— Сигурен ли си за връзката с ООП? — попита Хуан.

— Репортажите са оскъдни, но информацията се вмества в корупционната му схема.

— Би трябвало да е достатъчно. Дори слуховете може да са ни от полза.

— Какво се върти в конспиративното ти съзнание? — попита Ханли.

— Все още съм твърде объркан, за да ви кажа. Безумни неща. Има ли снимки на съпругата на Исфординг?

— Не би трябвало да е трудно да се намерят в архивите на вестниците.

— Добре, действай. Отивам в Цюрих да огледам на място и да видя дали идеята ми ще може да се осъществи. Къде се намирате в момента?

— В Източнокитайско море, на двеста мили северно от Тайван — отвърна Макс.

— А „Маус“?

— На двеста мили пред нас. Решихме, че толкова е обхватът на радара им. Изпращаме безпилотен самолет на всеки дванадесет часа, за да видим какво става там и дали нещо се е променило. Засега само теглят на буксир сухия док. Нищо необичайно.

— Освен че корабът в трюма му е откраднат в открито море.

— Е, да.

„Маус“ изминаваше сто и петдесет мили на ден, така че до Тайпе им оставаше само ден и половина. Хуан обаче все още беше убеден, че плавателният съд ще промени курса си и ще се отправи в друга посока. Тайван беше модерна демократична страна и прекалено добре уредена, за да могат пиратите да я използват като база за операциите си. Кабрило беше сигурен, че ще продължат към Виетнам, Филипините или Индонезия.

Това означаваше, че ако иска да се добере до Рудолф Исфординг, няма да може да разчита на „Орегон“ като оперативна база, а щеше да се нуждае от уникалните му възможности, ако смяташе да изиграе номера, който беше измислил. Хуан изчисли разстоянията и времето, като включи и пробега на хеликоптера „Робинсън R–44“ в защитения хангар под палубата. Ако възнамеряваше да вземе екипировка или персонал от „Орегон“, разполагаше с малко време да го направи, докато корабът минаваше покрай Тайван. Стигнеха ли до Южнокитайско море, щяха да са твърде далеч от сушата, за да правят прехвърляния. Със свито сърце пресметна, че има само два дни, след като стигне до Цюрих, за да разбере кой и какво ще му трябва от „Орегон“, преди корабът да се отдалечи.

За мисията в Северна Корея им бяха необходими три седмици да подготвят всичко и дори тогава трябваше да действат бързо. А онази щуротия беше фасулска работа в сравнение с това, което беше наумил сега.

Еди Зенг вярваше в старата поговорка, че хората сами определят късмета си. Това обаче не означаваше, че отхвърля слепия шанс някой да спечели от лотарията или да пострада в нелепа злополука. Имаше предвид, че правилното планиране, отношение и проницателност са повече от достатъчно за преодоляване на проблемите. Не беше задължително човек да е късметлия, за да успее, а само да работи усилено.

След като два часа лежа в един напоителен канал, Еди продължаваше да мисли по същия начин. Нямаше време да планира добре мисията си, затова не лошият късмет, а липсата на подготовка му донесе настоящото затруднение. Сега обаче изтичаше петият час и треперенето му предизвикваше вълнички по повърхността, така че той прокле боговете за лошия си късмет.

Пристигането му в Китай беше минало без засечка. Митничарите бегло погледнаха документите и набързо претърсиха чантите му. Това не го изненада, защото пътуваше като дипломат, завръщащ се в родината след една година работа в австралийското посолство, и му се полагаше специално благоволение. Документите, които смяташе да използва по време на пътуването в Китай, бяха на безработен чиновник.

Прекара първия си ден в Шанхай, като се разхождаше по улиците. Не беше идвал в Китай толкова отдавна, че се налагаше отново да се аклиматизира. Трябваше да промени позата и походката си, която беше прекалено нахакана, и да свикне с езика.

Беше научил мандарински и английски едновременно от родителите си, докато живееха в Китайския квартал в Ню Йорк, затова нямаше акцент, а само леко различна интонация, която обаче би прозвучала чуждестранно на един китаец. Еди се вслушваше в разговорите около себе си и отново учеше акцента, който беше използвал, когато работеше в ЦРУ.

