За миг си помисли дали да не се отбие друг път. Ала бележката на Пък беше много настоятелна.

Нора смътно си спомни, че при последното си идване бе виждала някакви вкаменени скелети. Може би щеше да намери трицератопса всред тях.

Пое с въздишка по един от проходите, заслушана в потракването на токчетата си по мрамора. В началото си проходът беше ярко осветен, но скоро потъна в полумрак. Удивително беше колко слабо осветено бе това помещение; в средата на проходите беше толкова тъмно, че човек би се нуждаел от фенерче, за да види експонатите по лавиците.

Под следващата лампа Нора се озова на кръстовище, от което тръгваха коридори под различни ъгли. Спря се и се замисли по кой да поеме. Тук е досущ като в приказката за Хензел и Гретел, помисли си тя. А аз тъкмо съм привършила трохите.

Спомни си, че проходът вляво от нея водеше към някакви препарирани животни. Но малкото лампи бяха изгорели и коридорът завършваше в мрак. Нора сви рамене и пое по следващия проход.

Да върви тук сама бе съвсем различно, отколкото преди — последния път бе тук с Пендъргаст и Пък. Мислеше си за Шотъм и не обърна голяма внимание на онова, което я окръжаваше. След като Пък показваше пътя, тя дори не си даде труда да забележи колко странни завои правеха тези проходи, под какви неочаквани ъгли се срещаха. Това бе възможно най-невъобразимият план, а необичайността му се подсилваше от огромните размери.

Мислите й прекъсна резкият завой на прохода наляво. След като зави тя неочаквано се натъкна на няколко африкански бозайника — жирафи, хипопотам, два лъва, антилопи гну, куду, воден бивол. Всички животни бяха обвити в найлон, което им придаваше призрачен вид.

Нора опря. Никакъв трицератопс. А проходите отново се разклоняваха в половин дузина направления. Тя избра един напосоки, зави веднъж, още веднъж и пак се озова на пресечка.

Това вече ставаше нелепо.

— Господин Пък! — извика силно.

Ехото от гласа й постепенно стихна. Съскането на вкарвания силом въздух по вентилационните тръби подсилваше тишината.

Нямаше повече време за губене. Ще дойде по-късно, но преди това ще телефонира, за да е сигурна, че Пък ще я чака зад писалището си. Или пък ще му каже да занесе онова, което искаше да й покаже, направо на Пендъргаст. Тя и без друго вече не работеше по случая.

Обърна се и тръгна на излиза от архива по най-прекия според преценката й път След няколко минути се спря до един носорог и няколко зебри. Изглеждаха като тромави часовои под вездесъщия найлон и излъчваха силна миризма на парадихлоробензин.

Тези проходи не й изглеждаха познати. А и май не беше наближила изхода.

В един миг почувства как я обзема страх. Отърси се от него с пресилен смях. Трябваше да стигне до жирафите и оттам да се върне по същия път, по който бе дошла.

Обърна се и стъпи в локвичка вода. Вдигна шава и една капка я плесна по челото. Кондензат от тръбите над нея. Поклати глава и продължи.

Но изглежда не можеше да намери пътя към жирафите.

Започваше да става смешна. Беше се ориентирала в пустини и джунгли без всякакви пътища. Как би могла да се изгуби в музей посред Ню Йорк?

Огледа се и осъзна, че бе изгубила чувство за ориентация. При всичките тези завиващи под всякакви ъгли проходи, с тези мъждиво осветени пресечки, бе невъзможно да се прецени къде се намираше изходът. Трябваше да…

Изведнъж замръзна на място и се заслуша напрегнато. Тихо почукване. Трудно беше да се установи откъде идва, но беше наблизо.

— Господи Пък! Вие ли сте?

Нищо.

Напрегна слух и долови отново лекото почукване. Просто някъде капе вода, помисли си. Но дори и да бе така, изпита още по-силно нетърпение да намери пътя към вратата.

Избра напосоки един проход и пое бързешком по него, токчетата й загракаха ускорено по мрамора. Лавиците от двете страни на прохода бяха отрупани с кости, подредени като клони, всяка със завързан накрая й пожълтял етикет. Етикетите шумоляха, раздвижени от преминаването й. Това място беше като крипта. В тази тишина, в мрака и сред таласъмски образци, беше трудно човек да не се сети за серията от страховити убийства, извършени само преди няколко години точно в това подземие. Все още в трапезарията за персонала се шушукаше и се носеха слухове за тях.

