— Направете си услуга и си намерете нов приятел. Този има голяма уста и ще ви навлече неприятности, от които няма измъкване. Ясно ли е?

Единият кимна безмълвно.

— Отнесете го в лагера си, кажете на сержанта, че е паднал по стълбите, и повече не идвайте тук.

Благодарни, че са пощадени, двамата редници вдигнаха ефрейтора от пода, преметнаха отпуснатите му ръце на раменете си и го извлякоха от бара, без да поглеждат назад. Еди се обърна към бармана и му направи знак, че иска още една бира. Изведнъж всички започнаха да говорят едновременно, обсъждаха случилото се.

Еди едва успя да отпие първата глътка, когато до него се приближи единият телохранител на Ян Луо.

— Господин Ян иска да говори с теб.

Зенг го погледна, отпи още една глътка и стана. Вече нямаше връщане назад. Змийският глава щеше да има пълен контрол върху живота му. Луо можеше да го предаде, за да вземе парите от наградата, ако Еди се опиташе да избяга. Можеше да го убие на място само за развлечение или да го препрати по-нататък по веригата, която завършваше в товарен контейнер в открито море. Зенг изправи рамене и последва телохранителя.

Ян заповяда на момичетата да се махнат. Едното нарочно отърка задник в слабините на Еди, докато двете отиваха към бара. Зенг не й обърна внимание и седна срещу змийския глава. Луо свали слънчевите си очила. Нямаше и тридесет години, но излъчваше умората и презрението към света, характерни за човек, който познава тъмната страна на живота.

— Предполагам, че има причина за демонстрацията ти — каза той.

— Не можех да разговарям с теб, докато те бяха в бара.

— За какво?

Вместо да отговори, Еди извади откраднатите отличителни знаци и ги хвърли на очуканата маса.

Ян Луо не ги взе, дори не ги докосна. Погледът му стана замислен.

— С войниците ли си в града? За изборите?

— Не. Бях изпратен във Фузоу.

— И дойде тук?

— Пред известно време си помогнал на братовчеда на един мой приятел.

— Помагам на много хора. С какво съм му помогнал?

— Завел си го в Златната планина. — Това беше името, с което нелегалните емигранти наричаха Съединените щати. — И аз искам да отида там.

— Невъзможно.

— Защо?

— На мен ми плащат за услугите.

Еди извади дебела пачка банкноти.

— Знам каква е системата. Ще ти дам част от парите сега, а останалите ще изработя, когато отида в Америка. Само че нямаш гаранция, че ще ти ги дам, след като нямам тук семейство, което да заплашваш. — Отдели няколко юана от пачката, за да покаже американските долари отдолу. — Пет хиляди сега. Още две, когато напусна Китай, и забравяш, че си ме виждал.

Ян Луо се подсмихна и присви очи.

— И какво ми пречи да ти взема парите сега и да забравя, че сме се срещали?

Еди изви пета, завъртя масата на четиридесет и пет градуса и заби ръба й в гърдите на единия телохранител достатъчно силно, за да му изкара въздуха. След това скочи, удари с лакът масата и я разцепи на две. Докато тя падаше, ритна мястото, където кракът беше съединен с плота, и го изкърти, грабна го и го заби в гърлото на втория бодигард, преди той дори да си помисли да посегне към пистолета, затъкнат на кръста му.

Луо не помръдна, но не можа да прикрие изненадата си от бързото обезвреждане на двамата му най-добри хора.

— Можех да ви убия и тримата — каза Еди. — Правя ти почтено предложение. Ако не го приемеш, ще си отида.

— Мисля, че ще оправяш добре в Златната планина. — Луо се усмихна лицемерно.

Еди пусна крака на масата на пода и седна. Вторият телохранител разтриваше гърлото си и кипеше от гняв, но не направи опит да отмъсти.

— Какво правим оттук нататък? — попита Зенг.

— Има още двама души, готови да потеглят на път заедно с теб. — Змийският глава си погледна часовника. — Смятах да тръгнем утре през нощта, но може да стане напечено, ако ефрейторът реши да създава неприятности. Имам камион. След един час ще те взема в края на улицата. Утре ще се срещнем със свръзката ми във Фузоу. Ще ти направят документи и ще те поемат оттам. — Луо млъкна. Погледът му стана суров. — Ще ти дам обаче един съвет. Не се будалкай с тези хора. Ако изпълниш същия номер като тази вечер, ще трябва да се опиташ да си натъпчеш червата обратно в корема.

