Посочи мъжете вътре един по един, после вратите, и издърпа предпазителя на едната граната. Намеренията му бяха ясни.

Пазачите запазиха предизвикателния си вид, но знаеха, че не могат да направят нищо. Оставиха оръжията си на таблото и бавно посегнаха към дръжките на вратите. Щом излязоха, ги оковаха с пластмасови белезници, вързаха им очите и им запушиха устата. Хали дръпна връзката ключове от колана на шофьора и я хвърли на Хуан.

Кабрило се покатери на покрива на бронирания микробус и леко скочи на пода на камиона. На петия опит налучка правилния ключ, но преди да го превърти, кимна на един от хората си.

Ако нещо се объркаше, Кара и Рудолф Исфординг не биваше да дадат едно и също описание на Юрий Зайцев, така че се бяха уговорили специалистът по Общи операции Майкъл Троно да извика на английски със силен руски акцент.

— Да слуша пазачът на хер Исфординг там вътре. Двамата ти другари са обезвредени. Няма да пострадат, ти също. Ще отворя малко вратата, за да хвърлиш оръжието си. Ако не го направиш, ще използвам сълзотворен газ. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна пазачът.

— Хер Исфординг, какви оръжия има пазачът?

— Само револвер — отговори адвокатът.

— Добре. Извади ли го от кобура?

— Да.

— Много разумно — отбеляза Троно. — Хер Исфординг, вземете револвера и се приближете до задната врата. Сега ще я открехна. Хвърлете оръжието навън.

Кабрило открехна тежката врата и черният револвер изтрака в задната броня. Хали и Джулия стояха до него с насочени оръжия. Хуан им кимна и широко отвори вратата. Уплашеният пазач беше наясно какво става и беше преплел пръсти зад тила си. Хали му сложи белезници, запуши му устата и му върза очите, а Джулия помогна на дебелия адвокат да слезе. Изблъскаха пазачите в задната част на буса и Кабрило ги заключи.

Исфординг видя петима въоръжени командоси, някои с работни дрехи, други в черно. Една от петимата беше жена и той предположи, че е Людмила.

— Кой от вас е Юрий Зайцев? — нетърпеливо попита Исфординг.

— Аз — отвърна единият командос. Дрехите му бяха целите в сив прах. Той си свали маската и адвокатът видя, че и лицето му е изцапано. Косата му беше червеникава, както му бяха казали, имаше късо подстригана брада.

— Господин Савич ти изпраща поздрави, Рудолф. Разбира се, не можа да те посрещне лично, но скоро ще го видиш. В задната част на склада има кабинет. Людмила ще те заведе там. Тръгваме след няколко минути.

Джулия беше свалила маската си, за да може адвокатът да види, че е жената, която познаваше като Людмила.

— Благодаря. — Исфординг стисна ръката й. — А съпругата ми? Кара?

— Друг екип я взима в момента — отговори Джулия.

— Благодаря — повтори адвокатът. — Благодаря на всички, че ме спасихте.

— Не си ранен, нали? — попита тя, когато Исфординг слезе от камиона. Линкълн беше сложил стълбичка до задната врата, за да го улесни.

— Не. Добре съм. Но съм уплашен. Докато не дойдохте в петък, нямах представа, че палестинците ме търсят. Благодарен съм ви на всички.

Джулия се усмихна.

— Трябва да благодариш на господин Савич. Ние само изпълняваме заповедите му.

— Знаех, че той е властен човек, но не знаех, че може да организира такова нещо.

— Влизайте.

Кабинетът беше скромно обзаведен. Имаше само две бюра, шкафове и изтъркан диван с тапицерия от изкуствена кожа под прозорец с матирано стъкло. Подът беше застлан с протрит линолеум и в стаята миришеше на цигари. Завесите на големия прозорец с бронирано стъкло, гледащ към склада, бяха дръпнати. Исфординг се отпусна на дивана и взе шишето вода, което му предложи Джулия.

След няколко минути влезе Юрий Зайцев. Беше оставил някъде автомата, но на колана на тънкия му кръст висеше кобур.

— Какво ще стане сега, хер Зайцев? — попита адвокатът.

— Чакаме останалите ми хора и после тръгваме. Шофьорът на камиона мисли, че може би са го проследили, така че ще избързаме с графика. Не знаем дали палестинците не ни преследват.

