— И какво ще правим, след като го хванем? — попита Джулия.

Тонът на Кабрило стана сериозен.

— Ще го изпотим. Яко. Еди все още е в Китай.

— В околностите на Фузоу — обади се Хали.

— Ще трябва да научим каквото можем и ще се молим да сме в позиция да пресрещнем кораба, който използват, за да го изведат от страната. Убеден съм, че Исфординг знае кой стои зад „Маус“ и пиратите.

— Ами ако не знае нищо друго, освен за бутафорните компании, които е създал? — попита Джулия.

Колкото и да не искаше да мисли за тази вероятност, Хуан трябваше да отговори.

— Тогава Еди ще умре, а ние отново ще започнем да гоним пиратите в Японско море поотделно.

През следващите няколко часа Кабрило подробно обясни идеите си и ги обогати с предположения на членовете на екипа си. Всички имаха проницателност, интелект и години опит в тайни операции. Никой не се заблуждаваше, че мисията ще е лесна, но когато приключиха, знаеха, че са измислили възможно най-добрия план. Хуан им даде индивидуални задачи за следващите няколко дни. Някои щяха да следят потоците на трафика и дейността около строежа. Други щяха да осигурят и да модифицират екипировката. Най-важни бяха големият камион с десет колела и ремаркето. Кабрило щеше да разузнае обстановката в дома на Исфординг, да провери с каква алармена система ще трябва да се справя и да наеме къща извън града.

Беше вторник. Марк Мърфи беше научил, че Рудолф Исфординг ще се яви пред съда в понеделник. Дотогава можеха да положат основите на плана, а през уикенда щяха да подготвят всичко за понеделник сутринта. Това означаваше, че трябва хванат фрау Исфординг не по-късно от четвъртък вечерта, ако Джулия щеше да се представя за нея по време на редовното свиждане в петък. На Хуан не му се нравеха кратките срокове, но нямаше друг начин. Не смееше да чака още една седмица. Един Господ знае къде щяха да са Еди или „Маус“ дотогава.

Въпросът беше сега или никога.

— Проверка на комуникациите — каза Кабрило в микрофона на гърлото си.

Линкълн и Хали Казим отговориха, че са готови. Джулия сложи ръка на рамото му. Нямаше да се отдели от него през следващите дванадесет часа. Нощта беше тъмна и безлунна, небето беше облачно. Моравата около триетажната къща блестеше в сребристобяло от росата. Богаташкият квартал в предградието беше тих, само един старец беше разходил страдащия си от запек дакел преди четвърт час.

След три дни наблюдение Кабрило знаеше, че Кара Исфординг живее сама. През деня имаше прислужница, но нощем тя беше единственият обитател на дома си. Имаше и алармена система. Вратите и прозорците бяха свързани и един ден той видя как прислужницата деактивира алармата, когато сутринта дойде на работа. Предположи, че е инсталирана след ареста на съпруга на фрау Исфординг, така че не е прокарана под земята и няма детектори за движение и инфрачервени камери, но въпреки това съпругата на Исфординг трябваше само да натисне паникбутона и да подаде сигнал за тревога.

— Добре, Хали, ти си. Щом Линкълн отвори вратата, имаш шестдесет секунди да деактивираш алармата.

Беше преценил, че шестдесет секунди ще стигнат. Кара Исфординг наближаваше шестдесетте и едва ли имаше голям опит в електрониката. Онзи, който беше инсталирал алармата, сигурно се бе погрижил стопаните да имат достатъчно време да я изключат, за да избегнат фалшиви тревоги.

След като си свършеха работата, бившият „тюлен“ и специалистът по комуникациите на Корпорацията щяха да се върнат в мерцедеса. Хуан щеше да отиде да се представи на фрау Исфординг като член на руската мафия, дошъл да спаси съпруга й от палестински терористи. Щеше да е доста по-трудно да обясни присъствието на ливанец и афроамериканец.

— Смятайте го за етническо разнообразие — пошегува се той, когато приключи с разясняването на плана си.