Проходът завършваше с още един завой.

По дяволите, изруга наум Нора и огледа дългите редици от лавици, които чезнеха в мрака. Отново я обзе страх, този път й беше по-трудно да го потуши. А после отново и отново чу — или й се струваше, че чува — шум зад гърба си. Този път не бе почукване, а стърженето на подметка по камъка.

— Кой е там? — извика тя и се завъртя на пета. — Господин Пък?

Не се чуваше нищо, освен съсъка на пара и тупкащите по пода калки.

Тя отново тръгна, този път малко по-бързо, повтаряше си да не се бои; че шумовете произтичат от непрестанното движение и наместване на старата, грохнала сграда. Самите коридори сякаш бяха живи и я наблюдаваха. Тракането на токчетата й бе непоносимо.

Зави зад поредния ъгъл и стъпи в нова локва вода. Дръпна се отвратена. Защо не вземаха никакви мерки за тези стари тръби?

Отново погледна локвичката. Водата беше черна, мазна — не, изобщо не беше вода. На пода бе изтекло масло или може би някакъв химически консервант. Имаше странна, кисела миризма. Но не виждаше да е изтекла от където и да е: беше заобиколена от лавици с препарирани птици с разтворени човки и широко отворени очи, с разперени криле.

Каква бъркотия, помисли си тя и обърна скъпата си обувка „Бали“ настрани, за да установи, че мазноватата течност бе замърсила подметката и част от шева. Това място беше истински позор. Извади голяма носна кърпа от джоба си — необходимо „снаряжение“, когато работиш в прашен музей — и избърса ръба на обувката. И тогава замръзна на място. На белия фон на кърпата течността не беше черна. Беше тъмно и лъщящо червена.

Пусна кърпата и направи неволно крачка назад, сърцето й се разтуптя. Погледна локвата, след което се вторачи, обзета от внезапен ужас. Беше кръв — много кръв. Огледа се като обезумяла — откъде идваше кръвта? Дали бе изтекла от някой експонат? Но локвата сякаш просто си седеше там — голяма локва кръв по средата на прохода. Нора вдигна глава, но не видя нищо — само неясно очерталия се в полумрака таван на десетина метра над нея, оплетен в тръби.

След това чу нещо, което отново й прозвуча като стъпка и през лавицата с най-различни експонати зърна някакво движение. След това отново настъпи тишина.

Но тя определено бе чула нещо. Давай, действай! — диктуваха й инстинктите.

Нора се обърна и пое бързо по дългия проход. Дочу нов шум — бързи стъпки? Шумолене на дрехи? Спря се и се вслуша. Не долови нищо друго, освен тихото капане от тръбите. Опита се да надзърне през отворите тук и там между експонатите на лавиците. Имаше истинска стена от буркани с образци — свити на кравай змии във формалдехид, и тя се напрегна да види нещо отвъд тях. Стори й се, че вижда някакъв силует от другата страна — голям и черен, разкривен от стъклениците. Направи стъпка… и силуетът направи стъпка. Сега вече беше сигурна.

Бързо се оттегли назад задъхана и тъмният силует последва движенията й. Изглежда я следеше от съседния проход, може би я дебнеше да стигне единия или другия му край. Можеше да види и да чуе силуета — толкова близо вече — който също се движеше, поддържайки нейното темпо.

— Господин Пък? — рискува да извика тя с треперещ глас.

Отговор не последва.

Нора изведнъж се усети, че тича. Стрелна се по прохода, спринтирайки с най-голяма скорост.

Пред нея зееше дупка — там, където двата прохода се събираха в един. Трябваше да я подмине, да изпревари онзи в съседния проход.

Профуча през дупката и за частица от секундата зърна големия черен силует, в чиято облечена в ръкавица ръка проблесна метал. Спринтира към следващия проход, премина през още една празнина и се спусна отново по прохода. При следващата пресечка зави рязко надясно по друг проход. Избра напосоки нов и затича по него в полумрака пред себе си.