В спомените си той я беше населил с най-различни семейни вещи — тежки бюфети от палисандрово дърво, прекалено големи пейзажи от Бирщат и Коул. Тук имаше и други, по-необичайни неща — тесте карти за таро, кристални глобуси, апаратура за спиритически сеанси, вериги и окови, подиуми, на които илюзионисти и магьосници да изнасят представленията си. В ъглите имаше и други предмети с неясни, скрити прекалено дълбоко в сенките очертания, които трудно можеха да бъдат определени.