О’Грейди понечи да заговори отново, ала този път Финистър бе нащрек и го прекъсна. Нямаше никакво намерение да стои като идиот и да остави само О’Грейди да приказва. Него не го биваше повече и от жена му.

— Доктор Кели — рече бързешком, може би малко по-високо, но веднага прикривайки тона си с усмивка, — радваме се, че желаете да ни помогнете. Моля ви за протокола, съобщете името и фамилията си, адреса, датата и часа. На стената ей там има часовник, но не, виждам че имате свой ръчен. Това е формалност, нали разбирате, за да са в ред записите ни, да не ги объркаме. Не бихме искали да арестуваме онзи, когото не трябва.

Той се разсмя на шегата си и бе леко разочарован, че и тя не се разсмя заедно с него.

О’Грейди го изгледа съчувствено, снизходително. Финистър усети как раздразнението към партньора му нараства. Ако трябва да си го кажем правичката, той направо не можеше да го понася. Усети се, че би искал О’Грейди скоро да се изправи на пътя на някой куршум. Най-добре — утре.

Жената съобщи името си. След това Финистър в скоропоговорка изрече своето, а О’Грейди го последва малко завистливо. След като бяха изпълнени още няколко формалности, Финистър дръпна настрани листа с официалните данни и извади списъка с предварително подготвените въпроси. Беше по-дълъг от предишните и той с изненада забеляза няколко написани на ръка най-долу върху страницата. Сигурно са били добавени и то набързо. Кой, по дяволите, се беше бъркал в списъка им със свои въпроси? Цялата тази работа беше сбъркана. Ама съвсем сбъркана.

О’Грейди възприе мълчанието на Финистър като възможност:

— Доктор Кели — намеси се той, — бихте ли описали със свои думи вашето участие в този случай? Моля ви, не се притеснявайте от времето, за да си припомните всички подробности. Ако не си спомните нещо, или ако не сте сигурна, моля ви да ни го кажете. Знам, че е по-добре човек да каже, че не помни, отколкото да ни съобщи подробности, които могат да се окажат неточни.

Той се усмихна, сините му очи заблещукаха почти конспиративно.

Мамицата му, помисли си Финистър.

Жената въздъхна раздразнено, кръстоса крака и заговори.

Смитбак усети как го обладава парализа, пълна безпомощност. Не чувстваше крайниците си, беше неподвижен, тялото му сякаш беше чуждо. Не можеше дори да примигне. И най-лошото — ама наистина най-лошо — беше, че дори не можеше да си поеме дъх. Тялото му бе напълно обездвижено. Паникьоса се, когато се опита да напълни дробовете си и с мъка пое дълбоко въздух. Беше същото, като че се давеше, само че по-лошо.

Ленг се въртеше някъде над него — тъмен силует, осветен контражур от квадратчето светлина на шпионката, с изпразнена вече спринцовка в ръка. Лицето му беше под сянката на периферията на бомбето.

Ръката му се протегна и хвана крайчеца на превръзката, която още стягаше устата на Смитбак.

— Вече няма нужда от нея — рече Ленг и я махна. — А сега да ви интубираме. В крайна сметка не бихме искали да се задушите преди да започне процедурата.

Смитбак се опита да поеме дъх и да извика. Едва успя да прошепне нещо. Езикът му беше надебелял, чувстваше го невероятно голям в устата си. Долната му челюст увисна, по брадичката му протече струйка слюнка. Струваше му нечовешко усилие дори да поеме дъх.

Силуетът отстъпи назад и изчезна зад вратата. В коридора се чу някакво тракане и Ленг се върна с желязна количка-носилка и голяма, четвъртита машина на гумени колелца. Постави количката до Смитбак, наведе се и със стар железен ключ бързо отключи оковите на китките и краката му. Въпреки обзелия го ужас Смитбак успя да подуши мухлясалия дъх на проядени от молци стари дрехи, както и лекия полъх на евкалипт, все едно Ленг дъвчеше бонбонче.

— Сега ще ви прехвърля върху количката — каза Ленг.

Смитбак усети, че го повдигат. След това почувства студения, неподдаващ метал под голото си тяло. Носът му течеше, но не можеше да повдигне ръка да го избърше. Изпитваше остър недостиг на кислород. Беше напълно парализиран — но най-ужасното от всичко беше, че запазваше пълна яснота на съзнанието и усещанията си.

