Мина пътя между затвора и съда още шест пъти, движеше се по различни маршрути. Ако той отговаряше за охраната, която караше Исфординг в града за съдебните заседания, щеше да избира произволен маршрут всеки път, за да направи нападението на бронирания микробус по-трудно. Проблемът обаче беше, че крайната цел бе една и съща. Колкото повече се приближеше до съдебната палата, толкова по-предсказуем и уязвим ставаше микробусът.

Хуан намери свободно място за паркиране на няколко преки от съда и през следващите два часа обикаля квартала, оглеждаше го внимателно. Купи си кафе в пластмасова чаша и си напомни, че трябва да се свърже с централата на компанията в Сиатъл и да провери дали е възможно да купи специалното им оборудване за „Орегон“.

Движението около съда и строежа в съседство беше натоварено, но главната улица зад двете сгради беше сравнително спокойна. Кабрило трябваше да изпрати хора там за няколко дни, за да опознаят по-добре схемите на трафика, ако решаха да използват това място. Беше необходимо да направи само няколко промени в първоначалния си план.

Малко след обяд Хуан нае апартамент в една четириетажна сграда на шест преки от съда. Обясни на агента на недвижими имоти, че с група американски адвокати ще е в Цюрих за няколко месеца, защото са ангажирани в съдебен процес срещу застрахователна компания. Апартаментът имаше три спални и кабинет. Мебелите бяха малко изтъркани, но кухнята беше наскоро ремонтирана и в банята имаше голяма вана. Най-важното беше, че апартаментът се намираше на последния етаж и ако се наложеше, можеше да се качат на покрива по аварийните стълби от задната уличка. Наложи се да наеме апартамента за половин година, което означаваше, че трябва да го задържи и след удара, за да се избегнат всякакви съмнения.

Престъпниците често се заселваха в квартал близо до банката, която смятаха да оберат, и след като направеха удара, незабавно напускаха. До няколко дни полицаите откриваха това и се сдобиваха със сериозна следа. Хуан смяташе да сменя оперативни агенти или външни наемници в апартамента няколко месеца, така че никой да не заподозре нещо гнило. Именно такива подробности гарантираха анонимността и успеха на Корпорацията.

След няколко телефонни разговора за осигуряването на оръжия Кабрило нямаше какво друго да прави, освен да ги чака да пристигнат. Хапна в ресторанта наблизо. Не смяташе да изпие цялата гарафа вино, но всяка глътка сякаш правеше чудеса с напрежението в раменете и врата му. Хуан рядко се тревожеше за собствената си безопасност. Мислеше предимно за хората си.

Имаше лидерски стил на командване и никога не искаше от подчинените си да направят онова, което не беше готов да извърши сам. Точно затова хората му му бяха предани. Знаеше, че може да им вярва във всяка ситуация. Не му беше лесно обаче да ги излага на риск. Вярно, всеки член на Корпорацията взимаше дял от общата печалба и беше милионер, но както бяха обсъждали с Макс на борда на „Орегон“, в случая не ставаше дума за пари, а за всеотдайността да постъпваш правилно. Кабрило и екипът му бяха мотивирани от идеала на каузата на справедливостта и затова се изправяха пред новите опасности, грозящи двадесет и първи век.

На крепостните стени на свободата бяха нужни хора, които да стоят на стража срещу всички, обявили се срещу нея.

Екипът му беше поел задачата да е таен пазач на портите. И всеки път, когато четеше вестник или гледаше новини по сателитната телевизия и научаваше за нови жестокости, Кабрило осъзнаваше, че още дълго ще стоят на поста си.

Доктор Джулия Хъксли пристигна последна. Вместо да я изпрати в тайната квартира, Хуан й каза да отиде на хотел близо до известната в Цюрих Банхофщрасе, улицата с банки и магазини, която придаваше специфичния облик на града като Пето авеню на Ню Йорк или Родео Драйв на Бевърли Хилс. Въпреки че Джулия се беше доказала в няколко тайни операции, главната й функция беше лекар. Кабрило би предпочел да използва Линда Рос, но нито тя, нито някоя от другите шест жени на борда на „Орегон“ нямаха телосложението и ръста, каквито изискваше планът му. Джулия с готовност се съгласи да дойде в Цюрих, но Хуан искаше да се погрижи да я изолира от останалите в екипа.