— От години не са действали извън Близкия изток — отбеляза Исфординг. — Сигурно наистина са отчаяни.

— След смъртта на Ясер Арафат са изчезнали много пари — каза Зайцев. — Това е достатъчно, за да отчае всеки.

Адвокатът понечи да отговори, но изведнъж навън се чу пукот и всички скочиха. След секунда се разнесе непогрешимият звук на оръжия със заглушители.

Един от хората на Зайцев извика сподавено. Викът му беше заглушен от други изстрели. Зайцев извади пистолета си от кобура.

— Стой тук — заповяда на Людмила и приведен се приближи до отворената врата.

В склада отекнаха още изстрели. Зайцев насочи пистолета, изруга и изстреля четири куршума. Предпазливо надникна, пристъпи навън и отново стреля в нечий тъмен силует, който тъкмо се шмугваше зад ремаркето. Обърна се да каже нещо на Людмила и в същия миг жесток откос го порази от коленете до гърдите. Ударната сила на куршумите го блъсна назад в кабинета и Зайцев се свлече върху бюрото. Гърдите му бяха облени в кръв.

Матираният прозорец към склада се взриви в дъжд от стъкло. Куршумите свистяха в стаята, рикошираха с искри от металните мебели и откъсваха парчета от евтината ламперия. Людмила реагира бързо като котка и закри Исфординг с тялото си. В рамката на разбития прозорец се появи човек. Беше завързал на лицето си карирана кърпа, каквито носеха палестинците. Вдигна пушката срещу Людмила. Тя отскочи от адвоката и стреля първа и Исфординг видя как главата на арабина се взриви. Стената зад него се обля в кръв и розови частици мозък. В следващия миг друг мюсюлманин зае мястото му и обсипа кабинета с куршуми. Част от ръката на Людмила беше отнесена, други два куршума я улучиха в корема. Тя извика и падна на мръсния линолеум в локва от собствената си кръв.

Атаката беше толкова светкавична и жестока, че Исфординг беше прекалено стъписан, за да помръдне. Малкият кабинет се изпълни с миризма на кръв и барут. В стаята влезе нападателят, който вероятно бе убил Зайцев. Прекрачи тялото на Людмила и го обърна с крак, за да види по-добре раните й.

— Добра стрелба, Мохамад — каза на арабски на стрелеца на прозореца, размота кърпата от лицето си и се обърна към Исфординг. Чертите му бяха остри и опасни, черните му очи блестяха от омраза. — Знам, че говориш моя език — каза на адвоката. — Работил си за покойния президент Арафат и си скрил пари, които трябва да бъдат похарчени за борбата срещу американците и евреите.

— Всички останали са мъртви, Рафик — докладва Мохамад. — Сградата е наша.

— Казах ти, че някой ще се опита да освободи тази свиня от затвора. — Рафик се вторачи в Исфординг толкова заплашително, че адвокатът се напика от страх. — Трябваше само да изчакаме.

Рафик отвори сгъваем нож. Острието блесна на флуоресцентната светлина.

— А сега да поговорим за парите.

Рудолф Исфординг не се замисляше много за хората, чиито пари изпираше. Беше се изолирал от клиентите си и те не бяха нищо повече от кодове на банкови сметки в счетоводни книги или неясни подписи върху правни документи. Смяташе се за добър в сметките и се чувстваше най-удобно зад бюрото, защитен зад крепост от листове. Сега обаче доказателствата за извършеното от него бяха изпръскани по стените на кабинета и се процеждаха в локва под трупа на Людмила. Сърце не му даваше да погледне окървавените гърди на Юрий Зайцев.

Някой повика Рафик в склада, преди той да започне да му задава въпроси. Мохамад го наблюдаваше внимателно. Очите му приличаха на късове обсидиан. Исфординг видя, че палестинците придвижват платформа към задната страна на камиона, за да разтоварят бронирания микробус. Руснаците, които го бяха отвлекли, се бяха постарали никой да не бъде ранен или убит, но той беше убеден, че Рафик и главорезите му няма да са толкова човечни. Разтрепери се, сякаш получаваше епилептичен пристъп.

Водачът на терористите извика Мохамад и той прикова Исфординг със заплашителен поглед и излезе от кабинета.