Хали изключи паникбутоните. Единият беше на таблото, а другият — несъмнено до леглото на Кара Исфординг.

— Добре, чисто е — прошепна Кабрило и двамата с доктор Хъксли влязоха във фоайето. — Ако след двадесет минути все още сме вътре, приемете, че всичко е наред, и отидете в тайната квартира. Утре Джулия ще отиде с колата на госпожа Исфординг в „Регенсдорф“. Когато се върне, ще се грижи за нея през уикенда, а аз ще оставя колата в града.

Хали и Линкълн се качиха в мерцедеса, а Хуан излезе и набра номера на семейство Исфординг на мобилния си телефон. Чуха се две позвънявания, след третото се обади сънен глас.

— Ало?

— Фрау Исфординг, аз съм Юрий Зайцев — каза Кабрило на английски с руски акцент. — Съдружник съм на съпруга ви. Важно е да се видим веднага.

— Was? Nein. Невъзможно — измърмори Кара Исфординг — Mein Gott1, сега е два през нощта.

— Отнася се за безопасността на съпруга ви, фрау Исфординг. — Хуан добави в гласа си заплашителна нотка. Жената сигурно вече беше осъзнала, че мнозина, вероятно дори всичките клиенти на съпруга й се занимават с незаконна дейност. — Аз съм в дома ви. Моля ви, слезте. Изключих алармената ви система. Ако исках да ви направя нещо лошо, вече щях да съм го направил.

— Кой сте вие? — В тона й се прокрадна страх.

— Опитвам се да помогна на вас и на съпруга ви. Той е доверен член на организацията, за която работя, и знаем, че планират да го убият в понеделник сутринта.

— Да го убият?!

— Да, фрау Исфординг. Членове на Организацията за освобождение на Палестина.

— Как беше името ви?

— Юрий Зайцев. Изпращат ме от Санкт Петербург да помогна на семейството ви.

Тя сигурно знаеше, че Рудолф върши много работа с руснаци, защото след кратко мълчание се съгласи да се срещнат. Кабрило изпита облекчение. Можеше просто да я завърже за леглото и да й запуши устата, а на сутринта Джулия да отпрати прислужницата и да задействат плана, но това не беше в стила му. Жената беше невинна и той нямаше намерение да й създава повече трудности, отколкото беше абсолютно необходимо.

На горната площадка на стълбището светна лампа. Гримирана и подходящо облечена, Кара Исфординг не беше привлекателна жена, но сънена, с разрошени коси и с подпухнало от съня лице беше направо страшна. Беше облякла халат върху нощницата си и Кабрило пламенно се надяваше да не се разтвори. За срещата той се беше издокарал с черни джинси, черна риза и широко кожено яке — модната униформа на главорез от руската мафия. Беше боядисал косата си и от пет дни не се беше бръснал. Брадата му беше червеникава. Беше си сложил цветни контактни лещи, които правеха ясните му сини очи черни.

— Много съжалявам, че ви безпокоя, фрау Исфординг — започна Хуан, когато тя стигна до площадката на стълбището на първия етаж. Не посегнаха да се ръкуват. — Но нямаше друг начин. Задействани са планове за освобождаването на съпруга ви, но се нуждаем от вашата помощ. Единствено на вас е разрешено да го виждате в „Регенсдорф“ и той трябва да бъде уведомен какво става.

— Казахте, че искат да убият Руди? — Тя седна на стола. В очите й напираха сълзи.

— Да. Може би не знаете, че някои групировки в освободителното движение на Палестина смятат, че съпругът ви знае къде са парите им. Вероятно милиарди долари.

— Но… той каза, че работата му с палестинците е законна.

Кабрило коленичи пред уплашената жена и хвана треперещите й ръце.

— Може и да е така, но за тези хора слуховете са факти. В понеделник те или ще го убият, или ще се опитат да го отвлекат. Трябва да ги изпреварим.

— Не знам… какво да направя. Не трябва ли да кажете на полицията?

— Свидетелските показания на съпруга ви вече съсипаха кариерата на някои известни личности в бизнеса и правителството. Има и още по-влиятелни хора, които повече от всичко искат да запушат устата на съпруга ви.

