Първият каза нещо на колегата си. На Линда й се стори, че говори на руски. Ех, защо Хуан не беше тук? Той знаеше идеално и руски, и още няколко езика.

Линда и командосът се дръпнаха в сянката на отдушника. Пазачите тръгнаха. Вървяха пъргаво, очите им следваха лъчите на фенерчетата, които носеха в левите си ръце — десните им бяха на зловещите малки автомати. На всеки няколко крачки поглеждаха над перилата, за да проверят корпуса на сухия док, после осветяваха черния плат, покриващ трюма. Не пропускаха нищо, така че беше само въпрос на време да забележат окачения до гигантския плавателен съд „Зодиак“.

— Втори екип, двама пазачи идват към вас — прошепна Линда в микрофона, когато мъжете се отдалечиха.

— Прието.

Заповедите й бяха да не оставят доказателства, че са се качвали на борда на „Маус“, но това очевидно нямаше да стане. Линда обмисли няколко сценария и реши, че има само един начин. Беше доловила полъх на цигарен дим, когато вратата на бараката се отвори, и можеше само да се надява, че единият от патрулиращите пазачи е пушач.

— На десет метра зад мястото, където окачихме „Зодиак“, има отвор на резервоар за баласт — прошепна тя. — Там ще ги обезвредим.

— Прието.

— Без оръжия.

Вместо да се върнат по заобиколния път около носа, Линда и командосът рискуваха и тръгнаха по покрития трюм. Платът беше толкова опънат, че тежестта им оставяше само плитки вдлъбнатини. Тъканта се състоеше от ивици, широки шест метра и стегнати с тел, минаваща през илици. Очевидно в онова, което се намираше в трюма на „Маус“, бяха вложени много време и мислене.

Стигнаха до отсрещната страна и се срещнаха с другия екип под прикритието на един отдушник. Отдушниците изпускаха въздух от огромни резервоари, наредени по дължината на корпуса, когато сухият док изхвърляше баласта, за да приеме кораб. Когато дойдеше време да издигнат плавателния съд, помпите, монтирани някъде дълбоко в трюмовете, източваха баластната вода през струйниците, с които беше осеян корабът.

Наблюдаваха маршрута на пазачите по лъчите на фенерчетата им. Стори им се, че мина цяла вечност. Двамата обиколиха кърмата и тръгнаха покрай десния борд на „Маус“, идваха към засадата. Оставаха им стотина метра. Екипът чакаше. Устата на Линда пресъхна и тя облиза устни.

На двадесетина крачки от тях единият пазач спря и потупа партньора си по рамото. Той се изсмя. Първият се обърна към перилата, смъкна ципа на панталона си и се наведе, за да вижда струята по-добре.

Лошо. Плуваха в морето и струята урина би трябвало да полети назад, но сухият док плаваше само с два възела, а попътният вятър беше между осем и десет. За да се любува на това как пикае, мъжът трябваше да гледа към носа.

Пазачът ужасено се дръпна назад и едва не се опика.

— Николай?

Беше видял „Зодиак“.

Линда и екипът й имаха по-малко от две секунди, преди пазачите да вдигнат тревога.

Николай дори не си направи труда да погледне през перилата. Изключи фенерчето и хукна над трюма, като остави партньора си да се доопикава. След миг мракът го погълна. Това сигурно беше стандартна процедура. Ако единият забележеше нещо, другият трябваше веднага да докладва в караулното помещение.

— Убийте го — заповяда Линда — нямаше нужда да посочва пазача на перилата — и хукна след Николай. Усещаше вибрациите от стъпките му по опънатия плат.

Платът поддаваше под тежестта й и тя почти залиташе, но пък разчиташе тъкмо на това. Тежеше петдесет и четири килограма и въпреки допълнителната тежест на екипировката си пак беше поне тридесет килограма по-лека от пазача. Той все едно се опитваше да бяга по отпуснат батут. Линда видя проблясъка на автомата му и ивицата бяла кожа под линията на косата му и извади пистолета си.

Мъжът явно усети, че го настига. Посегна да измъкне радиопредавателя от колана си, но се отказа и насочи оръжието си към нея. Линда се хвърли по корем, плъзна се по платното и веднага щом спря, стреля.

