— Отне ми известно време и трябваше да се консултирам с Майк Холбърт.

От време на време Холбърт даваше съвети на Корпорацията и беше брокер по инвестициите им. Беше участвал в две мисии на борда на „Орегон“, макар че обикновено работеше в нюйоркския си апартамент на петнадесетия етаж с изглед към Сентръл Парк. Беше факир по мистериозните аспекти на международните финанси, сенчестия свят на фасадните компании, данъчните убежища и дериватите, въпреки че в момента, като се имаше предвид трагичното състояние на финансовото положение на Корпорацията, не беше от любимците на Хуан.

— Е, какво научи? — напомни му Кабрило.

— Може да ти прозвучи малко объркано, затова трябва да бъдеш търпелив. — Мърфи млъкна, за да прегледа записките си на компютърния екран. — Първо трябваше да открия кой стои зад бутафорните фирми, собственици на „Маус“ — „Търговски консултанти“, „Равностойни международни партньори“ и останалите. Всичките, изглежда, са основани, за да купят сухия док. Нямат други авоари.

— Това не е нещо необичайно. Ако някога се предявят застрахователни претенции срещу собствениците на плавателния съд, единственият им авоар ще е сухият док.

— Същото ми каза и Холбърт. Компаниите са базирани на различни места. Едната е панамска, другата има централа в Нигерия, а трета е в Дубай. Опитах да се свържа директно с „Търговски консултанти“, но те дори нямат телефонен номер, затова по всяка вероятност офисът им е само пощенска кутия с автоматично препращане на друг адрес.

— Има ли начин да разбереш къде се изпраща пощата им?

— Не и без да проникна в някоя пощенска служба от Третия свят и да прегледам файловете им.

— Ще запазим отворена тази възможност — сериозно каза Кабрило. — Продължавай.

— После проверихме корпоративната структура на всяка компания. Те са публично достояние и за щастие се съхраняват в база данни. Надеждата ми беше, че ще намеря повтарящи се имена в управителните съвети.

— Но не мислеше, че ще е толкова лесно, нали? — отбеляза Хуан.

— Надявах се, но както се досещаш, не ми провървя. Имаше обаче един общ елемент. От седемте компании собственици на „Маус“ четиридесетте човека, изброени в списъците като директори на тези компании, до един са руснаци.

— Руснаци? Предполагах, че ще са китайци.

— Не. Всичките са руснаци. Това се връзва с подозренията на Линда, че пазачите на борда на „Маус“ са от страната на царете. Пуснах издирване чрез Интерпол и вече имам попадения за неколцина. Те са членове на руската мафия. Не са високопоставени, но определено имат връзки.

— Тогава всичко е руска инициатива — рече Кабрило, размишляваше на глас. — Разбирам как биха се облагодетелствали от отвличанията на кораби, но каква е връзката им с трафикантите на хора? Змийските глави са добре организирани и са се окопали в Китай. Не ги виждам да позволят конкуренция от страна на руската мафия.

— Имам идея по този въпрос — намеси се Макс. — Ами ако змийските глави имат споразумение с руснаците? Може би плават с руски кораби или използват Русия като канал, за да прекарват нелегалните емигранти в Западна Европа.

— Възможно е — съгласи се Кабрило. — Може да използват пристанището във Владивосток. Стоварват китайците там и после ги изпращат с транссибирския експрес. Щом стигнат до Москва или Санкт Петербург, лесно могат да им фалшифицират документи и да ги изпратят за Берлин, Лондон или Ню Йорк. Чувал съм, че митническите власти в целия свят са затворили старите черни канали и това може да е новият им маршрут.

Хуан вече мислеше напред. Не познаваше много хора на пристанището на Владивосток, но имаше връзки в Санкт Петербург и Москва. Всъщност неколцина от предишните противници от Студената война работеха в личната охрана на капиталистическите олигарси от новото поколение, а други бяха станали богаташи.

— Отивам в Москва — заяви Кабрило.

— Не бързай толкова, шефе — възрази Марк. — Може и да се наложи да отидеш там, но има и друг начин.

— Да го чуя.