Не можеше да повярва на промените през годините, откакто беше идвал в най-големия град на Китай. Силуетът на града беше един от най-високите в света. Сградите и строителните кранове се издигаха още по-високо; ритъмът на живота беше трескав. Всички минувачи водеха оживени разговори по мобилни телефони. Когато се мръкна, улиците на Шанхай се обляха в повече светлина от района с казината в Лае Вегас.

Еди постепенно се сля с местните хора. Отписа се от хотела и остави двете си чанти зад един контейнер за смет, който току-що беше изпразнен и едва ли щеше да бъде преместен през следващите няколко дни, въпреки че в багажа му нямаше нищо уличаващо. Вече беше изхвърлил дипломатическите документи. Купи си дрехи конфекция от сравнително евтин универсален магазин. Касиерът не си помисли нищо за клиента в скъп западняшки костюм, който си купува дрехи, не отговарящи на неговия стандарт. Зенг се преоблече, захвърли костюма си, напусна с автобус процъфтяващия център и намери район с фабрики и безлични жилищни блокове, като преди това окапа ризата си с храна и изтърка обувките си с тухла от един строеж.

Неколцина по-бедни работници в размъкнати дрехи го огледаха, но иначе никой не му обърна особено внимание. Еди не беше един от тях, но и не изглеждаше много над тяхното ниво. Продавачът в магазина, откъдето си купи два широки панталона, две ризи и тънко сиво яке, предположи, че е неуспял чиновник, принуден да работи физически труд. От друг магазин Еди си взе раница и тоалетни принадлежности от трети, без да привлече интерес.

Когато отиде на автогарата да вземе автобус за провинция Фуджиян, трети ден не се беше къпал и вече се беше превърнал в анонимен работник, който се връща на село, след като не е могъл да постигне успех в града. Бавното преобразяване му помогна не само да се увери, че никой няма да го запомни, но и да се вживее в ролята си. Седеше на студената пейка на спирката, очите му имаха обезверения израз на провал, раменете му бяха прегърбени от бремето на поражението. Старицата, която поведе разговор с него, му каза, че е най-добре да се върне при семейството си. Големите градове не били за всички и била виждала много млади хора, насочили се към наркотиците като начин за бягство. За щастие пердетата на очите й не й позволиха да види, че Еди не е толкова млад, колкото предполага.

Пътуването мина без произшествия. Автобусът беше претъпкан и бълваше огромни облаци, пълни с оловни изпарения; вонеше на потни човешки тела. Неприятностите му започнаха, когато стигна до Лантан, града, откъдето Ксанг и роднините му бяха започнали пътуване, завършило с убийството им в товарен контейнер. Тъй като нямаше време да се подготви, Еди не знаеше, че е дошъл по време на местни избори. Военните бяха направили контролно-пропускателен пункт на площада и всеки беше длъжен да мине оттам на път за урните.

Еди беше виждал как се произвеждат такива избори и знаеше, че жителите могат да избират само по един кандидат за всеки пост. Бюлетината често беше предварително маркирана и гласоподавателят трябваше само да я пусне в урната под бдителните погледи на въоръжени войници. Това беше китайският вариант на демократична отстъпка към народа. От главния град на провинцията Ксиамен бяха дошли високопоставени длъжностни лица, за да наблюдават изборите, а военните дори бяха докарали танк, огромен „Тип 98“, ако Еди не грешеше, защото си позволи да му хвърли само един бегъл поглед. Предположи, че това е ход на отдела за връзки с обществеността на Народноосвободителната армия и тънък намек в чии ръце е върховната власт в Китай.

В Лантан живееха само десетина хиляди души и Зенг знаеше, че ще привлече внимание. Не говореше добре местния диалект и нямаше приемлива причина да бъде в този отдалечен град. Та затова вече пет часа се криеше под моста на напоителния канал в края на града. Не смяташе да напуска скривалището си, докато длъжностните лица и военните не се преместят към следващата си мишена за сплашване.