Разбра, че е прекалено деликатен. Кара почти беше изчерпала психическите и емоционалните си сили и не схващаше какво й говори. Не можеше да я обвини. Допреди година съпруга на преуспяващ адвокат и доволна швейцарска домакиня, сега тя беше обсадена от репортери и ежедневно засипвана с истории за престъпната дейност на Исфординг.

— Опитвам се да ви обясня, че полицията няма да предотврати атаката срещу съпруга ви.

— Не е честно! — възмутено възкликна тя. — Ние си плащаме данъците.

Кабрило едва не се усмихна на наивността й.

— Както биха се изразили американците, вашият съпруг е разбутал гнездо на оси. Дошъл съм да се погрижа да не го ужилят.

Тя избърса очите си с хартиена кърпичка, която, изглежда, беше в джоба й, откакто бе купила халата, и се опита да изправи рамене.

— Не знам какво да направя. Какво да кажа на Руди? Какъв е планът ви?

— Не е нужно да правите нищо, фрау Исфординг. — Хуан обърна глава и извика към трапезарията. — Людмила.

Джулия излезе на светлината на лампата. Кара ахна, като видя двойничката си, и захапа кокалчетата на пръстите си. За миг Кабрило се притесни, че ще припадне, но фрау Исфординг събра сили и стана. Приближи се до Джулия и я огледа.

— Това е партньорката ми Людмила Демонова. Тя ще отиде в „Регенсдорф“ вместо вас утре. Не искам да ви обиждам, но за операцията е по-безопасно Людмила да се представи за вас, отколкото да ви обясним подробно плана. Ако имахме повече време, сама щяхте да отидете при съпруга си, но… — Хуан спря, оставяше я тя сама да стигне, до каквото заключение иска. — Позволено ли ви е да давате нещо на съпруга си?

— Не, но тайно му предавам бележки. Пазачите не са ми попречили поне досега.

— Добре, това е хубаво. Искам да напишете на съпруга си, че не сме ви сторили нищо лошо и да изслуша внимателно какво ще му каже Людмила. Ще го направите ли?

— Да. — Фрау Исфординг се съвземаше от първоначалния стрес и, изглежда, приемаше, че Кабрило и Хъксли са дошли да й помогнат. — Но какво ще стане след това?

— Имате предвид, след като освободим съпруга ви? Не знам. Аз трябва само да го заведа в тайна квартира, а после… — Хуан сви рамене като войник, който си върши работата, — после всичко зависи от съпруга ви и от моя шеф. Сигурен съм, че ще изпратят хора да ви вземат и че двамата ще заминете например за Южна Франция или Коста дел Сол.

Тя му се усмихна тъжно, сякаш знаеше, че остатъкът от живота й няма да е толкова идиличен.

Сутринта Джулия тръгна към затвора малко след девет. Кабрило нервничеше, че трябва да чака, но винаги съществуваше риск Кара Исфординг да се уплаши и да се обади на полицията. Тя освободи прислужницата за деня и сега двамата седяха в трапезарията и пиеха студено кафе. Хуан продължи да играе ролята си на руски гангстер, затова разговаряха малко, и това го радваше. До отвличането на адвоката оставаха само три дни и той усещаше как минутите летят. Модификациите на камиона още не бяха довършени, въпреки че бяха изпипали всичко в колите под наем и бяха уточнили графика. Най-много се тревожеше за работата, която трябваше да свършат в събота и неделя на строежа. За щастие строителната компания не поставяше нощни пазачи, затова нямаше проблем. Довечера обаче трябваше да пренесат десет тона цимент, ако искаха да спазят крайния срок.

Поглеждаше часовника си толкова често, че в единадесет китката го заболя. Беше разговарял с Линкълн и бе разбрал, че са приключили с ремаркето в склада и сега товарят двадесет и пет килограмовите торби цимент.

Щом чу звука от отварянето на автоматичната врата на гаража, скочи от стола. И отиде да посрещне Джулия, която тъкмо слизаше от беемвето на семейство Исфординг.

— Е?

— Фасулска работа — усмихна се тя. — Той разбра само за пет секунди, че не съм жена му, а пазачите изобщо не се загледаха.

— Браво. Исфординг готов ли е?

— Повече от готов. Изгаря от нетърпение. Мисля, че наистина се е забъркал с ООП. Щом споменах, че искат да го убият, се съгласи на всичко.