— Мислех си колко ще е трудно да открием четиридесет руски гангстери и какво средство може да използваме, за да ги накараме да говорят. Дълго разговаряхме с Майк Холбърт и двамата стигнахме до извода, че руснаците вероятно нямат представа с какво се занимават тези компании. Вероятно основателите на „Търговски консултанти“, „Търговия Аякс“ и другите плащат на руснаците такса, за да използват имената им, и те не знаят нищо.

— Говориш за фиктивен директорски съвет на фиктивна компания.

— Точно така. Няма начин да ги хванеш.

— Тогава докъде стигаме? — попита Хуан, леко раздразнен, че Мърфи го изпреварва с хипотезите.

— До човека, основал компаниите.

— Чакай. Един човек ли каза?

— Да.

— Прецакали са се — възкликна Кабрило. Раздразнението му се превърна във вълнение, когато осъзна какво има предвид Мърфи.

— Разбира се, шефе — засмя се Марк. — Всички бутафорни компании имат две общи неща. Всяка притежава част от „Маус“, който всъщност по документи се нарича „Майс“, мишки, но мисля, че грешката е в превода. А второто е, че всичките са основани от един адвокат в Цюрих, Рудолф Исфординг.

— Не съм го чувал.

— Няма причина да си го чувал, поне допреди няколко минути.

— Какво се е случило преди няколко минути? — предпазливо попита Кабрило.

— Исфординг е посочен като главния свидетел в най-големия финансов скандал в Швейцария, откакто се разбра, че са съхранявали злато за нацистите. Бил е заловен в мрежа за изпиране на мръсни пари, бързо е схванал какво го чака и е сключил изгодна сделка с швейцарската прокуратура. Мащабът на разследването се разширява с всеки ден. Предявени са обвинения към неколцина президенти на банки и двама министри от кабинета са подали оставка. И сега следователите разследват швейцарските представители в Обединените нации за евентуално взимане на подкупи. Може би има връзка с милиардите долари, които покойният ръководител на организацията за освобождение на Палестина Ясер Арафат е скрил в Швейцария, и тепърва ще се изяснява. Изглежда, няма граници колко високо или далеч може да стигне скандалът.

— И всичко заради Исфординг?

— Той е бръкнал в множество мръсни джобове.

— Ако ООП е замесена, изненадан съм, че още не е убит.

Макс Ханли се ухили.

— Ще му благодарят с атентатор камикадзе едва след като палестинците намерят парите си.

— Къде е Исфординг сега?

— Задържан е, за да се осигури безопасността му, в затвора „Регенсдорф“ в покрайнините на Цюрих. През последните пет месеца са го виждали само на специалните прокурорски заседания на съда. Карат го с брониран микробус. Не позволяват на репортерите да се приближат до него, но на снимка, направена с мощен телеобектив, се вижда човек с бронирана жилетка и лице, увито в бинтове. Слуховете, разпространявани в швейцарската преса, твърдят, че по време на съдебната процедура са му направили пластична операция и ще му дадат нова самоличност, след като свидетелства в съда.

— Брониран микробус? — повтори Хуан.

— С полицейски ескорт. Бих казал, че това е алтернативата, вместо да търсиш четиридесет руснаци, които може би не знаят нищо — отвърна Марк. — Не съм споменавал обаче, че ще е по-лесно.

— Позволяват ли му свиждания? — попита Кабрило. Вече мислеше какво ще използва като средство, за да накара адвоката да говори. Исфординг беше сключил изгодна сделка с швейцарските власти. Защо би я изложил на риск, като разговаря с Корпорацията за бутафорните компании, които е основал? Кабрило трябваше да използва въображението си, за да измисли нещо оригинално.

— Посещава го само съпругата му.

Това разби на пух и прах идеята му да се опита да го заплаши в стаята за свиждания. Щом не можеха да го разпитат в затвора и едва ли разрешаваха на Исфординг да говори с някого в съдебната зала, възможностите за избор бяха много ограничени. Кабрило разигра наум стотина сценария, но не измисли нищо. Е, не съвсем нищо, но онова, което му хрумна, беше адски трудно осъществимо.