— Има други, които изгарят от нетърпение да заемат мястото му — каза той. — Ще му потърся заместник. Предупреди познатите си да се ослушват дали някой ще спомене за осуетено пиратско нападение. Онзи, който се е бил с Мохамед Хату и е оцелял, ще иска да разкаже историята.

— Да, татко. Помислих за това. Засега няма такива съобщения.

— Сега за другата работа. Антон Савич преди малко напусна кабинета ми. Планът е приведен в действие. Имам списък с изисквания. Всичко е както очаквах.

— По твоя заповед вече започнахме да събираме.

— Да, добре. А хората ти? Ще направят ли необходимото, когато дойде моментът?

— Лоялността им е безспорна. Савич и неговите европейски банкери никога няма да разберат откъде им е дошло, когато нанесем удара.

Шиер изпита гордост от увереността в гласа на сина си. Момчето му приличаше на него. Беше сигурен, че ако Абхай не беше роден в заможно семейство, сам щеше да спечели богатство, да си проправи път нагоре, както беше направил той на млади години.

— Добре, момчето ми, добре. Те се набутаха в уязвима позиция, без дори да го съзнават.

— Не, татко, ти ги набута. Ти превърна страха и алчността им в свое предимство и сега това ще ги унищожи всичките.

— Не искам да ги унищожавам, Абхай. Запомни: можеш да продължиш да ядеш плодове от умиращо, но не и от мъртво дърво. Савич, Фолкман и другите ще страдат, но ние ще оставим достатъчно от тях, за да пируваме дълго.

— Ще направиш пътека в килима — каза Еди Зенг от мекия тапициран стол в ъгъла на хотелската стая.

Хуан Кабрило мълчаливо отиде до прозореца — дори през проливния дъжд се виждаха зашеметяващите светлини на района Гинза, спря и сплете пръсти зад гърба си. Широките му рамене бяха сковани от напрежение. „Орегон“ бързо се приближаваше към плаващия сух док „Маус“ и скоро щеше да пристъпи към действие. Мястото му беше там, на мостика, а не в хотелски апартамент да чака Марк Мърфи да се обади с информация за собствениците на „Маус“. Чувстваше се като в клетка.

Дъждът замъгляваше гледката към града от стаята им на четиринадесетия етаж и напълно съответстваше на настроението му.

Двадесет и четири часа бяха изминали, откакто слезе от хеликоптера, изпратен да вземе Виктория Болинджър. Представителят на Кралското географски дружество, брадат мъж с жълто-кафяв шлифер, чакаше на ветровитата площадка, за да ги посрещне. Веднага пролича, че с Тори не се познават. Мъжът се представи като Ричард Смит и благодари на Кабрило, че е спасил Виктория, но беше сдържан и дори предпазлив. Тори очевидно беше благодарна на Хуан и го целуна по бузата. След това санитарят я заведе до линейка на някаква частна клиника, уредена за нея от Смит.

Преди да се качи, Тори вдигна ръка. Сините й очи се втренчиха в Кабрило.

— Снощи си спомних нещо от спасяването.

„Охо“ — помисли си той.

— Докато бях затворена в каютата си, те попитах дали си от военноморския флот и ти написа нещо за частна охранителна компания. Какво беше?

Смит — вече се беше настанил на задната седалка в линейката — се наведе през вратата, за да чуе отговора.

Хуан погледна Смит, после Тори.

— Излъгах.

— Моля? — попита тя и скръсти ръце на гърдите си.

Кабрило се усмихна.

— Казах, че излъгах. Ако бях споменал, че съм господарят на ръждясал товарен кораб, който случайно има сонар за откриване на риби и неколцина водолази, щеше ли да ми повярваш, че мога да те извадя?

Няколко секунди Тори не каза нищо. На лицето й се изписа недоверие. Тя озадачено повдигна вежди.

— Сонар за риби?

— Готвачът го използва от време на време, когато сме в някое пристанище, нали все пак трябва да вечеряме нещо.

— Тогава защо е бил включен насред океана? — почти обвиняващо попита Смит.

Кабрило не престана да се усмихва, играеше ролята си.

— Чист късмет, предполагам. Радарът започна да пиука, когато минахме над „Авалон“. Дежурният забеляза размерите му и помисли, че или сме открили най-големия кит в историята, или нещо не е наред. Извикаха ме на мостика и решихме да се върнем. „Авалон“ не се движеше, така че отхвърлихме теорията за чудовищен кит. И после нарамих акваланга и се гмурнах да видя.

— Разбирам — кимна Смит.