Едва я позна, когато Хали Казим я доведе във всекидневната на тайната квартира. Нежните й кафяви очи бяха променени. Беше си сложила цветни контактни лещи и очите й зад очилата с големи рамки бяха воднистосини. Обичайната й опашка беше скрита под перука с прошарени коси, увити около главата й като ошмулен храст. Тялото й беше закръглено като на манекенка от петдесетте години на миналия век, но измачканите й от пътуването дрехи скриваха отпуснатите тлъстини на почтена омъжена жена на средна възраст. Бръчките на челото й бяха наистина дълбоки.

Тоест нямаше нищо общо с доктор Джулия Хъксли, но много приличаше на фрау Кара Исфординг, съпругата на съдения за злоупотреби Рудолф Исфординг.

— Леле! — възкликна Кабрило. — Толкова си грозна, че може да изгониш булдог от месарница.

Джулия направи реверанс и се усмихна.

— Винаги си знаел как да направиш комплимент на една жена, Кабрило. Все пак трябва да призная, че Кевин надмина себе си.

Кевин Никсън отговаряше за Работилницата за вълшебства, както я наричаха в Корпорацията, голямо пространство на борда на „Орегон“, където заедно с екипа си изработваше всякакви униформи, дегизировки и всевъзможни мръсни номера.

— Може да останем тук известно време — отбеляза Кабрило, докато критично оглеждаше лекарката. — Ще можеш ли да си слагаш дегизировката сама?

— Кевин ми показа как. — Джулия полюшна едрите си бедра. — Костюмът не е нещо особено, но слагането на грима така, че подплънките на лицето да не се забелязват, е сложно. Все пак мисля, че разбрах как става. Малко е страшно. Кевин знае повече за козметиката и грижите за кожата от продавачките в най-луксозните козметични магазини.

— Беше номиниран за „Оскар“ за най-добър грим няколко години преди да дойде при нас — каза Хуан, но не добави, че след терористичните атентати на 11 септември Никсън беше обърнал гръб на Холивуд. Сестра му бе пътувала от Бостън, за да му отиде на гости, когато самолетът й се бе разбил в Северната кула.

— Освен това ми даде толкова много старомодни дрехи, че мога да отворя магазин втора употреба — каза Джулия.

— Не е необходимо да се тревожиш за маскировката, докато не сме готови. Няма защо да рекламираме, че из Цюрих се разхожда клонинг на Кара Исфординг.

— И да лиша мъжете от удоволствието да се възхищават на красотата ми?

— С този вид ще завъртиш главата само на някой болт и дори тогава пак ще ти трябва пневматичен гаечен ключ.

Кабрило събра хората си — петима членове на Корпорацията общо. Екипът беше малък, но щом Джулия приключеше с ролята си, можеше да им бъде подкрепление, когато пристъпеха към действие.

— Обиколих района и мисля, че намерих идеално място. Ще ни трябват няколко дни разузнаване, за да сме сигурни. Ако нещо не ви се стори наред, не се колебайте да ми го кажете и ще го обсъдим заедно. След като се запознаем с обстановката и приготвим екипировката, ще започнем първия етап — отвличането на истинската Кара Исфординг.

— Охраняват ли я? — попита Хали.

— Не знам. Това ще е част от разузнаването.

— Какво ще е прикритието ни?

— Всичките бутафорни компании, основани от Рудолф Исфординг за закупуването на „Маус“, имат руснаци в директорските съвети. Ще използваме това и ще се престорим на руснаци, които уреждат бягството на Исфординг от затвора.

— А той защо ще иска да избяга? — попита Франклин Линкълн, ветеран от „тюлените“. — Доколкото разбрах от инструктажа на Макс, тоя мошеник е сключил изгодна сделка с прокуратурата.

— Ще пуснем слуха, че Исфординг е бръкнал в буркана с меда на Организацията за освобождение на Палестина.

— А така ли е?

— Поръчах на Мърфи да провери дали Рудолф не знае къде са част от изчезналите милиарди на Ясер Арафат. Така или иначе, ще го убедим, че ООП мисли така. И той ще осъзнае, че единственият му шанс сме ние.