— Говори Кабрило. Веднага щом получите видимост ги надупчете по ватерлинията. Нека тия копелета разберат, че няма да се изплъзнат.

— Прието — отвърна Марк Мърфи.

Разстоянието между двата кораба се увеличаваше. Един моряк на борда на „Кра“ закачаше куката на крана за въжетата на контейнера зад кабината на щурвала. Кабрило изстреля няколко куршума с пистолета си „Хеклер и Кох“, но да улучи мишена, която се поклаща по вълните, от нестабилна платформа, беше почти невъзможно. Пиратът дори не вдигна глава, докато куршумите свистяха около него. Невидим кранист включи стрелата на крана, който се издигаше под ъгъл над кърмата на траулера, и повлече контейнера по палубата на „Кра“: по дъските оставаха дълбоки следи. Долният край на контейнера се закачи в кнехта, но барабанът на лебедката продължи да се върти. Контейнерът за миг се заклати, после с отекващ трясък се преобърна на една страна, стигна под крана и се издигна във въздуха. Кранистът освободи спирачките и контейнерът падна в морето, подскочи няколко пъти и започна да се пълни с вода. Кабелът се размотаваше от свободно въртящата се макара. „Кра“ продължаваше да увеличава разстоянието. Контрабандната стока, която пренасяше траулерът, очевидно беше в контейнера и Кабрило реши, че ако са достатъчно бързи, може да извадят траулера от строя и да успеят да се доберат до контейнера, преди да е изчезнал завинаги.

Марк Мърфи сякаш прочете мислите му и изстреля откос от скритата в носа на „Орегон“ картечница „Гатлинг“. Петдесет куршума с обеднен уран се забиха във ватерлинията на „Кра“ точно пред лоцманската кабина: Мърфи внимаваше да не засегне резервоарите с гориво, но пък куршумите явно попаднаха в оръжейния склад на пиратите. Първата експлозия беше относително слаба: от пробойната изригна само един огнен език. Вторият взрив проби палубата и взриви цяла секция от корпуса. От траулера изригна огън и пушек и той се завъртя. Изглеждаше така, сякаш е зареден с фойерверки от холивудски експерти по специални ефекти. Лоцманската кабина изчезна в облак от отломки и пламъци. Резервоарите избухнаха и задната палуба се пръсна на парчета. Кърмата потъна във водата и носът се вирна нагоре. Към „Орегон“ полетя дъжд от отломки и Кабрило пак клекна зад парапета. След секунди димящият нос потъна във вълните.

Всичко — от първото попадение на двадесетмилиметровите куршуми до потъването на траулера — продължи точно деветнадесет секунди.

Хуан се изправи и избърса кръвта от ръката си, беше го одраскало парче нагорещена стомана. По морето плаваше широк кръг димящи останки. Не беше останало парче, по-голямо от капак на кофа за боклук. Единственият звук беше тихото съскане на горящия по вълните петрол. Не се чуваха стенания на ранени, нито викове. Никой не беше оцелял.

Чак след тридесетина секунди Кабрило осъзна, че има надежда да спаси нещо от „Кра“. Кабелът на палубата на „Орегон“ бавно се плъзгаше в океана, теглен от тежестта на пиратския контейнер.

— Моряците на задната палуба за проверка на товара — извика той по радиопредавателя. — Охраната на предната палуба. Вижте дали има оцелели.

И хукна към кърмата.

Когато стигна, моряците вече изтегляха контейнера.

Еди Зенг и Линда Рос също бяха там. Зенг беше пребледнял и притискаше гърдите си с ръка.

— Как си? — попита Хуан.

— Боли ме само когато се смея — изсумтя Еди.

— Да ти разкажа вица за проститутката и папагала?

— Моля те, недей — изпъшка Зенг.

Кабрило стана сериозен.

— Много ли е лошо положението?

— Ако искаш вярвай, но аз съм най-зле. От момчетата ми само един е леко ранен.

— А пиратите?

— Тринадесет мъртви и двама ранени — отговори Линда. — Според Джулия и двамата ще живеят най-много час.

— По дяволите!

Можеше да научат нещо от аутопсията, например възрастта и етническата принадлежност на пиратите, но нищо, което да ги отведе до организатора на атаката.

— Дръпнете се от перилата — извика един моряк.