Еди кимна. Знаеше, че сплашването на Луо ще му се размине, защото Ян стоеше ниско в йерархията на нелегалния трафик на хора. Той беше вербовчик, пешка със слабо влияние, въпреки че бе голяма риба в малкото езеро на Лантан. Хората, които търсеше Зенг, бяха много по-високопоставени. Отсега нататък той щеше да се преструва на примерен емигрант, отстъпчив, благодарен и уплашен.

Едва ли щеше да му е трудно да имитира страх.

Когато гумите на турбореактивния пътнически самолет изсвириха на тармака на летището в Цюрих, Хуан Кабрило вече беше оформил плана си. Признаваше, че е един от най-безумните, които му бяха хрумвали, но като се имаха предвид параметрите на мисията и краткият срок, инстинктите му подсказваха, че не му остава нищо друго, освен да действа безумно.

През по-голямата част на полета от Токио Хуан поддържаше връзка с „Орегон“ чрез защитен срещу проникване преносим компютър. Макс Ханли му беше събрал екипа, който искаше в Швейцария, и бе изпратил необходимата екипировка от кораба. „Орегон“ плаваше към Тайпе, където беше най-близкото международно летище. Отказването от следенето на „Маус“ беше пресметнат риск, но Кабрило беше сигурен, че екипажът отново ще намери плаващия сух док, който се движеше само с четири възела. Двамата с Макс изчислиха, че отклоняването ще им отнеме по-малко от един ден, ако нямат неприятности в Тайван. Хуан помоли началника на пристанището в Тайпе да му върне стара услуга, за да е сигурен, че всичко ще мине гладко.

В Швейцария трябваше да импровизират, ако част от екипировката не минеше през митническата проверка на международното летище, но Кабрило не смяташе, че ще възникне проблем. Той имаше много връзки в Цюрих от дните си в ЦРУ. Нужни им бяха само оръжия. Можеха и сами да направят експлозиви с подръчни материали, а всичко друго, от което се нуждаеха, се даваше под наем или се продаваше.

Екипът щеше да пристигне двадесет и четири часа след него. Първата работа на Хуан беше да намери тайна квартира и да разузнае маршрута между затвора „Регенсдорф“ и съда в центъра на града.

Двадесет минути след като мина през митницата той вече седеше зад волана на взет под наем спортен мерцедес ML–300. Съмняваше се дали всичките потенциални възможности на автомобила ще му потрябват, но пък колата беше анонимна в този пълен с мерцедеси град. Е, все пак имаше глобална система за позициониране. Пролетното утро беше хубаво и Кабрило бе смъкнал стъклата и покрива.

За разлика от Токио, Цюрих му харесваше със смесицата си от старо и ново. Една до друга бяха наредени барокови и модерни сгради. Не си съперничеха, а създаваха атмосфера на успокояваща хармония. В Цюрих той беше спал с една свръзка, докато работеше за Фирмата. Тя беше нископоставена служителка в руското посолство и не можа да му даде ценна информация, но въпреки това го накара да се почувства като Джеймс Бонд. Споменът за тази случка предизвика усмивката му, докато караше по околовръстното шосе и търсеше изход, който да го отведе до затвора. Тайната квартира трябваше да почака, докато не намереше най-подходящото място за плана си.

Точно преди да стигне до отбивката за „Регенсдорф“, Кабрило обърна и се отправи обратно към града. Нямаше смисъл да показва колата на пазачите на портала, тъй като знаеше, че ще трябва да мине по маршрута няколко пъти, преди да реши къде екипът му ще направи удара. Така че реши да отиде до съда, където Рудолф Исфординг играеше ролята на главен свидетел в процеса на века.

Улиците около съда бяха тесни и задръстени, още повече че наблизо се строеше нова сграда и десетки камиони блокираха пресечките. Строежът все още представляваше стоманена рамка с бетонни плочи, вдигнати на седем етажа, над които стърчеше кран. Стрелата му можеше да се простре далеч над оградата от плоскости и телената мрежа, опасваща парцела. Хуан спря на червено и се загледа как кранът вдига някаква арматура, и се стресна, когато шофьорът зад него натисна клаксона. Светофарът беше светнал зелено. Кабрило махна с ръка, за да се извини, и бързо потегли.