Куршумът не го улучи, но пазачът падна и за миг остана да лежи неподвижно. Линда се надигна и пак натисна спусъка. Деляха ги петнайсетина метра. На стрелбище тя улучваше единайсет-дванайсет от петнайсет центъра на мишената, но на тъмен вражески кораб щеше да й провърви, ако изобщо го уцелеше. Деветмилиметровият куршум го улучи в дясното рамо и почти му откъсна ръката. Руснакът се олюля. Ръката му увисна, униформата му потъмня от кръв. Той изпусна оръжието си, но въпреки това скочи срещу Линда.

Тя нямаше време да презареди и скочи да посрещне атаката му с главата напред — искаше да го повали на палубата. Но той я хвана за гърлото със здравата си ръка и двамата паднаха. Коляното му се удари в гърдите й и Линда изпъшка и се помъчи да се изправи.

Раненият Николай също успя да се надигне. В лявата си ръка държеше нож. От пръстите му капеше кръв. Замахна непохватно. Линда лесно избегна удара и опита да се дръпне, за да зареди пистолета, но руснакът се нахвърли върху нея с решителността на обречен.

Тя смени тактиката: премина в отбрана и го ритна в коляното. То изпука и Николай се строполи на палубата. Линда щракна нов пълнител и вдигна глока. Николай лежеше неподвижно, под рамото му вече се събираше локва кръв. Линда предпазливо направи крачка напред.

— Нет — промълви той.

Тя спря. Ножът беше под тялото му. Руснакът все още беше опасен. Линда стисна още по-здраво пистолета. Трябваше да го застреля, но ако можеше да го заведе на „Орегон“ жив, щяха да имат първата реална улика.

— Ножът — заповедно каза тя.

Николай явно я разбра и внимателно измъкна лявата си ръка. Лицето му пребледня от болка. Линда стоеше само на метър от него и щеше да му пръсне черепа, ако се опиташе да хвърли ножа. А после, преди тя да разбере какво става, мъжът заби ножа в синтетичната тъкан. Тя се разцепи като при земетръсен разлом и Николай изчезна, полетя към дъното на трюма, на двайсет и пет метра надолу.

Линда нямаше време да реагира. Прорезът се разшири. Тъканта хлътна под тежестта й и в следващия миг тя лежеше по корем и се плъзгаше с главата напред към уголемяващата се дупка.

Опита да се хване за нещо, но нямаше за какво. Пръстите й трескаво се опитаха да се вкопчат за ръба. След секунда вече беше в дупката.

Нямаше време дори да извика. Главата и гърдите й се плъзнаха през разреза и тя увисна над товарния трюм. Беше тъмно като в рог, но тя знаеше, че виси над двайсет и пет метрова бездна. И не можеше да направи нищо — можеше само да се гърчи с щръкнали над опънатото платно крака.

И тъкмо да се плъзне в пропастта, две силни ръце я стиснаха за глезените. За един несигурен миг тя продължи да се свлича, но после усети, че я дърпат назад. Не я беше грижа, че грубата материя охлузи шията й.

Обърна се по гръб и се усмихна на командоса, който я бе извлякъл.

— Господи, насмалко да…

— Да, размина се на косъм.

— Другият пазач?

— Погрижихме се за него.

— Добре. Имаме само една-две минути, преди останалите да разберат, че двамата са изчезнали. — Тя свали бойния си колан, откачи презрамките и после отново ги щракна: получи се нещо като въже, дълго два и петдесет.

— Втори екип, донесете трупа.

— Прието.

— Дай ми колана си. — Линда разкопча и него и удвои дължината на въжето.

Затегна края на импровизираното въже около кръста си, сложи си прибора за нощно виждане и извърна лице от прожекторите, за да не я заслепят.

— Дръжте ме — заповяда, когато другият екип дойде и пусна на палубата мъртвия пазач. Забеляза две неща. Едното беше, че някой се е сетил да вдигне ципа на панталоните му, а другото, че вратът му е извит под неестествен ъгъл.

Запълзя към дупката в платното. Николай го беше срязал близо до шев, затова се беше разпрало толкова лесно. Линда бе смятала да прогори дупка в материята и да пусне труповете оттам, с надеждата другите пазачи да предположат, че всичко е станало заради небрежно хвърлена цигара. Но сега процепът щеше да послужи на целите й. Другите на борда на „Маус“ щяха да помислят, че другарите им са решили да минат напряко над трюма и са паднали, понеже платното се е скъсало.