Кранът издигна контейнера от морето. От дупките отстрани течеше вода. Кранистът внимателно го пусна на палубата, сякаш беше крехък като яйце. Кабрило взе ножовка и сряза катинара на вратите. Всички се насъбраха около него. Всеки имаше свое предположение какво ще намерят вътре. Несъмнено някои мислеха, че пиратският контейнер съдържа злато и скъпоценни камъни, сякаш живееха в осемнадесети век.

Хуан не хранеше подобни илюзии, но не беше подготвен и за онова, което се изсипа от контейнера, когато отвори вратите. Един от екипажа повърна и дори Кабрило трябваше да стисне зъби, защото в гърлото му се надигнаха киселини. Понесени от няколкото тона вода в стоманения контейнер, на палубата на „Орегон“ се изсипаха тридесет сгърчени голи трупа.

Замъкът се намираше в долина в подножието на връх Пилат на север от Люцерн и на кратко пътуване с влак от Цюрих. Въпреки че изглеждаше използвана от няколко поколения, голямата сграда с четиридесет стаи беше построена само преди пет години. С традиционния си стръмен покрив с плочи и безброй кули и комини, постройката беше красива като в приказка. Кръглата алея за коли се извиваше около огромен мраморен фонтан, украсен с десетина нимфи, които изливаха вода в бистрия басейн от изящно украсени амфори.

Около главната сграда имаше няколко каменни пристройки, които придаваха на имението по-скоро вид на бивша ферма. По алпийските поляни наоколо пасяха кафяви крави с месингови хлопки.

На паркинга до гаража бяха наредени седем черни лимузини. Зад паркинга се ширеше оградено поле, където бяха кацнали два хеликоптера „Аероспатиале Газела“. Пилотите пиеха кафе от термоси в кабината на единия.

Срещата на върха на европейските министри на финансите в Цюрих бе привлякла слаб интерес от страна на медиите, тъй като от нея не се очакваше почти нищо, но бе осигурила оправдание на хората, събрали се в замъка, да са тук точно сега. Бяха се събрали в голямата зала, помещение с висок таван и дъбова ламперия, украсено с глигански и еленски глави и ГРАМАДНИ швейцарски рогове, кръстосани над огромната камина.

Швейцария е един от най-големите банкови центрове на света и не беше чудно, че с едно-единствено изключение петнадесетимата, събрали се тук, бяха представители на някои от най-мощните банкови концерни в Европа и Америка.

Начело на масата седеше Бернхард Фолкман. Възпитан като католик в строго семейство, ръководено от баща му, Фолкман се беше отрекъл от религията на ранен етап в живота си и я беше заменил с друга — богатството. Парите се бяха превърнали в негов бог, идол и фетиш. Той беше жрец в света на финансите, уважаван за всеотдайността си и дори малко всяващ страх заради свръхестествените си инстинкти. Всяко негово действие беше насочено към натрупването на все повече пари за банката му и личното му богатство. Фолкман имаше съпруга, тъй като това се очакваше от него, и три деца, защото си беше позволил да спи с нея пет-шест пъти. Той ги смяташе за необходимо разсейване от професионалния си живот, но не помнеше рождените им дни, нито кога за последен път е видял най-малкия си син — двадесетгодишен студент в Сорбоната.

Фолкман пристигаше в кабинета си на Банхофщрасе в Цюрих в шест часа всяка сутрин и излизаше в осем всяка вечер. С нежелание нарушаваше установената практика в неделя и в празниците, когато работеше в дома си най-малко дванадесет часа на ден. Не пиеше и не пушеше и вероятността да влезе в казино беше колкото мюсюлманин да стане свинар. Беше шестдесетгодишен и имаше шкембенце и прошарени коси. Кожата му беше в същия сивкав оттенък като косата, а очите му зад очилата имаха мътния цвят на помия. Фолкман дори се беше пристрастил към сивите костюми и въпреки че бяха бели, ризите му неизбежно изглеждаха сивкави.

Служителите му не го бяха виждали да се усмихва, още по-малко да се смее. Единствено някой силен финансов катаклизъм можеше да предизвика леко потрепване на ъгълчетата на устата му.

Около него се бяха наредили също така сериозни и неотстъпчиви мъже, не по-малко отдадени на парите. Те бяха президенти на банки и решенията им оказваха въздействие върху милиарди долари и живота на милиони хора. Днес се бяха събрали, защото основите на световната икономика бяха на път да рухнат.