Ленг отново се появи в полезрението му, стиснал тясна пластмасова тръба в ръка. Хвана Смитбак за долната челюст и отвори широко устата му, Смитбак усети как тръбата опира в дъното на гърлото му, как се плъзга надолу по трахеята му. Колко ужасно бе това силно, непреодолимо чувство да повърне — ала в същото време не бе в състояние да направи и най-малкото движение. Чу се съскане и вентилиращата машина изпълни дробовете му с въздух.

Облекчението бе толкова голямо, че в първия миг Смитбак забрави за кошмарното положение, в което се намираше.

Количката вече се движеше. Над главата му преминаваше нисък тухлен таван, тук-таме осветен от голи крушки. Малко след това таванът промени формата си, издигна се в някакво пещероподобно помещение. Количката се завъртя отново и спря. Ленг се наведе и излезе от полезрението му. Смитбак чу четирите отмерени щраквания, които означаваха, че количката е застопорена. Светеха силни лампи, а дъхът на спирт и на бетадин потискаха по-трудно доловима, но далеч по-лоша миризма.

Ленг пъхна ръце под мишниците на Смитбак, повдигна го отново и го отмести от количката върху друга желязна маса, по-широка и по-студена. Преместването бе внимателно, почти нежно.

А след това с напълно различно, икономично и издаващо удивителна сила движение той обърна Смитбак по корем.

Смитбак не успя да затвори уста и езикът му докосна металната количка, неволно поемайки киселия вкус на хлор и на други дезинфектанти. Това го наведе на мисълта кой ли още е бил на тази маса и какво му се е случило. Заля го вълна на страх, повдигна му се. Вентилиращата тръба закъркори в устата му.

Тогава Ленг приближи, прокара длан по лицето на Смитбак и затвори очите му.

Масата беше студена, много студена. Чуваше как Ленг се движи наоколо. Усети натиск върху лакътя си, леко убождане, когато интравенозната игла се заби близо до китката му, чу раздиращия звук на изтръгнатия от кутийката лейкопласт. Можеше да подуши евкалиптовия дъх, да чува ниския глас. Говореше шепнешком.

— Боя се, че ще изпитате болка — каза гласът, докато коланите фиксираха крайниците на Смитбак. — Всъщност болката ще бъде доста силна. Но добрата наука никога не е освободена напълно от болката. Тъй че не се безпокойте. И мога ли да ви предложа един съвет?

Смитбак се опита да се бори, ала тялото му беше сякаш някъде далеч от него. Шепотът продължи — мек и успокояващ:

— Бъдете като газела в челюстите на лъва: отпуснат, приемащ, примирен. Доверете ми се. Така ще е най-добре.

После се чу шуртене на вода, подрънкването на стомана о стомана, инструментите се плъзнаха в металната мивка. Светлината в стаята изведнъж стана много по-силна. Пулсът на Смитбак се ускори бясно, сърцето му биеше все по-бързо и по-бързо, докато не доби усещането, че масата под него сякаш подскача при всеки обезумял удар на сърцето му.

Нора се размърда на неудобния дървен стол и погледна може би за пети път часовника си. Десет и половина. Този разпит приличаше на първия, който понесе след като откри трупа на Пък, само че беше по-лош, много по-лош. Макар че нарочно сви разказа си до минимум и ограничаваше отговорите си до едно-две изречения, въпросите следваха в безкраен тъп поток. Въпроси за работата й в музея. Въпроси за преследването й от „Хирурга“ в архива. Въпроси за напечатаната на пишеща машина бележка на Пък — или по-скоро от убиеца, престорил се на Пък, — която той й бе изпрател, а тя отдавна бе предала на полицията. На всички въпроси вече бе отговорила по два или три пъти на далеч по-интелигентен и по-разумен полицай от тези двамата. И което беше още по-лошо — двете ченгета срещу нея, единият — яко джудже, а другият — приличен на вид, но с прекалено самочувствие, не даваха признаци, че наближават края на списъка си с въпроси. Прекъсваха се един другиго, мятаха си злъчни погледи, състезаваха се Бог знае поради каква причина. Сякаш не можеха да се понасят, очевидно не биваше да работят заедно. Боже мой, какво представление.