Франклин Линкълн и Хали Казим изскочиха от укритието си зад дебелия жив плет около дома на семейство Исфординг. Бяха облечени в черно. Хали носеше малка брезентова чанта с инструменти, а Линкълн, който стърчеше една глава над него, беше сложил шперцовете си в тънък портфейл в задния си джоб.

Стигнаха до тежката дъбова врата. В къщата цареше непрогледен мрак. Лампата в спалнята на Кара Исфординг беше угаснала преди три часа. Тя вероятно спеше дълбоко, но въпреки това можеше да се събуди, за да отиде до тоалетната например. Хали изчака Линкълн да подготви шперцовете. Франк се беше упражнявал на еднаква ключалка, купиха я чак в другия край на града. Пръстите му бяха големи, но се движеха ловко като на хирург. Той развинти заключващия механизъм и после започна да работи с друг, по-малък инструмент. Отне му осем секунди да освободи езичето и още петнадесет да превърти дръжката.

Линкълн погледна Хали. Той вече беше отворил чантата си. Носеше малко фенерче, прикрепено на главата. Хали кимна и Линкълн отвори. Разнесе се електронен звук, който щеше да продължи през интервал от пет секунди, докато алармата не бъде изключена или чута от охранителната фирма.

Подът във вестибюла беше от лакирано дърво. Тъмен ориенталски килим покриваше мястото между вратата и стълбището за втория етаж. Вдясно и вляво имаше други стаи — всекидневна и трапезария за десет души. Хали видя всичко това с един-единствен бегъл поглед. Таблото на алармата беше вдясно от вратата. Червената светлина на капака мигаше обвинително.

Той го развинти с отвертка. Вътре имаше цяла плетеница от жици, но Хали не им обърна внимание. Трябваше му цифровият код, който спираше системата. Веднага забеляза двата компютърни чипа, вградени върху малка платка, извади ги и защипа към краищата им тънка жичка. Алармата продължи да свети и да звъни. Линкълн застана до стълбите, ослушваше се дали Кара Исфординг няма да се събуди.

С такава система собственикът имаше три опита да въведе правилния код, за да изключи алармата. След третия опит системата се изключваше автоматично. Ако електрическата верига се прекъснеше, алармената система нямаше как да знае колко опита ще направи Хали.

Казим посипа платката с прах за взимане на отпечатъци. Всъщност беше смлян графит за моливи, но имаше същия ефект. Въздъхна облекчено, когато пролича, че са били натискани само четири бутона. Пръстовите отпечатъци бяха размазани, но това не беше важно. С четири числа за пренастройване на алармата имаше тридесет и шест възможни комбинации. Нямаше време да ги изпробва всичките. Но четирите бутона, използвани от фрау Исфординг, бяха едно, две, три и четири. Това беше най-елементарният код на света, удобен както за собствениците на домовете, така и за крадците. Хали набра цифрите една след друга. Червената светлина продължи да мига, звън на камбанка сигнализира, че са изминали още пет секунди.

Той натисна бутоните в обратен ред, но алармата не спря.

— Времето — изсъска Хали в микрофона.

— Двадесет и три секунди — отвърна Хуан.

Хали нямаше друг избор, освен да набере 1243, 1324, 1342,1423,1432.

— Какво става? — попита Кабрило.

— Произволно число. Още не съм го улучил.

— Имаш десет секунди.

Казим въведе 2134, 2143, 2314 и после 2341.

— Хали — прошепна Линкълн. — Опитай 3142.

— Пет секунди.

Казим не постави под съмнение предположението на Линкълн, набра числата и натисна ENTER.

Камбанката прозвуча отново и светлината замига два пъти по-бързо.

— Трябва да тръгваме — каза Хали. Гласът му беше прегракнал от напрежение.

— Въведи ги отзад напред — заповяда Линкълн. — Опитай 4231!

— Една секунда.

Линкълн не каза поредицата точно в обратен ред, но Хали набра 4231 и натисна ENTER.

Светлината престана да мига. Алармата беше изключена. Хали погледна учудено партньора си.

— Трябваше да внимаваш повече на инструктажа на Макс. — Линкълн се ухили. — Семейство Исфординг има две големи деца. Едното е родено на втори април, а другото на първи март. Четири, две, три, едно. Елементарно, драги Хали.