Не изглеждаше убеден и това затвърди подозренията на Хуан, че нито Тори, нито сдържаният англичанин са членове на Кралското географско дружество. Първата му мисъл беше, че са от Кралския военноморски флот и „Авалон“ е шпионски кораб, по всяка вероятност наблюдавал севернокорейската или руската тихоокеанска флота от Владивосток. Но ако случаят беше такъв, това означаваше, че пиратите могат да превземат и да потопят модерен боен плавателен съд, натоварен със сложна електроника, да избият екипажа в светкавична атака и да избягат незабелязано. Кабрило не можеше да повярва в това. Тогава може би бяха бивши служители на Кралския флот и корабът наистина принадлежеше на Географското дружество, но пак изпълняваха някаква мисия.

— Благодари на готвача от мое име — каза Виктория и линейката потегли.

Хуан, Еди и двамата бивши „тюлени“, избрани от Зенг, останаха сами да уредят транспорта си. Вместо да наемат кола или да намерят железопътна гара, взеха хеликоптера, който ги бе докарал от „Орегон“, и отлетяха за Токио, където Макс Ханли беше запазил четиристаен апартамент на името на една от фасадните компании на Корпорацията. И сега чакаха тук. „Тюлените“ прекарваха повечето си време в големия салон за фитнес в хотела, а Кабрило крачеше из стаята и внушаваше на мобилния си телефон да иззвъни. Еди го пазеше да не опустоши помещението от отчаяние или скука.

— Наистина изтърках килима. Може да поискат да го платя — без да се обръща, каза Хуан.

— Ами язвата ти? Доктор Хъксли май не ти даде антиацид.

Кабрило го погледна.

— Това е от октопода с подправки, който изядох, а не от стрес.

— Щом казваш — отвърна Еди и отново зачете вестника.

Хуан продължи да гледа дъжда. Мислите му се пренесоха на шестстотин мили, на мястото му в оперативния център на „Орегон“. Корабът не за пръв път влизаше в битка без него и въпреки че имаше доверие на екипажа, той искаше да участва в акцията срещу трафикантите на хора.

„Господи, на колко години бях, когато го видях?“ — запита се Кабрило. На не повече от седем-осем. Връщаха се от дома на леля му в Сан Диего. Баща му шофираше, а майка му седеше на предната седалка. Тя извика, за да предупреди баща му за задръстването, няколко секунди, след като той беше ударил спирачки, и се обърна да види как е Хуан.

Стори му се, че измина цяла вечност, докато пълзяха сантиметър по сантиметър по магистралата. По едно време бяха до кола със санбернар на задната седалка. За пръв път виждаше такова куче и беше очарован от размерите му. И до ден-днешен се заричаше, че когато най-после престане да работи, ще си купи такова огромно куче.

— Избра ли му име? — тихо попита Еди.

— Гюс — механично отговори Хуан и в следващия миг осъзна, че е говорил на глас, и смутено млъкна.

— И какво стана после? — попита Зенг.

Кабрило разбра, че не може да остави историята недовършена.

— Най-после се приближихме до мястото на катастрофата. Една кола явно беше завила рязко и бе накарала голям камион да се преобърне. Ремаркето се беше откачило и лежеше на една страна. Задните врати бяха обърнати към шосето. Само една полицейска кола беше успяла да стигне до мястото. Ченгето вече беше закопчало шофьора на камиона и помагаше на пострадалите. Нямам представа колко бяха. Може би стотина мексикански работници натъпкани в ремаркето като сардели. Някои бяха леко ранени и помагаха на ченгето. Други бяха добре и бързаха да се разкарат от местопроизшествието. Трети тепърва ги измъкваха. Жените се грижеха за по-тежко ранените, а до тях бяха наредени трупове. Майка ми искаше да ме предпази от страшната гледка и ми каза да не гледам, но и тя не можеше да откъсне очи от кръвопролитието. Отминахме и увеличихме скоростта. Няколко минути никой не каза нищо. Мама хлипаше. Аз не бях много наясно какво съм видял, но знаех, че онези хора не трябваше да са в ремаркето. Спомням си думите на баща ми, когато мама спря да плаче. „Хуан — каза той, — каквото и да ти говорят, на този свят има зло. И то ще победи, ако добрите хора не правят нищо“. — Гласът на Кабрило изгуби мекия си тон, когато мислите му се върнаха към настоящето. — Когато пораснах, отново разговаряхме за онзи ден. Родителите ми обясниха, че контрабандисти нелегално вкарват хора от Мексико и някои от тях не издържат на пътуването. Шофьорът на камиона се признал за виновен в убийството на тридесет и шест души в пътнотранспортни злополуки и по-късно бил убит в затвора от латиноамериканска банда.